Историческите иронии са прекрасни в своята съвършена простота. Точно 120 години преди събитията, довели до закриването на английския вестник „Нюз ъф дъ Уърлд” - може би най-големия медиен скандал на 21-ви век - се появява изключително проникновен анализ на случващите се събития. Звучи абсурдно, защото в логиката на нормалността фактите предхождат коментарите и анализа. А тук говорим за коментар, който предхожда фактите с повече от столетие.
Авторът на този коментар, не е предполагал, че в момента на написването му той на практика произнася присъда и над собственото си бъдеще, което ще бъде с охота унищожено от злото, за което говори и над което разсъждава. „Гнусният апетит” на масовата култура ще погълне създателят на „Щастливият принц”, Оскар Уайлд ще бъде разтерзан от модерната машина за разпъване и мъчения – печатарската преса.
Но както и да е – Рупърт Мърдок, Ребека Брукс, Пол Стивънсън и пр. – все персонажи от вечния панаир на суетата едва ли са чували и чели нещо написано на матерния им език от Арнълд Тойнби - човек, който твърде добре познава острите завои на историята. А то е безпощадно в своята лаконичност: „Нас ни предава фалшивото вътре в нас самите.”
По-надолу просто ще посочим каква е присъдата над съвременната журналистика, произнесена от Оскар Уайлд през 1891 година. Цитатите са част от есето му „Душата на човек при социализма”:
„В миналото хората са имали машината за разпъване. Сега имат машината за печатане на вестници. Това със сигурност е подобрение, но все пак е нещо лошо, пагубно и деморализиращо. Някой, мисля, че беше Едмънд Бърк (1729-1797 г.), нарече пресата четвъртата власт. Несъмнено това бе вярно тогава. Но в момента пресата е единствената власт. Тя изяде другите три.
В Англия пресата все още играе изключително важна роля и представлява изключително мощен фактор. Тиранията, която упражнява върху личния живот на хората ми се струва съвсем невероятна и необикновена. Истината е, че хората изпитват ненаситното любопитство да знаят всичко, което не си заслужава да се знае. Журналистите осъзнават това и тъй като са търговци, предлагат това, което се търси. Преди векове хората са заковавали ушите на журналистите за греди. Това е било твърде ужасно. През този век журналистите сами заковават ушите си за ключалките на врати. Това е още по-ужасно.
А това, което още повече влошава нещата, е фактът, че най-голяма вина за сегашното положение на нещата имат не журналистите, пишещи за така наречените „светски” вестници. Истински пагубно е това, което правят сериозните, добросъвестни и именити журналисти, които изкарват пред очите на тълпата факти от личния живот на държавник, например човек, който е водач на политическата мисъл и носител на политическата власт, и канят хората да разискват тези факти, да се произнасят по тях, да споделят мненията си и не само да ги споделят, но и да ги трансформират в действия, да налагат мнението си на този човек, да налагат мнението си на неговата партия и на страната, превръщайки се в нелепи, обидни и изключително вредни карикатури.
Тук (в Англия – б.м.) почти напълно ограничаваме творците, а на журналистите даваме абсолютната свобода. Английското обществено мнение се опитва да ограничи, спъне и опорочи тези хора, които създават красиви неща, като в същото време принуждава журналиста да създава неща, които са грозни, отвратителни или гнусни, вследствие на което в Англия разполагаме с най-сериозните журналисти на света с най-непочтените и неморални вестници.
Не преувеличавам, когато говоря за принуда. Може би има журналисти, които извличат истинско удоволствие от публикуването на ужасни неща, или такива, които са твърде бедни и виждат в скандалите един стабилен източник на доходи. Но има и други журналисти, образовани и културни, които наистина ненавиждат нещата, които публикуват, които знаят, че те се отразяват пагубно на обществото, но въпреки това го правят, защото в нездравословните условия, в които работят, те са принудени да доставят на публиката си това, което тя иска и да се съревновават с другите журналисти в задоволяване на гнусния апетит на масите.
Това е едно унизително положение за тези хора и не се съмнявам, че повечето от тях осъзнават това.”