вторник, 24 април 2018 г.

За очите на живите



Авторът на „История на четенето“ Алберто Мангел е известен и с това, че за период от четири години (от 1964 до 1968 година) е нещо като личен секретар на Хорхе Луис Борхес, на когото чете на глас книгите, привлекли вниманието на слепия гений. Една от главите на текста на Мангел е озаглавена „Картинното четене“ и е посветена на книги, в които преобладава (да не кажа властва изображението). Естествено проблемът е свързан с иконичното значение на образа като текст и начинът, по който смисълът и значението на този визуален текст намират своята реализация в главата на зрителя-читател.

Точно в тази част на изложението си Мангел цитира Маршал Маклуън, който пък пише, че при срещата си и възприемането на текст, в който преобладава визуалното – картината, иконата, снимката – зрителят или читателят е подтикнат да участва в завършването или тълкуването на ограничена в същността си информация, която ни дава изображението.
С други думи, става въпрос за едно интелектуално и емоционално съучастие в акта на четене, допълващо онова, което окото вижда като образ по страниците на книгата.

Правя тази необходима, според мен, уговорка тъй като срещата с книгата на Румен Манов „Приказка за България“ предполага именно подобна стратегия на четене – интелектуално и емоционално съучастие, при което читателят не усеща, че е вкаран във вълнуващата игра на „съавтор“ при разчитането на визуалното изображение.

Може би в това изложение закъснявам с изтъкването на най-важния факт. Книгата „Приказка за България“ представя по своите 713 страници над 2000 изображения (предимно черно-бели фотографии , но така също и картини, икони, гравюри, артефакти, свързани с материалната и духовната култура на българите, с нумизматиката, хералдиката и фалеристиката).


Циганчета от Никополско. Снимката е от 30-те години на миналия век.

И понеже стана дума за емоционалната съпричастност при четенето на тази книга, ето какво написах при първата си среща с нея:  „Книгата на Румен Манов „Приказки за България“ е най-удивителният библиографски факт, който можем да си представим. Седемстотин и тринадесет страници и над 2000 фотографии от една изгубена в миналото България. Времето между раждането на Третото българско царство в утробата на Османската империя и драматичния му залез в пожарите на Втората световна война. Съчетание на класическото книжно тяло с доминиращата модерност на визуалното – наистина фотографиите най-добре разказват минали хора, минали събития, минали възторзи и покруси. По същия начин, по който днес Инстаграм показва мимолетно всекидневие.“


Тази книга наистина тежи като минало – в буквален и преносен смисъл. Докато разлиствах страниците и, някъде в главата ми се опитваше да провокира чрез своята надменност прословутата реплика на Чърчил, че нашите географски ширини произвеждат повече история, отколкото могат да понесат.

Тя (книгата) има необичайни във всяко едно отношение полиграфски параметри на книжното тяло – височина 38 см, ширина 30 см. И респектиращо тегло от 5 кг. 540 гр. Което веднага поставя един от най-важните въпроси, свързан отново със стратегията на четенето и начинът, по който четем. Азбучна тайна в полиграфията и дизайна на книгата е, че форматът на текстовото поле и книжното тяло е свързан с местата за четене. Това означава единствено, че актът на четене при „Приказка за България“ е ритуален и тържествен в същността си. Той трябва да се случи в задължителното затворено, но същевременно публично пространство на обществената бибиотека, музея, читалището, но така също и в уюта на фамилната обител. Ако имате щастието да притежавате тази книга, ще разберете, че първото, което ще трябва да направите, е да и намерите подходящо място в дома си – по същия начин, по който някой ваш прадядо се е оглеждал за място на голямата семейна библия.


Пазар в Русе от края на 19-ти век.

Един от водещите принципи при всеки творчески акт е стремеж към запълване на някаква усещана от автора липса – вътрешна или външна. По скромното ми мнение „Приказка за България“ си поставя задачата да запълни празнината в публичните представи на българите за времето на Третото българско царство и (не е странно) предхождащото го национално Възраждане. Онова идеологическо Damnatio memoriae от втората половина на 20-ти век, което през образователната система и популярната култура съзнателно изтри от паметта на две поколения образи, имена и събития. Неслучайно на титулната страница на книгата, редом до цитатите на добре известните ни академични авторитети - Дмитрий Лихачов и Стивън Рънсиман – четем и кратките думи на заместник държавния секретар на САЩ Лорънс Игълбъргър от 1990 г. : „България е най-добре пазената тайна на Източна Европа“. „Включително и от българите“ - бих добавил аз.
Първо от огромните предизвикателства пред съставителя и автор на книгата „Приказка за България“ е първоначалният избор на визуалните документи, които ще влязат съставната част от съдържанието и. Тук трябва да направя важната уговорка, че Румен Манов е завършил история и право, колекционер, автор на книги, сериозен дарител на редица национални и регионални институции. По неговите думи при подготовката на изданието той е трябвало да избира между 20 000 изображения, които стеснява до 5 000, след което стигаме до влезлите в книгата над 2 000 фотоса. Само в едно изречение описах един в същността си изключително сложен процес.

От гледна точка на съдържанието, организацията на визуалните изображения и съпъстващите ги поясняващи авторски текстове следват териториален принцип. Ако си представим картата на България като циферблад на огромен часовник, времето на повествованието „тръгва“ от 12-тия час на Централна Северна България. Следват Североизточна България, Югоизточна, Централна Южна, Югозападна, Северозападна България и приключва с частта - Столица София.
Подобна композиция на текста е напълно логична и бих казал задължителна. Неслучайно в изграждането на националната идеология, сглобяването на територията на родното и родния край през фрагментите на регионите е доминиращ конструкт. Нека си припомним текста на Цветан Радославов (химна на България), но и много по-въздействащия на Христо Ботев от поемата „Хайдути“. 

В тези общо седем части – изображенията са систематизирани основно чрез представянето на големите населени места. И точно тук искам да отбележа внушителното въздействие на книгата върху всеки. То е в съзнателния избор на автора при систематизирането и представянето на историческия фотодокумент. Бих го определил като латентен енциклопедизъм. Става дума за факта, че алфавитния принцип за подредба на понятията при енциклопедиите поставя в съседство факти и явления от напълно различен порядък. Но едно малко отклонение – именно този енциклопедичен подход на подобни несъвместими съседства дава тласък по-късно в човешкото мислене и изобретателност в изграждането на асоциативни вериги и нова възприемчивост за света. Постенциклопедичната метафоричност – в мислене, технологии, философски стратегии и т.н. е внушителна тенденция.

По аналогичен начин в „Приказка за България“ визуалните документи са поставени в подобно съседство. Снимки на държавници и генерали, съседстват с лица на весели цигани. Образите на познати министри и короновани величия са до калпаците на селяни и носиите на съпругите и дъщерите им, Усмивките от сватбите са до покрусата на погребения, оживените пазарища с грънци и занаятчии са до покритите със застинали трупове полета на страшния занаят на войната. Пасторалните сцени от оран, жътва и вършитба са до фотоси на проходилите и вече стъпващи уверено българско предприемачество и промишленост.

Подобно съжителство на патетичното и всекидневното, на високата история и историята на битово равнище е изключително въздействащо. Особена симбиоза на познатия ни академичен исторически наратив и модерния историзъм, вглеждащ се във всекидневието на миналото и ролята на анонимния човек.

Стар турчин от селата край Разград

Следващо важно предизвикателство при оформянето на книгата е подготовката на съпътстващите всяка фотография текстове. При респектиращия обем на визуалните документи, става ясно, че подготовката на тези текстове изисква академично историческо познание, умение за разчитането и анализа на ситуационния контекст, за датировка на фотодокумента по косвени данни. В коментарните текстове се наблюдава и едно от сериозните достойнства на тази книга – добре балансирана публицистичност на изказа, която не накърнява историческата достоверност на факта. И присъствието на този публицистичен пласт е напълно логичен. Нека не забравяме, че в предговора на книгата Румен Манов пише: „Тази книга е моя мечта, желание, борба, мъка, страх и време.“

Когато става дума за подобна отдаденост при каквото и да е дело, не можем отново да не направим още един  паралел с издателската практика през българското Възраждане. Книгата е двуезична – всички текстове са в български и английски вариант. Този полиграфски феномен винаги е свързан с амбицията за преодоляване на локалната политическа, културна и всякаква затвореност, която по презумпция е предположена от националния език. Нека припомним двуезичните вестници на Георги С. Раковски (Дунавски лебед, Бъдъщност и Бранител) като осъществяване на идеята му за интернационализиране на българския национален въпрос.
По същия начин и „Приказка за България“, следвайки тази практика, разширява неограничено възможната рецепция на книгата. По този повод и в разговор с Умберто Еко относно бъдещето на книгите Жан Клод Кариер казва: „Ако една култура е самотна, тя не заслужава да се нарича култура.“ Успоредният превод в това издание е именно преодоляване на подобна опасност.



Проект за герб на Шумен от 1942 г., одобрен от общинския съвет през същата година

В тази книга има едно друго огромно предизвикателство и то е в областта на графичния дизайн при оформлението на страниците. Не знам дали е възможно да си представите композирането в страници  на 2000 снимки и текст (в два варианта). Аз все още не мога. В своето монументално издание „Графичната комуникация днес“ Уилям Райън и Тиодор Коновър говорят за петте принципа на графичния дизайн – баланс, пропорция, последователност, открояване и единство.
Ще дам само един пример, за да стане ясно как книгата „Приказка за България“ се справя с тези пет железни изисквания. На страница 678 долу виждаме снимка на бездомни деца на тавана на хотел „Средна гора“ в София. Едно от децата с цигара в уста гледа нагоре вдясно. Страница 679 – царското семейство на терасата на двореца в София – гледат надолу и вляво. Внушението е изключително, но то само потвърждава респектиращата работа на автора по графичния дизайн на книгата. Колкото до качеството на книжното тяло можем да кажем само едно – единствено сънародниците на Гутенберг могат да направят това, което се е получило – библиографски уникат за ценители. Книгата е печатана в Германия.

Ще завърша с нещо, с което може би трябваше да започна. Заглавието на книгата. Няма да тръгна в очакваната посока, тълкувайки жанра на приказката и неговите особености като повествователен модел. В заглавието „Приказка за България“ за мен е определяща морфемата „при“, която в ядрения си смисъл е свързана с центростремителното движение на събиране в някаква цялост. Нека я усетим в думи като притегля, притисна, пристъпя, привлека, прибавя. Идеята за нацията като въобразена общност, но и за човешките общности по принцип носят в себе си представата за подобно личностно и колективно сближаване и приближаване на отделни части. В този смисъл „Приказка за България“ прибавя към нашето знание за страната ни спасените от забравата образи на отминалото време.

След атаката при Тутракан на 5-ти септември 2016 г. 
български войници помагат на свой ранен другар.

И наистина последно.  Не мога да се освободя от усещането за сетивно физическо и духовно усилие при създаването на книга, което съм изпитвал още само веднъж – при първата ми среща с ръкописа на „Неделника“ на Софроний Врачански. Дори, докато я гледаш, усещаш физическата и тежест и онова - другото.


Този ръкопис, както всички тук знаят, се намира на броени метри от нас, съхраняван в нашия Регионален исторически музей. Между раждането на тези две книги лежи малко повече от едно българско столетие. Точно това столетие ни гледа с хиляди очи от всяка страница на „Приказка за България“. И точно тези очи ни припомнят втората част от онази паметна максима: „Живите затварят очите на мъртвите – мъртвите отварят очите на живите“

P.S. Текстът е четен при представянето на "Приказки за България" в програмата на международната научна конференция "Пътуване за България" (24-26 април) в Регионалния исторически музей в Шумен.

четвъртък, 19 април 2018 г.

Как се причинява метафора


По въпроса за метафората са изписани хиляди страници. Да се чуди човек защо ли?! А най-метафоричното обяснение на метафората чух напълно случайно. На изпит по теория на литературата. Професорът запита дали съвременните гърци са народ от литературоведи, щом при тях под път и над път, а най-често по пътуващи автомобили, можеш да прочетеш надписа μεταφοράς. Тъй де, метафора! След което обясни, че идеята да превозваш, транспортираш и пренасяш нещо от едно място на друго място си е основно човешко занимание. И понякога това нещо, което пренасяш от едно място на друго място, не е вино или хляб, а смисъл или значение.

Изпитваният студент кимна почти разбиращо...

Това беше някога, а тази сутрин внезапно се сетих, че една от най-добрите метафори в българската поезия е също свързана с транспорт и автомобили. Да си представим път през джунглата на Индийския полуостров: „Южно от Пенджаб край Пондишери в мрака на тропически гори има стар народ...“ Сега да си представим как пътуваме по пътя, разсичащ джунглата, и внезапно недоумяващо съзираме, че по него същият този стар народ току що е настлал снопи с ожънато жито. А автомобилът, в който се возим минава през него и ги тъпче.
Следва прозрението, че хората от полетата край пътя използват движението на автомобилите и пътуващите в тях за онова старо като света действие на древните земеделци от района на Плодородния полумесец (Fertile Crescent).

Точно така, вършитбата!

Да вършееш, не въртейки се ти и собствената ти диканя в тесния затворен кръг на хармана, а да използваш движението на странстващите по света хора. Колко находчиво! Диканите са всички странници, поели нанякъде във вечната човешка суетня. Ти си мъдрецът, който стои на мястото си, очаквайки чуждата кинетика да те нахрани.

Има и още нещо свръхметафорично в целия този поетически образ. Всеки неподвижен в същността си човек (или народ) има необходимост от движението на някой друг. В преминаването на другия през теб се отронват зърната на собственото ти плодородие за твоя всекидневен хляб. Ето отговорът на въпроса как хората си правят и си причиняват взаимно метафори...

А, иначе поетическият образ е от стихосбирката „Отвъд“ на Любомир Левчев и се ражда през далечната вече 1994 година. И отново някак неслучайно точно след седмица на 27 април е рождения му ден.

И последно. Стихотворението завършва с една от най-силните поанти, които съм чул някога: „Тъкмо си разбрал...и идва друг народ.“ Движението по пътя продължава...
  

неделя, 15 април 2018 г.

Всякаква история за книжен червей, хоплит и мултимедия




Тази сутрин установих, че книжният червей не е метафора. Удобно разположено в долния ляв ъгъл на титулната страница, малкото създание усети, че April is a cruel time не е само песен на Дийп Пърпъл от 1969 г.

Метафорично бе, че малката дупка-свят на тихия четец бе точно на страницата, която ми трябваше, когато посегнах към „Всякакви истории“ на Клавдий Елиан. Там, където е неясната биография на пишещия на гръцки римлянин. Наричан от съвремениците си Сладкодумния и живял в Рим в края на II и началото на III век. Някъде във времето след император Адриан.

Книгата му купих преди няколко години. Странен формат на тялото – малък идеален квадрат, а тъй като страниците не са малко, обемът и се стреми към кубичната форма. Хубавото е, че празните полета в текстовата решетка са големи и оставят място за бележки с остър молив.

Точно търсех една от бележките, оставени там при първото четене на Елиан. Бележката е изключително кратка: „TV !“. Тя е в полето да историята, която разказва за високото майсторство на художника Теон, който нарисувал картина на хоплит – тежковъоръжен гръцки пехотинец. Младежът, разказва Клавдий Елиан, бил изобразен като жив. Обзет от безумието на Арес, очите му гледат страшно, стиснал оръжието в ръка. Тича към бойното поле, бързащ да се притече на помощ на приятелите си в битката.

И тук идва най-интересното. Теон покривал картината и не я показвал на зрителите. До нея заставал музикант, на когото художникът поръчвал да засвири бойна песен, подбуждаща към сражение. Когато еквали суровите и страшни звуци, като при устремно нападение на хоплити, изведнъж сваляли покрова от картината. И пред очите на зрителите заставал войнът от картината. Въздействието било неописуемо.

Този предтехнологичен античен пърформънс е, мисля, първият документиран опит, за аудиовизуален текст – далеч преди киното, телевизията и мултимедийните презентации. Древният художник режисирал краткия аудиовизуален етюд в дълбинно предчувствие за нещо идващо далеч напред във времето. Нищо чудно точно в момента Теон да обсъжда това с Милош Форман...

Прозренията на античния свят са прекрасни. Точно това е и причината за неочакваната среща с книжния червей, който отбеляза завинаги пространството между втора и трета страница в книгата ми.

Пуснах малкия четец в зеленото на терасата. Все пак април не е само като времето от онази отколешна песен в началото на този текст. Животът и четенето продължават...

П.С. На снимката острието на графита показва ясно, че „книжен червей“ не е само задълбал се  в четенето човек. Личи ясно и поражението на съседната страница. Книгите наистина хранят!

вторник, 10 април 2018 г.

Парчета истинско време




По някакво необяснимо стечение на обстоятелствата, само няколко дни преди да получа тежката като минало книга, бях срещу същия бряг. Там, където преди почти век, фотографът е насочил обектива си в предпочитан ракурс – снимка на крайбрежен град от морето. Линията на съвременните хотели и крайбрежни ресторанти е някъде далеч в бъдещето. В чернобелия пейзаж личат каменните зърнени складове на митично богатия добруджански земеделец Никола Ючормански и лабиринтите на романтичните балчишки улици, които днес носят имена на писатели и художници.
Чернобелите снимки са като разходка по места, където някога си бил. Там погледът ти търси сенки от преминавали някога по улиците фигури на жени и мъже. Старите снимки са като отдавна забравените писма в плик за всекидневно препрочитане. Само за ценители на изтънчения поглед към живота в детайли.

Книгата на Румен Манов „Приказки за България“ е най-удивителният библиографски факт, който можем да си представим. Седемстотин и тринадесет страници и над 2000 фотографии от една изгубена в миналото България. Времето между раждането на Третото българско царство в утробата на Османската империя и драматичния му залез в пожарите на Втората световна война. Съчетание на класическото книжно тяло с доминиращата модерност на визуалното – наистина фотографиите най-добре разказват минали хора, минали събития, минали възторзи и покруси. По същия начин, по който днес Инстаграм показва мимолетно всекидневие.

Тази книга наистина тежи като минало – в буквален и преносен смисъл. Респектират невероятните усилия по събирането на фотосите, проучването и коментара им, подготовката на текстовете към тях – на български и английски, графичният дизайн на всяка една от тези седемстотин страници. Не мога да се освободя от усещането за сетивно физическо и духовно усилие при създаването на книга, което съм изпитвал още само веднъж – при първата ми среща с ръкописа на „Неделника“ на Софроний Врачански. И между другото – в книгата можем да видим снимката от 1910 г. на 125 годишния Кръстю Илянов от Пордим, роден през 1785 г. – двадесет и една години преди написването на „Неделника“.

В тази книга видимият пъзел на живота е замайващ – снимки на генерали и весели цигани, на министри и селяни, на сватби и погребения, на оживени пазарища и покрити с трупове бойни полета. Разпиляни късове спряло време. Истинско.
Тази книга не може да влезе във всеки български дом. Не всеки български дом може да си я позволи. Но поне може да бъде потърсена за среща. С книгите е като с хората...  

събота, 7 април 2018 г.

Препрочитайки Сенека на Възкресение



Скулптурната композиция представя Нерон и Сенека. Може би след подобна среща "очи в очи", като краткия диалог между Пилат и Христос, съдбата на Луций Аний е решена. Писателят и държавник държи в дясната си ръка свитък. Императорът подпира с дясната ръка главата си.


Синкавият мрак на зората в утрото на Възкресение е точно време за четене. И на Новия завет, но и на още нещо. Не мога да се освободя от многозначителния факт, че любимият ми Луций Аней Сенека и Исус от Назарет са не само съвременици, но и връстници. Когато тридесет и три годишният младеж влачи крака и разпятие по  бъдещата Via Dolorosa, тридесет и седем годишният римски благородник внимателно пристъпва в живот, белязан от императорстването на Тиберий, Калигула и... Нерон. Последните двама, заедно с Месалина - съпругата на управлявалия между тях Клавдий – силно желаят смъртта му, а Нерон я получава.
Не мога да се освободя и от усещането, че и двамата разбират – съдбата им е отредила живот във време, в което липсва обич – към ближния и към далечния. Мракът на безверието и липсата на посока, която да следваш бележат времето, в което единият я търси при отеглянето си в пустинята, а другият поема един от всички пътища, който водят към Рим.
Какво остава след Исус Христос – не мога да кажа. Всеки знае своето. След Нерон остават писмата до Луцилий, разказващи за една империя, която е обречена да даде живот с умиращото си тяло на една световна религия. Разказващи и за един от най-фините, вълнуващи и силни мъже, преминали през този свят и отишли си доброволно от него по принудата на един от историческите тирани. Който пише в 79-тото си писмо следното: „Който мисли само за хората от своето поколение, е роден за малцина. Ще дойдат хиляди години, хиляди хора – тях гледай“....
Сенека не може да е познавал човекът от своето време. Но е дал най-точното определение за стореното от странника от Назарет.
Христос Воскресе!

неделя, 1 април 2018 г.

Празна чаша за изпиване






Усмихвам се недоверчиво. Стихотворението е написано от момиче на 17 години. Поетическият текст е посветен на празнотата – онази празнота, която е в основата на всичко случващо се. С метафората, че празнотата в душата ражда поезията, която тя е написала, а журито е оценило. И аз чета.
Току що са я наградили, а аз питам: „Можеш ли да изчакаш десет минути?“. Можела.
Преди половин година ми подариха луксозно издание на „Дао Де Цзин“. Вече ми става ясно защо не съм го разгърнал дори, тъй като си ползвам моето старо, с подчертавани с молив редове. Живея близо до училището, където тече литературния празник, и се връщам бързо. Подарявам и фино оформената книга, където на 64 страница пише:

„Трийсет спици влизат в една главина
Но ако тя не е куха по средата
Не би имало колело
Стомната я извайват от глина
Но ако тя не е куха отвътре, за какво би ни служила?
Къщата има прозорци, врати и стени
Но ако няма пространства между тях
Къде бихте живели
Във всичко основно е
Вътрешната пустота.“

Как да не се усмихвам озадачено?! Между дните на момичето със стихотворението за вътрешната празнота и легендарния китайски философ Лао Дзъ с учението за вътрешната пустота се плиска море от време – 2 600 години.
Като написах море, се сещам, че разбирането на водата като всепобежаващо време и морето като вечност са също толкова стари – дори повече. Ето отново Лао Дзъ:

"Водата е най-мекото и слабо нещо
Което съществува на света.
Но в преодоляването на твъдото и силното
е непобедима."

В цялостната философия на Дао твърдото и силното са синоним на старостта –животът в своя залез. Онова, което винаги надмогва същият този живот във всичките му проявления е единствено времето. То спира живота.
Но къде е връзката между водата на Дао и морето от вода и време?

В своя прословут облог с Мефистофел Фауст приема условието „това да ми е краят“ при изпълнението на едно единствено признание от негова страна - че е настъпил мигът на всеудовлетворяващото щастие. Времето след облога ще бъде една игра не между него и дявола, а игра за „надхитряване на времето“. Тази игра приключва. Но след едно необичайно усилие. Желанието на Фауст да отвоюва суша от морето, да пресуши остатъците от водата в тресавищата, е последната му битка с времето-вода. Фауст иска да отдели света на хората от времето:

„Там вътре ще са райските земи
Макар отвън потопът да гърми“

Фауст губи облога с дявола и времето в секундата на най-важното прозрение – не само за него. Мигът на щастието е не в постигането на желаното. Мигът на щастието е в прозрението какъв точно би бил мигът на щастие: „В предчувствие на този дивен час / върховен миг сега изпитвам аз.“
„Фауст“ е книга, върху която винаги може да се поговори – дори и само един път още. Дори и след като внезапно си разбрал, че никой не може да надхитри времето...