Бяло поле
Ястреб на клона
Шипката сънува зимен сън
С уговорката, че когато искам да си оправя настроението и да погледна по-спокойно на света, сядам и препрочитам книга с турски пословици, вчера се случи следното: в главата ми се завъртя една от любимите ми от тях. (Сигурен съм, знаете, че дядо Петко Р. Славейков обилно ги е ползвал в речите си и статиите си).
Та, тя звучи така Aynı eşek - aynı samar (айнъ ешек - айнъ семер) и се превежда като "Същото магаре - същият самар". Мисля, че точно тази поговорка дава точна прогноза за очакваните изборни резутати след месец.
P.S. Току що направих справка в научно изследване на гл. ас. д-р Р. Влаева, проф. д-р Г. Бързев "За магаретата по света и у нас" (напълно сериозно изследване), че през 1989 г. броят на магаретата в България е 328 587, а през 2013 г. са били едва 35 000. Предполага се, че сега са по-малко. Но...става дума за истински магарета!!!
И уникално! Най-много магарета - 348 796 - в България е имало във времото на развития тоталитаризъм на Тодор Живков (1985 г.), а не през управлението при европеизацията на цар Фердинанд (1905 г.), когато са едва 107 098.
Всичко ми се изясни, честно!!!
Когато преди около почти две хилядолетия Плутарх търси
аргумент в сравнението при биографиите на Тезей и Ромул той пише: „ …и двамата
имат съмнителен и неясен произход…“ След това роденият в Херонея грък
внимателно ще подбира онези места в живота на своите герои, които знаково
определят случилото се по-късно с тях… А, иначе, идеята, че всеки човек е
отпечатък на детството, младостта и преживяното на територията на тази „чужда
страна“ (по едно от определенията за миналото време) е в основата на написаното
по-долу.
През 1977 година в центъра на живописна падина до
плевенското село Тодорово кипи усилен труд. Насред нищото, на поляна до селото,
което местните упорито наричат със старото и сменено през 1950 име Учин дол,
строители вдигат двуетажна красива бяла къща с чардак и стълба. Идеята е по нея
да се качи… руският император Александър II. Това ще се случи седмици по-късно по време на снимките на
филмовата суперпродукция „Княгиня Юлия Вревская“. Тя е посветена на изминалото
столетие от Освобождението на България, а вечно пустата и обширна селска поляна
сега прилича на ритнат по невнимание мравуняк – артисти, статисти, технически
лица, оператори, организатори на продукция и каквото се сетите още, се щурат в
различни посоки. Вълнуващата суматоха е привлякла децата от всички околни села,
налягали по околните поляни в съзерцание на киномагията, случваща се на живо
пред очите им. Тук те могат да дори да зърнат отблизо вече легендарния Стефан
Данаилов, а сред осенените с този рядък житейски шанс малчугани е и
единадесетгодишният Слави Трифонов. През този приятно топъл август Учин дол е
центърът на света, а новопостроената къща появила се от нищото е съсредоточила
в себе си хиляди погледи от околните възвишения…
Снимките приключват почти по времето, когато на десет
километра от Учин дол вратите на Народната школа за запасни офицери (НШЗО) в
Плевен се отварят за поредния набор бъдещи защитници на народната родина. Сред
взводовете на мотострелковаците от Втори район на НШЗО са и бъдещите
възпитаници на Школата на МВР, с филиали „Милиционерски курсове“ и „Пожарна
охрана“ в Симеоново. Един от тях е школникът Борисов (Бойко), на който е
зачислена лека картечница. В пехотното отделение от осем човека има шест
автоматчици (АК 7.62), едно РПГ (ръчен противотанков гранатомет) и една лека
картечница (РПК). Леката картечница никак не е лека – тежи около пет килограма
без боеприпасите. Леката картечница, всъщност, е тежка…отговорност.
Сигурно и това е причината по време на едно от паметните
учения на бегом, за които школниците пеят: „Ти помниш ли Бала баир и Гривица…“
да се случи следният прелюбопитен епизод. Останал без дъх и дух след изтощителния бяг в пълно бойно снаряжение, школникът
Борисов внезапно спира и без да се замисли…хвърля леката тежка картечница в
съседния дол. Всички гледат като втрещени. Командирът на взвод - млад старши
лейтенант - крещи: „Школник Борисов, какво правиш бе! Това е за военен съд!“.
Разбира се, съд няма, картечницата е надлежно вдигната от земята, прилежно почистена
и прибрана в оръжейната „пирамида“ във Втори район на НШЗО…
Ако днес пътувате по пътя Плевен – Беглеж, очите ви напразно
ще търсят в околностите на село Учин дол (Тодорово) красивата постройка на два
етажа. Поляната е пуста точно както в ранното лято на 1977 г. Филмовите декори,
също като политическите Къщи от карти (House of Cards) са мимолетни в своята временна полезност…
Младият старши лейтенант от учението отдавна не е между
живите, но сигурно и до последно се е чудел (спомняйки си своя крясък от онзи
миг) можеш ли в мир и бой да се довериш на школник, който хвърля леката
картечница в съседния дол…
P.S. По
стечение на обстоятелствата пишещият тези редове (за разлика от Плутарх) бе
точно като героят Форест Гъмп (от едноименния филм на Робърт Земекис) съвсем наблизо – и във времето и на мястото, когато разказаното
по-горе се случваше…
Когато в някое телевизионно студио или радиоефир се чуят поредните разноречиви коментари и анализи на случващото се след изборите, си спомням онова изречение от 180-то писмо до Луцилий: "Няка какво да се чудиш, че в един и същи текст всеки намира подходящ материал за своята теза; на една и съща ливада кравата намира трева, вълкът - заек, щъркелът - гущер"...
Than a thousand faces
(Uriah Heep - July Morning)
Всяка година, когато завърши дъждовният сезон през май, стотици хиляди антилопи гну се събират и се отправят в търсене на по-зелени пасища.
Още помня онова литературно четене в аудитория 309-та в Шуменския университет, носеща името на "Боян Пенев". Вървеше поредният национален студентски литературен конкурс. Залата препълнена, а отпред един по един излизаха участниците. Рецитираха, декламираха, четяха - един от най-напрегнатите моменти във всеки конкурс тук. Наградата на публиката - най-важната - защото точно в този момент, като на футболен мач от вчера или на древногръцка олимпиада някога, поезията се връщаше към същността си. Думи, които опияняват множеството и произнасящия ги - човекът подчиняващ с думите си земя и небе.
Той тръгна към банките от първия ред и се приведе. Привеждаше се винаги, защото беше едър. Тромав Гъливер в страната на лилипутите, опитващ се да приближи лицето си към техните, за да ги разбере що за стока са. Не каза заглавието на стихотворението, а със стържещ глас започна монотонно: "Подарявам ти градските гробища...докато свикнеш".
Краси Едрев бе забележим отвсякъде. Студент, надраснал колегите си на години и думи. Иронично усмихнат, с къдрава, медноруса като на античен грък коса, раздърпан, несресан, умен, предизвикателен, спорещ и спорен. Закъснял Сократ от последния етаж в студентските общежития в Шуменския университет.
Няма как до го забравя. Разбрах, че си тръгнал оттук, където сме все още ние. Май на рождения си ден - 28-ми май. Снимката, с която започват тези думи за него, е запомнила лицето на още един голям български поет - Орлин Дянков от Варна, който пък си тръгна в далечната 1990 г. Между тях е Веско Вълев - и той поет, който навярно в този момент също пише нещо за Едрев...
И като за последни думи, ето онзи Реквием от онова време и онази зала в онзи студентски литературен конкурс. Реквием за забележителния отвсякъде Едрев. Краси...
Етруска бронзова плочка, изобразяваща вътрешност (черен дроб) на животно с инструкции за гадаене от жреца харуспекс. Намерена в Пиачена (Италия :)
Днес добър в работата си музикален редактор пусна в ефир "Древноримски гадател" на група "Атлас". Слушал съм я хиляди пъти, но днес по-отчетливо са вслушах в текста, който ме разряза като с жертвен нож. Написаното от големия поет Георги Константинов може да се помести на първа страница на утрешния вестник:
Първата ми среща с Убруса на Шуменското плато беше преди 25 години. Снимах документалната поредица "Шуменски истории" и в търсене на тема попаднах на публикация на известния учен проф. Вера Антонова за малък скален манастир, разположен в подножието на Шуменската крепост. Там някъде в него би трябвало (според публикацията) да има изсечен в камъка красив релефен кръст с надписи наоколо. Решихме да разкажем за него, но първо трябваше да го намерим
Открихме манастира с огромен труд и не по-малък късмет. Всъщност, пешера с вход скрит от гъста зеленина и на височина около пет метра рисковано катерене. Самият път до нея припомняше повече приключенията на популярния по това време Индиана Джоунс, отколкото безгрижна разходка из природата.
Задъхано катерене, изключителна работа на оператора Дидо Малев (от днес - 5.05.2021 - вече и директор на Телевизия Шумен - първата ефирна телевизия в България, нарушила монопола на БНТ на 15.09. 1995 г.) и ето ни в някогашната монашеска обител. Намерихме кръста - точно такъв, какъвто бе графично изчертан в Годишника на Историческия музей в Шумен. Докосвахме го внимателно с пръсти, четящи знаците като незрящи.
И тогава изведнъж го видях. Гледаше ме. Замислен и тих. Върху сивита скала, в сивотата на слабата светлина, черните му ириси ме гледаха с простотата и спокойствието на въглена. Исихастите си бяха тръгнали преди столетия, но той изпълваше пустотата на скалната обител. Изпълваше я.
Приключихме със снимките. Филмът стана. После загубихме архива. Мина време.
Един ден след Възкресение тази година - отново сме на Шуменското плато. Няма хора, зелено е точно както винаги по това време. Гората е като напуснат и изоставен от монасите манастир. Вървим. Вдигам глава и отново го виждам. Тих и замислен, както тогава. Убрус, сиреч образ неръкотворен на Сина Божи.
Препоръчвам за почивните дни, светлите празници и още дълго след тях. Всяка страница от този (наистина) исторически брой си заслужава. Особено от 188-ма до 191-ва :)
През 1953 година министър-председател на НРБ е Вълко Червенков. Време, което ще запомним с така наречения култ към личността.
Репродукция от тази картина, окачена от баща ми в една от стаите на дома ни, притискаше детското ми въображение години наред. През цялото време не можех да разбера дали воинът и конят са се втренчили угрижено в черепите на предшествениците им, направили грешен избор. Или пък богатирът чете надписа на камъка, а конят уморено е навел глава.
Опитвах се да разчета и надписа, от който ставаше ясно, че ако тръгнеш напред, нищо добро не те очаква. (Години по-късно от думите на автора на картината Виктор Васнецов разбрах, че под мъха на камъка остава скрита частта от надписа, уточняваща, че посоката надясно води към успешен брак, а наляво към богатство - нищо героично и в двете перспективи, наистина).
Спомних си за тази картина преди утрешния ден, в който често ще чуваме думата "размисъл". И понеже съм принципно изкушен от каламбурите и словесните обрати, прехвърлих наопаки словореда...
Размисъл за време. Това е същността на всеки избор. Напразно търся из записките си онова: "Моментът на избор е миг на лудост.", за да си припомня кой го беше изрекъл. (Май че Сартр, но не съм сигурен). Така е - преди избора - протяжно време. След избора (вероятно) - протяжно време. Но онзи пресован от натиска на обстоятелствата къс време на решението, което ще предопредели пътя направо, надясно или наляво, е наистина отвъд разумността.
Преди няколко дни обикалях притихналата къща и търсех с очи картината. Сменила е стаите - най-вероятно също е поела в един момент по различен път. Цветовете на репродукцията са излинели. Конят сякаш по-уморен, а воинът - по-замислен.
Единствено черепът гледа с празното на очните кухини и дава неочакван отговор на енигмата в картината, сякаш шептейки: "Тук съм, защото не хванах нито един от трите пътя. Стоях, мислих, не се осмелявах да избера накъде да тръгна, паднах от изтощение и изтлях заедно с коня си. Хайде, ти избирай и хващай пътя си!"
Всеки избор е верен. Всеки избор е грешен. Смисълът не е в избора на верен път. Смисълът е в пътуването...
"Витязь на распутье", Виктор Васнецов. 1882 г.
Написах "Има такъв човек" в далечната вече 2009 г. Десет години по-късно препубликувах текста със заглавие "Все още има такъв човек" (http://pokazno.blogspot.com/2019/11/blog-post_10.html?m=1)
Още тогава знаех, че някой ден ще пиша това. Както Славейков-син написал след Славейков-баща онова прословуто "Баща ми в мен".
Спомням си свиждането в политическия отряд на Старозагорския затвор. Зад приведената му на стола фигура на стената висеше календар. Под календара бе седнал млад затворник с най-тъжните очи на света.
Календарът и тъжните очи казват всичко за неминуемата участ на човека пред времето. Днес неговото време свърши. Внезапно и по негова воля. Отиде си напук на всичко, както и живя. Не беше съгласен с никого - най-вече със себе си. Четеше, пишеше, спореше.
Селото бе неговият Изгубен рай. Не по Милтън, а ей така - по български. Ненавиждаше унищожителите му - дълбоко и искрено - без прошка. Последното му желание бе - в недовършената градина на края на родното му село, до баща му, а преди това - в селската църква, построена в кметуването на прадядо му.
"за подвига свещен на земната любов."
Нищо повече...
Петър Йорданов Проданов (20.09.1932 - 16.03.2021)
Когато за пореден път чуя в национален ефир Фики Стораро да вие в ритъма на протяжен ориенталски макам: "Сега е момента за апартамента!", си мисля - как стана така, че родните рекламисти я докараха до панаирджийските провиквания от пределектронната ера: "Хайде мента, сега е момента!".
Отиде си един от големите български журналисти и публицисти - Стойко Тонев (д-р Тони Филипов). Преди малко проверих, че първото ми писмо до него е от 27.02.2011 г., а последното от 15.01.2021 г., когато говорихме за последно...
Град край морето. Някъде из центъра. Аз - участник във филмов фестивал в неангажирана разходка. На разкривените пана, временно скриващи руини от буржоазно минало, очите ми съзират ето този колаж. Докато се смея и снимам, подсъзнателно се възторгвам на нещо, което отдавна съм открил за себе си. Случайността при раждането на идеите. Играта на съчетания от несъвместими културни пластове и значения. Макароническите намигвания на еклектичната постмодерна какафония.
Един от любимите ми разкази (мисля, задължителен за изучаване в средите на копирайтъри, брандмениджъри, криейтив консултанти и пр.) е "За подходящите заглавия" от любимия ми Карел Чапек. За веселото и абсурдно занимание да измисляш търговски марки. Копирайтърът - късен маркетингов Адам, даващ имена на новопоявяващите се създания. (Бит. 2:20)
Толкова е смешно и весело, че да те обхване страх.
Ето как бих предложил на Катърпилър или на Брок (шведите) да кръстят някой от мощните си модели за разрушаване и разчистване на терени "Атила". Само дето и шведите и американците са много чувствителни на тема историческо насилие и няма смисъл да хабя време.
Иначе, да си представим към тази снимка надписът "Брок - Атила". Уха!
Най-неудобното място за спане са дървените скари в старите печатници. Случвало ми се е в битието на дежурен редактор на всекидневник. Беше време, когато ротационните машини се завъртаха след полунощ, а вестниците се появяваха на бял свят заедно с трудните бебета в родилните отделения.
Сигурно тогава в главата ми се е загнездило убеждението, че когато нещо става по трудния начин, то е по-ценно – не само за създателите му. Колкото повече труд, пот, сълзи и зор, толкова по-впечатляващ и траен е резултатът във времето. Я, се сетете за Хеопсовата пирамида!
Така е и с думите. Ако искайте, вярвайте! Важни и значими са, но когато се появяват по трудния начин.
Не знам как ще прозвучи днес подобно твърдение, но вече съм почти уверен, че само хора, родени и живели във време на тотален и тоталитарен контрол над словото разбират в пълна степен неговата важност, потенциална сила и отговорността пред думите, които изричаш или пишеш. И отправяш към умовете и сърцата на другите, преодолявайки далечината, която ви разделя.
В днешните дни на словесна какафония подобни разсъждения изглеждат наивни и остарели. Но нека припомним, че старите думи си заслужават да бъдат припомняни. Като думите подредени в това изречение: „Езикът кости няма, но кости троши.“
Оказа се, че езикът троши и кости и прозорци чупи и глави също. И неприкосновените порти на Капитолия в САЩ. (Ха, никак не е случайно, че Капитолий идва от латинското caput – глава!).
След погрома над светая светих на демокрацията си в САЩ проумяха и приложиха старата българска поговорката: „Вържи Тръмп, да е мирен Вашингтон!“. Е, вързаха му само езика – в Туитър, Ютуб, Фейсбук и другите социални мрежи. И се започнаха вайкания – свободата на словото това, свободата на словото онова, първата поправка, че първата поправка…
И понеже кой ли не се изказа по повод свободата на словото и блокирането на акаунтите на президента на САЩ Доналд Тръмп в най-големите социални мрежи, ще цитирам един блестящ ум, който вече не е сред нас, и който иронично отбелязваше: „За някои хора важи правилото – по добре две написани книги, отколкото една прочетена.“
Това за изказващите се…
А, колкото до това цензура ли е да запушиш устата на един президент, ето какво пише още през 2012 г. блестящият френски философ, роден в България, Цветан Тодоров: „Да се поставят ограничения на свободата на изразяване не означава да се иска въвеждането на цензура. Става дума по скоро да се търси отговорност от тези, които могат да разпространяват информация и мнения. Отговорност, която расте пропорционално на властта, с която разполагаме и която би трябвало да предизвиква съответната сдържаност. За книга, продавана в 5000 екземпляра, съществуват по-малко забрани, отколкото за телевизия с 5 000 000 зрители. По същата причина член на правителството или негов ръководител, трябва още повече да си мери думите… Правилото тук трябва да бъде, колкото по-слаба е властта с която разполагаме, толкова по-малко изключения трябва да търпи свободата на изразяване, тъй като в случая тя представлява контравласт. И обратното – когато на свободата на словото се позовават онези със силна позиция на политическата и икономическата сцена, в този случай може да се стигне до злоупотреба с власт.“
Точно Цветан
Тодоров много добре знае какво е окованото слово и окованата мисъл. Точно
затова е и онова еднопосочно пътуване от София към Париж през 1963 г., което
дава на света един от най-проникновените и светли умове.
Един приятел
казваше, че при разговор със сервитьор в уточняване на поръчката най-голям риск
крие въпросът: „Извинете, имате ли мозък?“. Така де, клиентът иска да си хапне
паниран деликатес, пък сервитьорът се обижда на чест и съобразителност!
Недоразуменията около тази най-важна част на физиологията не са едно и две. Още
повече, че затвореното в главите ни вещество си прави такива шеги с
възприятията ни, че не можем даже да си представим. И най-голямата шега е
следната – струва ни се, че виждаме ставащото около нас с най-големи
подробности, а всъщност в повечето случаи въобще не осъзнаваме какво наистина
се случва.
В своята
книга „Инкогнито“, обясняваща тайния живот на мозъка, Дейвид Игълман припомня
впечатляващ експеримент. В късометражен филм актьор забърква омлет. Камерата
сменя ракурса, а при смяната се сменя и актьорът с тигана в ръка. Две трети…,
повтарям, две трети от гледащите филма не забелязват тази смяна на персонажите.
Припомних си
тези неща за мозъка, гледането и виждането след приключването на консултациите
при президента Румен Радев, относно организацията и провеждането на
предстоящите парламентарни избори. На една от срещите при тези консултации на
живо видяхме номера със смяната на ролите при човека с тигана. Абе, по-точно
гледахме, но нищо не видяхме и затова нищо не попитахме!
Става дума
за момента, в който първият човек на „Републиканци за България“ Цветан Цветанов
каза буквално следното: „"Голямата тревожност идва в организационната
работа. За да има допълнително спокойствие у гражданите, е нужно да има ротация
на всички областни директори на полицията на МВР". В допълнение
някогашният втори човек на ГЕРБ (и почти четири години вътрешен министър)
обясни, че това ще даде възможност за прекъсване на зависимостите и интересите,
които хора на място биха искали да упражнят върху гласоподавателя. И точно по
този начин ще се противодейства срещу купения вот от гетата.
Светна ли ви
нещо в главите?! Защото консултациите минаха и заминаха, а това предложение
увисна без коментар в застоялия обществен въздух като забравено пране. А коментар
трябва, ох как трябва!
Сега нека се
върнем към късометражния филм за омлета. Защото това не е само сюжет за малък
разказ. Това е стара политическа метафора. Защото, казват, не на друг, а на болшевика
Владимир Ленин принадлежи проникновената фраза: „Нельзя приготовить яичницу не
разбив яиц.“ (За по-младото поколение превеждаме: „Не можеш да приготвиш омлет
без да счупиш яйцата“). Не знаем дали Ленин е разбирал от омлети, но от разбиване
(не на яйца, а глави) е разбирал.
И сега да се
върнем на родна предизборна политическа трапеза.
Значи,
първо! Ако изборите са омлета, то значи не можеш да ги „хапнеш“ без да нарушиш
целостта на…нещо си там.
Значи,
второ! Кой години на ред подготвяше изборния омлет на ГЕРБ с всичките му
подправки.
Значи,
трето! Кой е напълно наясно с рецептата и изпълнението и?
Да, прави
сте! Актьорът от първата част на късометражния филм преди камерата да промени
ракурса си.
Предложението
за ротация на областните директори на полицията на МВР преди и по време на
самите избори е безпрецедентно в същността си. На практика то е едновременно и
признание и предупреждение. Реализацията му е невъзможна – не знаем дали въобще
това е нормативно осъществимо. А дори и да има такава възможност, едва ли точно
управляващите ще го направят. Единствената цел на предложението (вероятно) бе
да се насочи общественото внимание към един невидим момент на подмяна и
механизма, по който тя вероятно се случва.
Ето това ние
не знаем. Но поне някой трябваше да попита: „Какво знаете по въпроса, господин
Цветанов?“