сряда, 27 юни 2012 г.

Авторът и неговият герой

Известният непознат. Иван Стоянович-Аджелето (1862-1947)., Сиела, 2012.


На снимката от фоайето на РБ "Стилиян Чилингиров" в Шумен: (отляво-надясно - Петър Стоянович, аз, книгата)





Вчера ми беше важен ден. Посрещнах приятеля Петър Стоянович по повод представянето на книгата му, посветена на неговия прадядо Иван Стоянович. Никога няма да забравя първата си среща с неговия внушителен портрет над камината в семейния дом Стоянович в центъра на така наречената „стара София” на улица „Патриарх Евтимий” (представен със снимки след построяването му в сп. „Архитект” № 2 от 1932 г.) Респектиращият силует на мъжа от портрета сякаш очакваше някой да разкаже живота му в сериозния изказ на едно историческо изследване. Е, Петър Стоянович (който не между другото е доктор на Виенския университет), го направи. По надолу може да се прочете как (според мен).
И още нещо – фоайето на библиотеката се изпълни с хора, а донесените от Петър книги свършиха. Какво по-хубаво от това...


Предизвикателството да представиш книга, съдържаща 563 страници и 1224 бележки под линия може да се сравни изглежда с малката божествена поръчка, която строителят-цар Сизиф получил постмортем. С други думи – очакваното облекчение, че можеш да обозреш грамадната тежест от множеството факти, дати, събития – кое от кое по-интригуващи и паметни - и ги систематизираш в изкусителен за бъдещите читатели разказ, се срива пред възможността да разлистиш още една страница, кажеш още нещо, да усетиш страх, че изпускаш нещо важно. И да започнеш отново...
Впрочем, самият автор, който е тук пред нас е заявявал публично (вече след приключването на работата по текста на книгата), че години се е въртял в безкрайно развиващата се Архимедова спирала от новопоявяващи се документи, писма, свидетелства, разкази, които в своята внезапност и неочакваност са спирали и възпрепятствали процеса по написването на книгата. Кой ли изследовател не си е задавал съдбоносния въпрос – Кога да спра с прагматиката, за да премина към осмислянето и структурирането на крайният текст?
Съвършеният текст е отвъд конкретния акт на писане, той е желаният и мечтан хоризонт, който моливът очертава върху белия лист. С обяснението на текста работата е почти същата. Важно е желанието, а крайният резултат е различен за всеки четящ или слушащ.
В своето есе „Сферата на Паскал” Умберто Еко почва с думите: „Световната история е може би историята на няколко метафори” и сякаш довършва мисълта си в един друг текст - есето „Кеведо”: „Няма писател със световна слава, който да не е изсякъл някакъв символ.” Това изречение започнато на едно място и довършено на друго изглежда предлага спасителното решение при четенето, разчитането, разбирането и обясняването на един текст. Нека се опитаме да намерим метафората, символът, който властва в раждането му и е често невидим. Нека покажем тази метафора-символ – това може би ще помогне на нас и другите възможни читатели в пътя през лабиринта на фактите и купищата документи.
Ето и един цитат от книгата: „На 25 юни 1863 г. умира Иван Стоянов, попечител на старозагорските училища и двайсет години просветен настоятел. Погребението се превръща в общоградска тържествена церемония.” Край на цитата.
Внимателните читатели на книгата „Известният непознат (Иван Стоянович-Аджелето 1862-1947) ще забележат една уставна закономерност (нарочно употребявам този военен термин). В тази българска фамилия две имена се редуват с непроменима последователност – Иван-Петър-Иван-Петър-Иван-Петър и така до наши дни. Не съм проверявал, но подобна номинативна упоритост в назоваването на първородния син е сигурно рядкост в други фамилни хроники по нашите географски ширини, в която геополитическите увлечения и латинотелевизионното програмиране прекрояват именника на българските родове из основи.
Може да прозвучи странно, но лично за мен тази неписана отговорна упоритост към фамилната история, семейното минало, обяснява характера на централният и персонаж, но и на всички останали. Включително и на нейния автор. Непроменимото повтаряне на имената Иван и Петър е като онова „леви-десни, леви-десни, с което применават през историята онези мъже и жени, които я пишат, а не описват отстрани.
А в написването на тази книга определено има чувство за дълг и отговорност – не само към живота на един човек, който без риск можем да наречем „Строител на съвременна България” и то не само защото е един от най-близките приятели на Симеон Радев, а сигурно защото и в разговорите си с него, с Иван Стоянович, големият мемоарист на следосвобожденското време е прозрял собствената си метафора – на строежа и съзиданието.
И още едно знаково съвпадение – на 25 юни, на деня, на датата, на която си отива от мира сего преди през 1863 г. патриархът на този род Иван Стоянов, за когото стана дума по-горе – век и четири години по-късно се ражда авторът на тази книга – многозначителна приемственост, която задължава, дори преди да се замислиш над нея.
И понеже стана дума за автора на книгата, то бих искал да подчертая, че не само биографичните обстоятелства го правят нейния най-подходящ писател. Той е възпитаник на Виенския университет със степените магистър и доктор, с траен интерес към историята на Централна Европа от 18-ти и 19-ти век и влиянието на този исторически контекст върху процесите на Балканите. Съчетанието на тези два фактора предопределят и крайния резултат – една книга, която тежи в буквален и преносен смисъл. Но и още нещо – държим в ръцете си една книга, в която умението да виждаш отвъд фактологията, да обобщаваш, но и полемизираш, да проявяваш добре балансирано чувство за научна ирония, но и да напускаш за кратко удобното бюро на учения историк и посягаш към писалката на коментатора-публицист. Всичко това ни носи едно така липсващо ни напоследък удоволствие от четенето. Ще си позволя да се върна към споменатото по-горе име на големия Симеон Радев и го правя неслучайно. Докато четях „Известният Непознат” несъзнателно сякаш усещах, че фундаменталният исторически наратив на „Строителите” намира своето достойно продължение в тази книга – и като историческа отговорност и като публицистичен ангажимент и като стил на изложение.
И сега – нека кажа и няколко думи за избора на заглавие - „Известният непознат”. Точно преди седмица водихме оживен разговор с друг приятел със същото име Иван за това как в съвременната българска популярна култура осезателно липсват сюжети от първата половина на изминалия 20-ти век. Как десетилетията, в които кога бавно, кога по-бързо, кога героично и кога трагично, но България е изминавала своя път към модернизация са изключени от националния исторически разказ и исторически спомен. Изхвърлени от канона на образователната система и от популярната познавателност на масовата култура тези десетилетия са сякаш неовладяна или по-точно изгубена българска земя. Но това са точно годините от житейската активност на Иван Стоянович – Аджелето. Защото, въпреки идеологическата забрана, името му прозвънява около патоса на Съединението на България през 1885 г. като един от петимата членове на Българския таен централен революционен кабинет. Но същата тази идеологическа забрана изгражда зид на забрава пред всички онези личностни и национални достижения, свързани с името на Иван Стоянович.
А това (освен всичко друго) е огромният му индивидуален принос в модернизацията на България от гледна точка на нейното включване в света на информацията, съобщенията, знанието, новините. Самият той е един от големите български журналисти в края на 19-ти век – издател на в. „Народна воля”, редактор на в. „Свободно слово” и един от създателите на първия български успешен всекидневник „Балканска зора”. Но на практика това е човекът, който не само създава и оглавява Българските пощи в продължение на почти половин век, но и организира законовата рамка с внасянето на редица закони, уреждащи тази нова за страната материя. Самият той участва в създаването на общоевропейско и глобално законодателство, подписвайки редица международни договорености и конвенции в тази област. Негов е подписът, с който в Берлин България подписва през 1906 г. първата Радиотелеграфна конвенция в света.  Така страната ни става една от едва 27-те държави, подписали първия реален международен документ в областта на радиото.
Неслучайно се насочих към практическата деятелност на Иван Стоянович в областта на информацията, съобщенията, комуникацията. На стр. 37 от книгата, нейният автор Петър Стоянович пише: „Силният човек е информираният човек. Комуникацията – и в древността и в следосвобожденска България, и сега е разковничето на изпълнителната власт, на стопанството, на транспорта и на личния просперитет”. Този цитат обаче по своебразен начин обяснява един друг цитат – горчив и безнадеждно тъжен. Това са едни от последните думи на Иван Стоянович в края на живота му. Два дни преди смъртта си през 1947 г. той извиква своя любим племеник Митко Нойков и му казва да запише за поколенията следното: „В коктейл от злоба, завист, и главно невежество ще преживеете живота си. И затова – отивайки си от този свят – ви жаля”.
Много пъти съм слушал и чел този цитат. Не знам как са устроени човешките възприятия, но някак си вниманието ни е привлечено от предупреждението в думите на отиващия си от този свя относно пагубното значение на злобата и завистта. Сигурно защото злобата и завистта са всекидневно сетивни и забележими. Но той казва нещо друго – невежество, ГЛАВНО НЕВЕЖЕСТВО. Това е най-страшното и сбъднато предупреждение. Защото премълчаването, забраната, забравата са три от многото имена на незнанието, невежеството.
Не е странно - Иван Стоянович е бил човек, който през целия си живот – и като журналист, и като обществена личност, и като дипломат и като създател на пощите и съобщенията е водил своята лична битка с незнанието и забравата. И си мисля, че не е загубил тази битка, въпреки горчивите си последни думи. Защото книгата, която държим в ръцете си сега продължава тази битка. Защото след Иван идва Петър, а после отново Иван и отново Петър. И нека бъде така.

вторник, 19 юни 2012 г.

Матурите – оптимистична трагедия*


Преди да си посипем главите с пепел, да отговорим на въпроса какво точно очакваме от всеобщите изпити


 
Е, няма да се включа в хора на оплаквачките, оценяващи общото представяне на зрелостниците от последната матура като излагация, провал, срив и всички други синоними на очаквания неуспех. Ама, средната оценка тази година била по-ниска в сравнение с отминали години!? Сигурно е така, но както отдавна е ясно средностатистическите данни са за статистиците. Животът пише конкретните оценки на всеки конкретен човек и те са по-важни, защото са винаги точни, понякога са окончателни и често няма поправителен изпит.
Безспорен факт е обаче, че вече четири години резултатите от държавните зрелостни изпити в средните училища са повод за всенародни вълнения. Факт е и, че те вълнуват сякаш повече работещите в системата, от тези, върху които системата работи. Защото пък неоспоримо е, че на средната оценка от матурата се гледа като на оценка за министъра на образованието, шефа на регионалния инспекторат, директора на училище и така надолу по стълбата на отговорностите за съответната учебна година. С други думи средната оценка от матурата е повече социалнополитически, отколкото образователен фактор.

Точно втренчването в средната оценка за страната и фетишизирането на няколкото стотни нагоре или надолу като база за крайни изводи обаче е стратегическа грешка. Защото тези стотни не променят нищо. Нещо повече – нали се сещате, че само с едно административно решение по отношение на скалата за критерии и оценка, крайните резултати могат да се променят и в двете посоки без това да промени фактическото представяне на всеки един отделен зрелостник. А точно то е най-важното.

Какво искаме от тях

Идеализираната представа от времето на късния социализъм, че зрелостникът е на кръстопът между попрището на сърдечния хирург и работата на ядрения физик отдавна трябва да замине за музея на тоталитаризма. С полагането на този изпит абитуриентите просто удостоверяват, че са вече социалноприложими. И толкова! Казано с други думи, всеобхватната машина на образователната принуда им е сложила поредната чертичка върху метъра на личностното израстване и компетентност. Или както се знае, с основно образование можеш да станеш професионален шофьор – виж, за професионален летец ще трябва да погледнеш по-нависоко.
И като стана дума за професии, по-тревожен показател при матурите всяка година е представянето на възпитаниците на професионалните училища, където ситуацията е видимо най-зле. Нека припомним, че в структурата на средното образование точно тези училища са държавен ангажимент и, че доста от тях са на директно подчинение и финансиране към различни министерства. (Не е тайна, но все пак нека например се знае, че на подчинение на земеделския министър Мирослав Найденов са 98 средни професионални училища, разполагащи с огромна поземлена собственост и специализиран машинен парк.) Така става ясно, че втренчени в занимателните и разсмиващи въпроси с правописните грешки и пропуснатите запетаи не забелязваме, че от около две десетилетия имаме по-сериозен проблем от друго естество. И този проблем е свързан с принципното положение, че матурите трябва да са на практика изпит, удостоверяващ факта, че положилите го вече могат да започнат работа – да напишат молба, да попълнят необходимите документи, да се явят на разговор с бъдещия си работодател. И това е на първо място. Готов си за живота – работи!

Но щом точно в професионалните училища знанията и компетентността са най-ниски, то това е всъщност тревожният сигнал от четири поредни матури, сигнал идващ от  досега действащата система на професионалните училища. Тя се нуждае от премислено преструктуриране – преминаването им към съответните общини чрез системата на делегираните бюджети и финансово обезпечаване на специфичните образователни дейности.

Не за живота, а за университета

Получи се така, че древната сентенция, според която учението и знанията са необходими за живота и работата, а не за самото училище, сега е обърната с главата надолу. След като всички български университети признаха оценките от зрелостните изпити като балообразуваща оценка за приемане на бъдещите студенти, на практика матурата замести вълненията около кандидат-студентските кампании. Сега в академичните среди се оплакват, че в първите години от следването си студентите трябва да наваксват пропуските от средното образование. Но се оплакват с половин уста, защото широко отворените врати на университетите на практика премахнаха възможността за добър подбор сред кандидатите. От друга страна, така матурите бързо получиха легитимация на важен изпит, вършещ работа в две посоки – изход на средното и вход за висшето образование. И това е успех, защото в рамките на почти едно десетилетие няколко поредни правителства не намериха смелост да организират и наложат държавните зрелостни изпити. Страхът, че те ще се възприемат като комплексна оценка не на общото състояние на средното училище, а на работата на образователното министерство бе прекрачен в мандата на Даниел Вълчев през 2008 година и това бе едно от най-важните действия в работата на МОН след демократичните промени.

Без да е похвално или оправдателно слово за матурите, написаното дотук иска да припомни няколко важни факта.
След дългогодишно прекъсване, практиката на национални държавни изпити у нас бе върната. Тези изпити са налагане на общ стандарт, който е едно от задължителните изисквания към общообразователната система още от времето на нейното възникване през XVII век.

За четири години матурите формираха изключително сериозна база от данни, която позволява да се видят слабите места в образователната ни система – имаш ли диагнозата, ще намериш и лекарството.

Тревожните и на моменти трагични представяния на матурите не са български феномен. През изминалата година резултатите от националните матури в Румъния бяха трагични, като повече от половината зрелостници бяха скъсани. Деканът на факултета по журналистика в Московския държавен университет пък определи резултатите от матурите в Русия като „национална катастрофа”. Това означава, че образователните системи в страните от бившия Източен блок тепърва ще се срещат с трудностите от времето на икономическия преход. От това как ще се справят с тях, ще зависи пък как ще издържат своята трудна матура по демокрация.

*  „Оптимистична трагедия” е заглавие на драма от руския писател Всеволод Вишневски. Първоначално тя е трябвало да се казва „Възниквайки от хаоса”.

Текстът е публикуван и във в. "24 часа" от 20.06.2012 г. 

петък, 15 юни 2012 г.

Стани, Лазаров, и (си) ходи!



Не! Той няма да си отиде, колкото и да ви се иска. Забивайте топката на вашето недоволство с все сила към неговата цинична увереност. Той ще я посрещне с високия блок на пренебрежението. Ще ви „сложи тарабата” (на волейболен жаргон) и топката ще ви удари по носа. Защото той не е Данчо Лазаров. И тук не говорим за волейбол. Той е вечно възкръсващият Лазар от едно уж отминало и вечно завръщащо се българско време. Само, дето не е по библейски беден и не е под стълбата, а се е качил доста нагоре – до самия и връх.

Той е прав в позицията си, че ще остане докрай. Разберете! Прав е! Както е бил прав и Оскар Уайлд, когато някога иронично написал: „Демокрацията означава просто репресирането на хората от хората в името на хората.” Защото, ако е вярна и другата теза – че демокрацията е процедура и спазване на процедурите – то налице е най-железният силогизъм. Демокрацията е репресиране чрез процедури. Като изборната процедура, например.

Избори ли?! Вечно възкръсващият Лазар няма нужда от чудото на Възкресението. Той вечно възкръсва чрез демократични избори. Знае да ги прави и организира. Още от времето на първичните партийни организации на БКП. Знае как се „организира” мнозинство. Гласовете „за” и „против” са преброени далеч преди даже да сте си и помислили, че предстоят избори. Бе, какво говоря! Той знае и крайните резултати, защото вече е определил и членове на преброителната комисия, кой да се изкаже от трибуната (даже някой му е написал и словото).

Той е железен. Демократичната процедура и демокрацията са неговата крепост. С уточнението, че той се нанесе там преди вас, преди вие изобщо да се усетите. И бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити! Пък и кой ли ще „стреля” натам. Защото демокрацията е нашата обща рожба – от много чакана,  от много недочакана, а от някои (дори) изстрадана.
И сега тази млада, 23 годишна мръсница, ни се хили от трибуната на общи събрания, управителни органи на спортни федерации, национални сдружения, партии и неправителствени организации. И отляво и отдясно с по един възкръснал Лазар от миналото, пощипващ я под масата с микрофоните.

Защото, ако искате този Лазар да не възкръсва и онзи Лазаров да си отиде, подгответе чудото сами. Започнете от някъде. От вашата приятелска компания, етажната собственост, квартала, фирмата, абе, започнете отнякъде. Организирайте събранието (каквото и да е и за каквото и да е), осигурете мнозинство, съберете поддръжници, ако трябва напишете словото на изказващите се, вкарайте  хора в преброителната и мандатната комисия, спечелете изборите, спечелете изборите, спечелете изборите, защото вече не ни остава никакъв избор.
Защото от две десетилетия вече ни цакат не с топла бира, а с демократични процедури и демократични избори. По-гадно е, нали!  И усещането, че си все в малцинство след преброяването е гадно.

Но какво пише един от хората, за които свободата и свободата на думите не са били само поза, а нещо много повече – начин на живот. В прословутото си есе „Гражданско неподчинение” Хенри Дейвид Торо казва: „Подайте всецяло гласа си – не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството – тогава всъщност не е и никакво малцинство. Противодейства ли обаче ВСЯЧЕСКИ, става непобедима сила.”

И за разлика от волейбола, в този голям житейски мач теренът е един за всички. И на него всички сме равни, колкото да не им се вярва - на едни и да не им се иска - на други. Но с едно задължително уточнение. За това как участваме. В историята около скандалите с волейболната федерация, хвърлената оставка на националния треньор Радо Стойчев и стиснатата оставка на председателя на федерацията Данчо Лазаров спортният привкус доминира и за съжаление затиска истинската същност на проблема. Защото отново имаме двубой и много публика, аплодисменти и освирквания. Даже и рефер на висок стол от време на време имаме. И в цялата суматоха и рев в залата не си даваме сметка, че тук отдавна не става дума за спорт, олимпиада, национален отбор, национална гордост и прочие. Става дума за нещо друго – много по важно.

Затова не ругайте Данчо Лазаров, а бъдете благодарни, че го има, че е такъв и, че така случва нещата в българския волейбол. Защото, както казал преди повече от век един гениален ирландец: „Всички грешки на правителствата са достойни за уважение.” И абсолютно сигурно е имал предвид това, че грешките ни дават обществено основание да потърсим по-добро решение. В този смисъл е прекрасно, ако сега се чувствате ядосани, че топката след блока на Лазаров ви е ударила по носа и ви боли. Болката и обидата са мощен импулс. За промяна не само в спорта, но и в политиката. Първо във федерацията по волейбол, а после и в други градове...

петък, 1 юни 2012 г.

Първи юни...зад Атлантика



В балет полита леко „Ти- ли-ли!”
и юнско слънце с утрото лудува,
а  Али - милата ни Натали
с лъчите първи светъл валс танцува.

В препълнената зала на света
върти се в бал на детството искрящо
и отдалеч, от края на деня
целувки и... сърцата си изпращаме!