неделя, 31 декември 2023 г.

Приказка от входа на празната митница

 




Честита нова 2024-та година! С една стара приказка :)


Металното въже се удряше ритмично във високия пилон, засилвано от поривите на вятъра.  Неясните силуети на крановете се извисяваха над празното пристанище, а настъпващата вечер им придаваше заплашителен характер – както изглежда всяко неопределено нещо в тъмното. Единственото излъчващо топлина същество бе дребно трикрако куче, което с натрапчива загриженост обикаляше затворения вход на митницата. Кучето бе готово да залае по всичко движещо се, за да привлече вниманието към себе си. То се спря за миг, кихна и с изненада установи, че не бе лаяло точно от два дни:
-          Това на нищо не прилича! Даф-ф-ф, на нищо не прилича! Хората правят, струват, събират, изваждат и после изчезват да почиват по цели седмици. В тази държава само кучетата могат да носят отговорност и служба. Ама, на тях пък кой ще им носи храна! Кой, питам аз?!
Гларусът, кацнал на студения ламаринен покрив разтърси глава и погледна с едно око надолу – На мен ли говориш, малкия? – личеше си, че го прави, движен от позабравено чувство за учтивост.
-          Ми, на кого! – кучето правеше онази стара като света грешка, пренасяйки раздразнението си от житейските неудачи върху най-близкостоящите – Да виждаш някой друг да се мотае наоколо?!
Сивата птица разпери криле, а трикракото приседна зяпнало от разочарование, че така бързо ще изгуби единствения си събеседник. Гларусът енергично ги размаха няколко пъти, прибра ги внимателно към тялото си и отново погледна надолу. Просто се раздвижваше, а пък и накъде ли би политнал в този така последен ден на отминаващата година.
-          Внимавай, малчо! – жълтото край клюна на птицата за миг уподоби нещо като усмивка – Ако искаш да си говорим, засвидетелствай поне перце уважение. Доста съм поживял и зная, че мъдрата птица не губи нито думите си, нито кучетата.
-          Това не го разбрах. – приседнало, кучето се почеса енергично зад ухото с единствения си заден крак, при което за малко не се катурна – Много философски ми дойде, а пък аз съм свикнало да си общувам само с митничари и рибари.
-          Ама, ти си готово за основател на религиозен култ, бе! – гларусът наистина бе готов да изпадне в трайновесело настроение. - Онзи, дето хората му честваха рождения ден преди няколко дни се е движил в същите среди. Само че е можел да се разхожда по водата... Ти как си в това отношение?!
-          Тц! – кучето енергично разклати глава – Как ме виждаш на три крака във водата. Аз и по сушата завалям, пък там направо ме брой в траен и вечен разход. Освен това да оглавяваш нещо, не е за мен работа. Хората казват „верно куче”, сиреч винаги е зад гърба ти и те пази. И го казват с уважение в очите и кокал в ръка. Аз съм по тези работи – верен да съм и да служа верно! И пак да запитам какво беше онова за думите и кучетата.
-          Чух го от един японски капитан. Бях се замотал в голямото топло море много надалеч оттук и щях да пльосна във водата от умора. И точно тогава видях един кораб. Някакво „мару” беше със знаме като бял чаршаф с огромен домат по средата. Едва се закрепих на покрива на капитанския мостик. И изведнъж отвътре излиза един жълт, усмихва се и казва: „Искаш ли да си поговорим?”. Така се стреснах, че наистина щях да падна във водата и само изкряках от изненада. Той изглежда го взе за съгласие, защото продължи: „Ако не разговаряш с птица,  която заслужава, губиш птицата. Ако разговаряш с птица, която не заслужава, губиш думите. Мъдрият човек не губи нито птиците, нито думите.” – гларусът се подсмихна надолу, където трикракото слушаше внимателно – Разбра ли сега?
-          Ами, май не, защото нищо не чух за кучета! – малкото животинче сякаш стана още по-малко от срам и притеснение.
-          Уф, ти наистина май си говориш само с митничари! В онова, дето го рече японския капитан, само трябва да промениш думата. И няма значение, дали ще е „птица”, „човек”, „куче”. Разбра ли сега?!
-          Ахау! – кучето виновно преглътна – Искаш да кажеш, че не искаш да ме загубиш?! Нали? - в гласа му се прокрадна зле прикрита надежда и спотаена радост, че някой иска да си поговори по-дълго с него. Така се чувстват всички, останали насаме със себе си в новогодишната нощ.
-          Да! Но ще трябва да ми докажеш, че си ценно за мен. Обикновено не желаем да губим ценните неща, на които държим.
-          Уаф-ф-ф! – трикракото развълнувано и нетърпеливо джафна – Ама как, моля ти се! Мога да те пазя, да обикалям около теб и да лая по нахалниците! Мога да ти нося малки вкусни кокалчета... – и след миг размисъл добави - ...когато ми останат. И понеже държиш на мен и съм ти ценно, можеш да ме разхождаш на каишка по алеята край морето. Става ли, а, става ли?!
-          Не можеш ли да проявиш поне малко фантазия?! – гларусът издевателски забави отговора си – Не ми трябват зъбите и лаят ти, защото при опасност просто литвам. Това, с кокалчетата го каза, просто да отбиеш номера, а колкото до каишката и разходките по алеята, това е такъв кич, че просто не ми влиза в главата как можа да го предложиш. Ти май нищо не разбра от думите на японския капитан, а?!
-          Така излиза... – кучето виновно наведе глава и ушите му унило увиснаха – Ето, сега ще излетиш и аз ще си остана само като куче, както казват хората, когато са сами като кучета. Какво да направя, аф-ф-ф, какво да направя?! – виновно занарежда то.
-          Разкажи ми поне една история! – гларусът отново припляска с криле във вечерния студ на зимното пристанище – Не разбра ли, че капитанът искаше да каже точно това! Думите трябва да са истории. Иначе са нищо, иначе са само думи, думи, думи...
За няколко минути тишината на товарното пристанище бе нарушавана единствено от ритмичното потракване на металното въже. Вятърът бе понамалил силата си и сега въжето отброяваше времето до полунощ с честотата на огромен, невидим часовник. Кучето изглежда напрегнато мислеше, защото бе наклонило главата си наляво, а увисналото му ухо издайнически трепереше от напрежение. Трикракото разбираше, че може внезапно да изгуби случайния си събеседник, а наистина не искаше да посреща новата година само. Знаеше, че внезапните загуби са болезнени и опитът му бе свързан не само с липсващия крак. Така бе и с възрастния му стопанин, който замина с дъщеря си в съседния град. Кучето познаваше разделите и точно по тази причина можеше истински да оцени всяка нова среща.
-          Х-ъ-х! – то се прокашля, като човек, който започва да чете важен документ пред взискателна аудитория – Аз знам много истории, защото живея на такова място, пък си и падам наблюдателно по принцип и по наследство. Да ти минават дните на входа и на митница и на пристанище, значи, че край теб вървят и не спират хиляди истории. Само, дето за митничарите не ми се разказва! Нали знаеш, че отворя ли си устата, ще ми избият зъбите и гладно ще си умра?! Виж, за рибарите мога да ти говоря колкото си искаш. Ама, не рибарски истории! Аз не вървя след рибарите, само внимателно ги наблюдавам и понякога подслушвам. Лая ги понякога, за да не си мислят, че ги шпионирам мълчаливо. Въртя се около тях и само след няколко дочути изречения историята ми се изяснява в главата. Кои са, какви са, какво търсят край морето и в морето...
-          Че, не търсят ли всичките едно и също – риба?!!!
-          Ето, виждаш ли! – кучето бе понатрупало увереност – Много си повърхностен за гларус, понякога. С морето е точно като с живота – всичките уж правят едно и също, а всичките търсят от него различни неща. Има, например, един старец, дето идва всеки ден по няколко пъти. Той живее тук наблизо и според мен кеят му е нещо като главната улица – среща познати и приятели, поздравяват се, говорят си празни приказки, разказват си по няколко пъти през годината едни и същи истории. Има една дебела жена. С въдица в ръка изглежда като голяма заплаха, но всъщност е мълчалива и тиха. Тя наистина идва и лови риба, за да се храни. Има един глух, който говори с всички и всички си говорят с него и всички се чудят какво точно им разбира той от думите. Но пък и те не си говорят важни неща за живота и света, ами ей тъй, на! Ама, пък се смеят и са весели и сигурно им е много важно, защото не си ли се замислял как понякога маловажните думи и маловажните неща правят хората да се усещат живи... – кучето внезапно замълча смутено от прозрението си, което прозвуча сякаш произнесено от някой друг по-голям и по-умен от него – Но най-интересни ми станаха едно момче и едно момиче. Те започнаха да идват преди няколко години. Когато се появиха за първи път и им видях двете нови въдици, направо се изхилих вътрешно. Поредните туристи, си казах. Направи ми впечатление, обаче, че сякаш бяха загубили нещо и се опитваха да го намерят. Особено момичето. Все си гледаше в краката и ги влачеше бавно. Вървеше малко зад него и някак си изоставаше. Той пък забавяше крачка притеснен и също се оглеждаше - като човек, който е откраднал нещо и очаква да го разобличат. Абе, съмнителни ми бяха и двамата в началото и си мислех, че повече няма да ги видя! Ама, пък те излязоха упорити. Въдиците започнаха да стават повече, кофата стана по-голяма, започнаха и по-често да идват.И най-интересното беше, че момичето вече не изоставаше, а започна да върви заедно с него. И вече не си гледаше в краката, а напред към морето, към което отиваха. И не изглеждаше вече като човек, който е загубил нещо, а като човек, който е намерил нещо, оставил го е на скришно място, знае го къде е и си го гледа отвреме-навреме, когато си поиска...
-          Как мислиш, в морето ли са го намерили това - изгубеното?! – гларусът внимателно пристъпи от крак на крак, заслушан съсредоточено в кратката история.
-          Да ти кажа честно, не знам! Не знам нито какво са изгубили, нито какво са намерили. Мен, ако питаш, аз като намеря кокалче, си го заравям за трудни времена на скрито място. Ама, хората не са като кучетата – винаги може да те изненадат. Само едно знам – в морето много можеш да изгубиш и много можеш да намериш. Толкова е голямо, че понякога ме плаши. Добре, че тази нощ, въпреки вятъра, е спокойно...
Двамата случайно събрани събеседници млъкнаха и погледнаха към брега. И тъй като край морето няма елхи с играчки и бенгалски огньове, гларусът и трикракото куче внезапно проумяха, че гледат към най-голямата и приказна елха на света. Зеленият силует на крайморските възвишения бе обсипан с гирляндите на светлините от улици и хотели. Празничните салюти изписваха в тъмното небе разноцветни картини мимолетна радост, а морските фарове лееха светлина като огромни празнични свещи. Горе над града червената лампа на старото летище светеше като тържествена звезда...
-          Добре стана, че ме залая! – гларусът погледна надолу към трикракото – Японецът се оказа прав – тази нощ не изгубихме нито куче, нито птица, нито думи.
-          Да, да – лавна радостно кучето с три здрави крака и едно весело сърце – и намерихме даже нещо. Цяла една Нова година!
Металното въже удари високия пилон като за последно, а високо в небето внезапно изгряха милиони звезди. Гларусът си мислеше за японския капитан, а кучето за стария си стопанин...      

неделя, 17 декември 2023 г.

Следите остават!


За Варненския и Великопреславски митрополит Симеон мога да говоря много. Истински стълб на православието през 19-ти и 20-ти век, достолепен народен пастир. Доживял 97 години, той напуска този свят през 1937 г.


През тази година отбелязахме 150 години от организирания по негова инициатива през 1873 г. Учителски събор в Шумен, на който за първи път се решава датата 15-ти септември да бъде всеобщо начало на учебната година.
Напълно по друг начин е "отбелязана" 80 годишнината на този събор.
В една тъмна лятна нощ на 1953 година комунистическата власт в Шумен разрушава (варварски) паметника на митрополита и градинката пред църквата "Свето Вознесение" опустява. Постаментът е съборен с омотана около него верига. Бронзовият бюст изчезва. По несигурни данни - хвърлен в голям водоем край града.
След повече от 40 години и (разбира се) след 1989 г. шуменци възстановяват паметника. Постаментът е открит край един от оръжейните складове на МВР (милицията) на Шуменското плато. По запазения в архиерейското наместничество гипсов модел е издялан каменен бюст.
Спомен от тези драматични събития са белезите от веригата по постамента на паметника.
Следите винаги остават! И тях трябва да помним!

четвъртък, 16 ноември 2023 г.

Мястото на ударението

    



    Един от недокрай изяснените спорове в литературната ни история е къде точно се поставя ударението при произнасянето на фамилията "Войников". В родния му град настояват на началното "О", докато в столицата упорстват на среднословното "И". Спомням си като студенти трябваше да се съобразяваме в говоренето си по време на изпита дали екзаминаторът е лектор от Софийския университет или от Шуменския.

    На 10-ти ноември тази година се навършиха 190 години от рождението на човека с дискусионната фамилия. Мина (разбира се) незабелязано. Всеки ден има по няколко годишнини. Някъде по това време за пореден път се замислих, че ударението всъщност е на съвсем друго място. Добри Войников живее 45 години, преди да си отиде от този свят, покосен от тиф. За това кратко (от гледна точка на днешния ден) време той съумява да напише, преведе, издаде, изучи, изкомпозира, изредактира, публикува, постави на сцена... и още и още.

    Там е мястото на ударението. Не на граматическото. На житейското!

    P.S. Хубаво е, че писателят Станчо Пенчев и екипът на Телевизия Шумен отбелязаха дата с половин час документална лента! Можете да я видите горе в началото. И аз съм вътре :)


 

вторник, 8 август 2023 г.

Два цитата - една цел!


    От гледна точка на случващото се край нас в последно време, мисля, че един цитат от "История" на Херодот точно описва ситуацията с вътрешните усещания: "Най-мъчителната болка, която съществува у хората е да разбират много неща, но да не могат нищо да направят". (изданието на НБУ от 2010 г., с. 498)

    А защо е така, можем да си отговорим пак през Херодот: "Гелон смятал, че народът е население твърде неприятно" (с. 421) (Това на шега, разбира се!)

сряда, 2 август 2023 г.

Книги, дата, жажда!

 


Не знам защо и по каква причина преди два дни вадя от библиотеката си биографията на Сент-Егзюпери от Марсел Мижо и започвам да я прелиствам. После посягам към "Земя на хората". Препрочитам случката с невъзможното му оцеляване в пустинята след поредната самолетна катастрофа. С онази неописуема апология на водата. Липсващата и жадувана вода:
"Вода!
Вода, ти нямаш ни вкус, ни цвят, нито мирис, човек не може да те опише, само те вкусва, без да те проумява. Ти не си необходимост за живота: ти си самият живот. Ти ни преизпълваш с удоволствие, което не се обяснява чрез чувствата. С тебе влизат в нас всички сили, от които сме се отказали. Чрез твоята милост в нас бликват всички пресъхнали извори на сърцата ни.
Ти си най-голямото богатство, което съществува в света, и ти си също най-нежното нещо, ти — толкова чиста в лоното на земята. (...) Ти съвсем не търпиш примес, не понасяш промените, ти си боязливо божество…
Но ти разливаш в нас щастие, което е безпределно просто."
После отново прелиствам биографията. Поглеждам календара. На 31 юли преди 79 години самолетът "Лайтнинг", пилотиран от майор Антоан дьо Сент-Егзюпери над Средиземно море, не се завръща в базата.
Не съм запомнил това, но точно преди два дни посегнах към книгата за живота му.
Отивам да хладилника, вадя пълната кана с вода и ненаситно пия, пия, пия...

петък, 7 юли 2023 г.

Когато ти липсва номенклатор!


 

    Леко скрит зад гърба на сенатора патрон, той тихо прошепва: "Гай Корнелий Руф" или "Помпоний Азиний Гал". А сенаторът широко усмихнат пита: "Как си скъпи ми Гай, добре ли си драги Помпоний?" Чиста работа!... Сърцата на Гай и Помпоний пърхат от радост, че такъв важен човек помни имената им. И са готови всичко да направят за него...
    Е, това е работата на римския номенклатор. Да помни стотици имена и да ги подсказва тихо на своя господар при интензивните му срещи. То, и името на заниманието му подсказва - nomen (име). Е, тогава е нямало отдели за връзки с обществеността и дипломирани пиари, ама...!
    Сетих се за несвършената работа на номенклатора, когато днес по време на брифинга с украинския президент Зеленски, българският премиер Денков обърка фамилията на Беновска (бих искал даже никога да не съм я чувал) и изрече фамилията на Миролюба Бенатова. И Мира се обиди! Даже стана ясно, че иска официално извинение. Разбирам я и и влизам в положението, но тук иде реч за друго.
    Организираш брифинг на един от най-популярните публични личности в света. Ами, застани леко зад гърба на своя премиера и помагай! Човекът помни Менделеевата таблица. Не му е работа да помни имена на журналисти и медиите, в които работят.
    И ако кажете, че не е голяма работа ще възразя така - не подлагай под съмнение големите неща, претупвайки малките!!!

сряда, 14 юни 2023 г.

15-и юни, 5.00 ч сутринта!

 Щедро лятото ни лъже, 

че животът дълъг е

Рано слънцето изгрява, 

късно скрива се зад ъгъла...

понеделник, 22 май 2023 г.

Всъщност, работата е "съвсемь" готова!



    Сократ казвал, че в основата на всяка образованост е прегледът (проверката) на думите. В предаването "История.бг" на БНТ в понеделник (22.05), посветено на българското образование, не остана време да разкажа интересната история на една дума, завещана ни от българското училище през Възраждането. Тази дума и до днес всички ние употребяваме всеки ден.

    Големият български учител Илия Р. Блъсков пише преди 116 години как в края на всеки учебен час, както и на учебния ден, дежурен ученик се изправя и с пълен глас извиква: "Съвсем!". Това означавало, че за всички (всемь) работата е напълно приключила и всички събрани заедно (съ-всемь) били напълно свободни.

    Когато днес често употребяваме думата "съвсем", го правим с представата, че нещо е напълно довършено, готово и т.н.

    Честит да ни е празникът на "прегледаните", подредени и правилно написани думи 24-ти май!!!

четвъртък, 27 април 2023 г.

Днес скрина на душата си подреждам!



    Тапицирахме дивана и фотьойлите. Мебели на 20 години. Приятели питаха: "Но защо не купите нови?! Има каквито пожелаете!"

    Въпросът е толкова философски, пък и важен, че трябва да го изясним.

    В разговор с Жан-Клод Кариер върху тревожността и неувереността на съвременния човек Умберто Еко казва: "Изчезването на настоящето не се дължи единствено на факта, че модите, които някога са траели 30 години, сега изтрайват 30 дни. Това се дължи на предметите, които бързо излизат от употреба. Това прави настоящето лабилно и неустойчиво. Вече не живеем спокойно и за мига, а прекарваме времето си в подготовка за бъдещето."

    Точно! Личното ни ментално спасение е и в предметите около нас. Грижете се за тях, не ги изоставяйте, реставрирайте, подреждайте: "Днес скрина на душата си подреждам..." казва едно любимо стихотворение.

    Старият диван е като старият приятел - винаги можеш да се облегнеш на него :)))

    И между другото - семейството тапицери имали преди време други професии. Изоставили ги е се заели с това. Усмихнати и спокойни хора...


А ето и онова любимо стихотворение:

Зимно пренареждане


Днес скрина на душата си подреждам.

Натъпкан е със спомени догоре.

Извадила съм всички и оглеждам

свободно място има ли за новите.

 

По цвят ли да ги подредя, или по време?

Да ги нагъна малко по-отпред,

или пък да ги скрия без споделяне

при вехтите, безцветни от пране?

 

Натрупала съм всичко. Пренареждам.

Подръпвам жълтото на детски спомен,

а после спомен за дете… Изглежда ми

най-важен жълтият от цветната симфония.

 

Там се подава малко черно крайче

от бабината шарена забрадка.

От черното – когато и се плачеше.

От синьото – за сливовото  сладко.

 

Измъквам бялото и купчина със снимки

изпадат в скута ми, преливащи от щастие.

На спомените аз захващам бримките,

защото днес подреждам си душата.

(Ваня, 2008 г.) 


събота, 25 март 2023 г.

Hüvasti, Aadu!


 




    Сега си давам сметка, че през всичките тези години живот сме били заедно десетина дни. Една глава по-висок от мен. Рус и синеок и здрав, като викинг. Винаги спокоен и леко усмихнат. Никога няма да забравя как таксиметровият шофьор унгарец едва не катастрофира, когато разбра, че в колата му се вози естонец. Забрави кормилото и се обърна назад, където блажено се бе разположил Ааду, за да му обясни как унгарците и естонците са братски народи, защото езиците им са толкова близки.

    Таксито пътуваше от Будапеща към Оча – потънало в зеленина селце с лозови масиви и стара винарна. Там студенти от цяла Европа се бяха събрали в странен формат – уж бригада в лозята, пък то – пълна веселба в тъмните часове и празни бутилки от вино по светло. И разговори, разговори.

    От Ааду научих за особеностите на сауната, естонците, финландците и други северни неизвестности. Не знам какво съм разказвал аз, но той постоянно беше широко усмихнат. Вероятно съм оставил в него усещането за една весела и по студентски лекомислена България.

    С обещание, че да непременно ще отскоча до Талин, и той ще пристигне все някой ден в Шумен си казваме: „Довиждане, приятелю!“. Преди 41 години…

    Никак не мога да си обясня как така съм запомнил не само името, но и фамилията. Лицето също. Никак не мога да си обясня, как точно вчера през главата ми минава като проблясък името Ааду Луберг и внезапното намерение да проверя във вездесъщата глобална мрежа какви ги върши днес (вчера) онзи мълчалив естонски студент, който постоянно се смееше на моят българска бъбривост.

    Ето го! Веднага разпознавам лицето, въпреки неминуемата намеса на отминалите години. Виж ти! Един от най-известните адвокати в Естония. Бивш полицейски префект на Талин през 1994 – 1996 година, когато се разделя с успешна академична кариера в Талинския университет. Ти, да видиш! Познавал съм един от бъдещите известни естонски юристи. Канеше ме на гости! Защо ли не му се обадих?!

    Няма и да мога! Всъщност, вече си обяснявам, но и не мога никак да си обясня защо точно вчера (25 март) Ааду се появи в спомените и главата ми и защо точно вчера (25 март) реших да изпиша името му в браузъра на лаптопа си.

    Точно на този ден (25 март) преди две години естонските медии съобщават за преждевременната кончина на родения на 7 април 1957 г. известен и популярен адвокат Ааду Луберг, загубил битката с коронавируса:  "Той беше много, много силен организатор, винаги се опитваше да върши нещата си добре и да вдъхва оптимизъм на другите. Винаги е вярвал, че бъдещето ще бъде по-добро.“

    Hüvasti, Aadu!


петък, 3 март 2023 г.

Развяхме и финландското знаме!

 


    Както написах преди година в нашето семейство решихме отсега на 3-ти март всяка година да развяваме флага и на Република Финландия. В памет на загиналите в битка и починали от рани и болести 190 синове на Финландия от     Трети стрелкови Фински лейбгвардейски батальон по време на Руско-Турската война 1877-1878 г.
    Не само поради факта, че те са допринесли за раждащата се българската държавност. Важен факт е, че тяхното участие в тази война е важен момент във формиращата се финландска нация. При завръщането си в Хелзинки са посрещнати с възторг и като герои - в тяхно лице финландците подсъзнателно са виждали своята бъдеща национална армия. Ето затова и до днес за тях финландският военен марш "От Балкана до Горни Дъбник" е нещо като "Велик е нашият войник" за българите.
    През 1956 г. тогавашният български посланик във Финландия установява огромното значение, което държавата отдава на участието си във войната от 1877-1878 г. Той праща официално предложение до българското правителство финландския принос да бъде подобаващо представен и у нас. Естествено, получава хладен и мълчалив откъс във време, в което "дружбата ни със СССР е като въздуха и водата".
    И не на последно място. Финландия и финландците са ми изключително симпатични. С много неща, но и основно във връзка с един анекдот, на който се смях за пръв път преди около 40 години. Напълно логично, разказа ми го литовеца Андрюс от Каунас: Попитали Радио Ереван: "Отговорете ни как е възможно да съжителстваш с голям, силен, арогантен, нахален и глупав съсед?". Радио Ереван отговорило накратко: "По-добре отправете въпроса си към Финландия!"

сряда, 1 февруари 2023 г.

Руски трактор, американски самолет…българска работа


 Текстът е публикуван в www.reduta.bg


    Зимно руско село. Телевизионен репортаж от последните години на СССР. По заснежената улица мощно ръмжи огромен трактор К-700. Зад него е закачена импровизирана дървена тарга с размери метър на метър, а върху нея се кипри петдесетлитров гюм за мляко. Тракторът е дълъг 7 метра и висок почти 4 метра. Бързо се отдалечава.

    Техническите характеристики на трактора К-700 свидетелстват за богатирски двигател от 300 конски сили и разход на гориво, съответстващ на щедрата руска душа.

    В паметта ми този телевизионен репортаж отпреди почти 40 години е метафора, обясняваща защо някои нации се провалят и защо СССР (за който странно защо странни хора подсмърчат с умиление) са разпадна като къща от карти.

    Вчера от летището във Варна излетя транспортен самолет „Спартан“. Техническите характеристики на този дълъг 22 метра самолет и с разпереност на крилата 28 метра свидетелстват за обща мощност на двата му двигателя от 9280 конски сили и със съответния разход на гориво.

    На своя борд военнотранспортният „Спартан“ може да качи 60 войника или 48 парашутисти. И по темата – 6 души медицински персонал с подготвени цели…36 места за ранени. И така с полезно тегло на товара от 13 500 килограма.

    От летището във Варна транспортният „Спартан“ излетя с  трима човека медицински персонал и едно бебе с общо тегло от около…200 килограма.

    Вероятно по времето, в което огромният десантен самолет е рулирал по пистата за излитане Георги Гвоздейков - шеф на държавното дружество "България хели мед сървиз", специално създадено за закупуването на медицински хеликоптери, обяви че процедурата по тяхното придобиване се отлага (пак) във времето. Причината е до болка позната за запознатите с лабиринтите на процедурата при обществените поръчки. Обжалване. Безумното (без преувеличение) във случая е не толкова, че фирмата, която е подала жалбата няма нищо общо с този сектор на така специфични услуги, няма осигурени служители, не извършва подобна дейност и не изглежда да има каквито и да било интереси в медицинската авиопомощ.

    Безумното е, че Комисията за защита на конкуренцията разглежда и взема положително отношение по жалба, която е подадена…два дни след крайния срок за обжалване.

    Качвали ли сте се на самолет две минути, след като той вече е отлепил от пистата?

    Хващали ли сте влак две минути, след като той се е отдалечил от перона на гарата?

    Два дни!!!

    Ясно е, че жалбата умишлено и съзнателно саботира закупуването на медицински хеликоптери, отлагайки това неясно кога напред във времето.

    Неясно е защо държавен регулаторен орган съдейства в този саботаж.

    Едновременността на спасителния полет на „Спартан“-а и процедурното забатачване при закупуването на медицински хеликоптери става с любезното съдействие на държавните чиновници с партийни назначения в КЗК.

    А настоящият състав на КЗК беше избран от парламента, по време на кабинета “Борисов 2”.

    Председателят на комисията е Юлия Ненкова. Тя е майка на депутата от ГЕРБ и в настоящото народно събрание Александър Ненков. Самата Ненкова пък била зам.-кмет на София по времето, когато премиерът Бойко Борисов е столичен кмет.

    В комисията е и предложеният за неин член от СДС Красимир Витанов, който по времето на кабинета “Орешарски” е председател на надзорния съвет на "Булгартрансгаз".

    Един от общо седемте членове на КЗК - Красимир Зафиров, е предложение от партията на Христо Ковачки "Лидер", по-късно преименувана на "Български демократичен център".

    Откъм БСП пък идва дългогодишният кадър на левицата (че и на БКП до 1989 г.), Анна Янева, която е с опит като заместник-министър в правителствата “Станишев” и “Орешарски”.

    Любопитно е каква аргументация относно даването на ход на жалба, подадена с двудневно закъснение ще предложи и познатия с деветгодишния си опит като конституционен съдия проф. д-р Пламен Киров.

    Човешкия живот няма цена. Още повече живот, който току що е видял светлината на този така объркан свят. Полетът на „Спартан“-а бе спасителен и не за цената на спасението иде реч тук.

    Пред очите ми завинаги ще остане онзи тежък като танк руски трактор в зимния ден със закачения и лек като перце гюм за мляко. Като отговор на въпроса, на който дори са посветени научни изследвания.

    Защо някои нации се провалят? Защо някои нации са богати, а други бедни?


понеделник, 30 януари 2023 г.

Какво ще ни дадеш, Историо...


 

Едва ли някой днес си дава напълно сметка, че всекидневната история на нашите последни десетилетия е вече написана.
    Лекарство срещу инфантилната и убийствена българска амнезия за вчерашния погубен и проспан ден.
    Повече от 2 500 страници и седем тома - смях до сълзи и смях през сълзи.
    И усещането, че четеш едновременно есетата на Мишел дьо Монтен и "Паноптикум на еснафи, бюрократи и други вкаменелости" на Ярослав Хашек.
    Излезе (постмортем) седмият том от поредицата "Из делниците на един луд" на д-р Тони Филипов.
    На днешната дата (31 януари) преди две години (2021) той внезапно отпътува към Елисейските полета.
   Щастлив съм, че живота ме срещна с него. Един истински голям и почтен журналист и университетски преподавател.

    П.С. Докато пишех това, сайтът Редута помести текст на Доктора, написан в далечната 1988 г. (една година преди възможността да се пише по подобен начин) - "Размисли за трагедията на българското село". Нещо ме стисна за гърлото - четях и чувах думи на баща ми от далечни разговори назад в годините. Нищо случайно...  

петък, 27 януари 2023 г.

Когато Расмус, Илия и Ангел махнат с крилца

 


Публикавано в www.reduta.bg    

Не, не са ангели! Повече приличат на пеперудката от ефекта на Едуард Лоренц и разказа „Гръмна гръм“ на Рей Бредбъри. Онази пеперуда, дето предизвиква утре торнадо в другия край на света, когато безгрижно и леко помаха с крила тук и сега.

    Просто е поразително какви физически и метафизически поразии може да направи една персона, която биографично можем да свържем със следствията от италианската поговорка „Майката на глупаците все е бременна“.

    Например, взема под мишница Расмус (датско шведски десен екстремист с фамилия Палудан за новините)  Корана и с дебилна доволна усмивка го изгаря пред Турското посолство в Стокхолм.

    Усилие – никакво. Кой не е разпалвал огън на двора?!

    Следствие  - с размерите на геополитическа катастрофа. Турция спира преговорите и пътя на Швеция към НАТО в, и без това, заплетената като Гордиев възел международна криза, настъпила след руската агресия в Украйна.

    Или пък, влиза в ресторанта Илия (за новините с фамилия Спасески) и забива един в главата на кротко похапващия си  Християн (с фамилия Пендиков за новините). После с още двама като него добива (добре, че изписвам тази дума без едно допълнително „у“) вече на улицата за десерт и до безсъзнание неслучилия на място, време, че и държава Християн.

    Усилие – никакво. Кой не се е бил и не е бил бит след тур по нощните заведения на Балканите?!

    Следствие – с размерите на геополитическа катастрофа. България удря (за кой ли път) спирачки по пътя на Северна Македония към ЕС в, и без това, заплетените като Гордиев възел взаимоотношения на Балканите.

    И още, грабва микрофона Ангел (за новините с фамилия Джамбазки) и насред Скопие на висок глас определя законно управляващите Северна Македония като „престъпни кръгове“

    Следствие – на първо място то е усетено физически от Християн в скопския ресторант, а за следствието пък от това болезнено събитие вече стана дума.

    Чудите се защо светът я докара дотук ли? Проста работа. Проста като редактор на новини в съвременна телевизия, радио, вестник.

    Умберто Еко беше написал, че отклоненията в поведението се окуражават от факта, че медиите говорят за тях. Историята помни как след като през 1774 г. се появил романът на Гьоте „Страданията на младия Вертер“ по немските земи преминала вълна от самоубийства. Млади читатели приключвали с живота си по примера на депресирания младеж Вертер от последните страници на книгата.

    Какъв смъртоносен ефект, но последвал (все пак) творческите усилия на гениален автор в историята на световната литература.

    Днес не са необходими нито творчество, нито усилия. Смъртоносните и пагубни ефекти най-често тръгват от набързо и некачествено заснет клип в социалната мрежа. Например, в клипа група тийнейджъри с възторг и ентусиазъм пребиват от бой нещастен връстник. Час по-късно лишен от идеи и мисъл в главата редактор на новини в голяма телевизия вкарва клипа в новинарската емисия, а после в студиото сядат и експертите по темата „бой в училищния двор“. Дни по-късно жадни за бърза слава, телевизионно признание и лайкове в мрежата други тийнейджъри повтарят упражнението в друг училищен двор.

    Но да се върнем към героите с малки имена, предизвикващи геополитически поразии от началото на тези редове. За логиката на събитията, последвали техните действия Оскар Уайлд пише краткото: „Чувствата на човек се възбуждат по-бързо, отколкото се възбужда неговия интелект.“

    В съвременния глобален свят на снимки, селфита, образи и видео има много място (и малко време) единствено и само за чувства и емоции. Силни чувства и силни емоции – и все по-често смъртоносни. И никакъв интелект…

    Съвременният глобален свят на взаимосвързани факти и събития става все по-зависим от трудни за контролиране, лесни за изпълнение и опустошителни като следствия провокации.

    И много често при тях, както при привидно случайната и артистична проява  „с помахването с крила на пеперудите“ Расмус, Илия и Ангел, има скрит интерес на невидим за зрителите режисьор и майстор по завихрянето на унищожително и смъртоносно торнадо.

    В случая - скрит зад високите стени на Кремъл.

    Илюстрация: Пеперуда „Мъртвешка глава“, наречена така поради окраската върху гърба, напомняща човешки череп.