Още помня първата си среща с къщата. Беше преди повече от
три десетилетия, а аз млад асистент по Българска възрожденска литература. Още
тогава възпитах в себе си навика да търся с очи годините, изписани върху
фронтоните на старите сгради. По тази тема мога да разсъждавам часове наред, но
не за това става дума сега.
Не повярвах на сетивата си, когато някъде високо към
облаците зърнах изписаната 1871 г. Внезапно осъзнах, че съм изправен пред може
би най-достолепната постройка по българските земи в онова време на световната източна
империя.
Странно защо не се задълбочих в проучване на историята и.
Достатъчно ми бе всеки път, когато слизаме към пристанището на Белия град, да
вдигам очи нагоре. Красивото трябва да се поглъща бавно, винаги и без никаква
припряност.
И така допреди месец време. Историята ме намери през текста
на един забележителен роман – „Писма за оригами“ на Дияна Боева. Драматичен и
силен текст за паметта и времето, заключено (в буквален и преносен смисъл)
между 1951 и 1989 г. С остър аромат на море и усещане за Балчик, снишените села
в околностите му до сладостното привличане на Констанца.
На 41-ва страница дишането ми спря в предчувствието, че
научавам отговора на заспал дълбоко в мен въпрос:
(Дияна Боева „Писма за Оригами“, 2016 г., издателство „Ерго“,
с. 41)
Никога няма да разбера как и защо хората и градовете
забравят миналото си…
Прочетете задължително този роман!