неделя, 31 май 2020 г.

Невероятна история с къща!




Още помня първата си среща с къщата. Беше преди повече от три десетилетия, а аз млад асистент по Българска възрожденска литература. Още тогава възпитах в себе си навика да търся с очи годините, изписани върху фронтоните на старите сгради. По тази тема мога да разсъждавам часове наред, но не за това става дума сега.

Не повярвах на сетивата си, когато някъде високо към облаците зърнах изписаната 1871 г. Внезапно осъзнах, че съм изправен пред може би най-достолепната постройка по българските земи в онова време на световната източна империя.

Странно защо не се задълбочих в проучване на историята и. Достатъчно ми бе всеки път, когато слизаме към пристанището на Белия град, да вдигам очи нагоре. Красивото трябва да се поглъща бавно, винаги и без никаква припряност.

И така допреди месец време. Историята ме намери през текста на един забележителен роман – „Писма за оригами“ на Дияна Боева. Драматичен и силен текст за паметта и времето, заключено (в буквален и преносен смисъл) между 1951 и 1989 г. С остър аромат на море и усещане за Балчик, снишените села в околностите му до сладостното привличане на Констанца.

На 41-ва страница дишането ми спря в предчувствието, че научавам отговора на заспал дълбоко в мен въпрос:


"Обичах да обикалям около една от най-високите сгради наоколо – вила “Дама купа”. Завършена е през 1871 г. в стил барок с елементи на готикaбила e единствената четириетажна постройка по онова време между град В. и Констанца. Впечатляващи били летите капаци с бронзови орнаменти, съчетани с камъка на К. върху фасадата. Бетонът тогава бил дефицитен, затова цялата къща е опасана с оловни пояси, които личат и днес във фасадата. Собственикът є бил гръцки аристократ, част от елита на Константинопол. По време на игра на карти той спечелил голяма сума пари, след като заложил на дама купа. При свое пътуване до К. авантюристът бил впечатлен от развитата търговия в града, но забелязал, че няма места за забавление и решил да изгради луксозен европейски хотел със салон с пиано. Нарекъл сградата “Дама купа” на всеки етаж била вградена специална ниша с изображението и в цял ръст. Иронията е, че по-късно той губи хотела – отново на карти"


(Дияна Боева „Писма за Оригами“, 2016 г., издателство „Ерго“, с. 41)

Никога няма да разбера как и защо хората и градовете забравят миналото си…

Прочетете задължително този роман!


понеделник, 25 май 2020 г.

Αίσθημα νύχτας

Вечер. Студена. Май. Не: "Май студена вечер". Месец май. Не се чуват славеи. Ситен дъжд тръгва от небето и не стига до земята. Връща се нагоре, откъдето е дошъл.

Вирвам нос към небето. Резки къси вдишвания с незабележими поклащания на главата. Мисля си, че лисиците правят така.

Тънък аромат на прясно простряно пране. Дим от закъсняло запалена печка. Мокра трева. Нещо вкусно. Нещо неясно. Заспиващ аромат на парфюм от далечното вече утро. 

Казвам: "Опитай се да разделиш ароматите един от друг!"

Лисицата отвръща: "Като чувства ли?"

Едно и също е... 

четвъртък, 14 май 2020 г.

И ние на този свят

Питам без никакво връзка с онова, за което говорим: „Мая, щурци ли чувам?!“ Онова, неповторимо, идващо от други времена и нощи скриптене, дръпва вниманието ми от гласа и в телефонната слушалка. Тя: „Юрий, аз съм на село! Какво искаш да чуваш?!““. На около двадесетина километра е оттук. Иначе е PR на едно голямо… Мъжът и (доскоро известен журналист) е изпълнителен директор на една голяма… В момента пък синът им играе с дванадесет такива като него някъде по селските поляни. След минути ще тръгват към един приятел. Имал да черпи за нещо. Представям си двора, масата, здрачаването, приглушените разговори и смеха в тъмното…

Само час преди този разговор чета книга, изпратена ми от приятел. Мемоарите на проф. Александър Балабанов от началото на едип вече отминал век - „И аз на тоя свят“. Чета: „Той продължи да разказва: - Жълтата крава е още жива, но не дава мляко и никой не я закача, а си живее спокойно и отива на паша с целия ви добитък… Нали помниш тая жълта крава, която отгледа брата ви Христо и който досега я вика „майко“.

Наистина, тая жълта крава бе чудо. Страх и трепет бе за всички, наричаха я луда, никой не смееше да припари до нея, бодеше грозно. А когато привечер се връщаше с целия добитък, брат ми Христо я присрещаше още при големия и дълбок наш кладенец – бунар с ледено студена вода, влезнеше под нея откъм главата и тя го приближеше за косата, а той цицаше ли, цицаше, докато се наситеше, и после припкаше около нея като нейно теленце към тремовете, дето се доеха кравите…

И аз се опитвах да правя същото по някой път, но кравата, пак без да ме мушка и рита, както би  сторила с други, кротко ме отместваше с челото си: - Не е за тебе! Ти не си мое дете!

И когато тя се връщаше с брата ми откъм брега на реката към тремовете, всички други крави мучаха силно да предизвестят своите телета, само жълтата крачеше спокойна и блажена, като се озърташе от време на време за брата ми Христо… А той по някой път, за да и направи удоволствие и шега, току извика като теле тънко и разкъсано: - Муууу!

Жълтата крава разбираше много добре, че това е шега, погледнеше го нежно със своите черни очи и се усмихваше от блаженство.“

Това е! Едно от най-красивите неща, които съм чел някога…

(Александър Балабанов „И аз на тоя свят“ С. 1979 г.,с. 178-179)

петък, 1 май 2020 г.

421-ви стих


"При бързоходните кораби мирно сега си почивай"
(Омир, "Илиада", 421-ви стих)

И в Дионосополис също...