вторник, 30 октомври 2012 г.

Eсента на свещеника




Заглавието се получи почти по Маркес, само дето свещеникът едва ли ще стане патриарх, но знае ли човек, защото както е известно неведоми са пътищата...
Тази есен наистина беше такава, каквато я изобразяват в църковните стенописи с мотива за Колелото на живота, сиреч Календаръ вечний - богата и плодородна. Преди месец Отец Николай Петков издаде романа си "Стадионът на старата госпожа", а днес (30-ти октомври) бе публичната защита на доктората му пред научно жури, а темата - "Образите на пътя и възрожденският наратив".
Е, с пълно единодушие при крайното гласуване, отецът е вече и доктор филолог. Само аз си знам как в последната година писането на книгата влияеше на писането на доктората. И обратно...
Общото в тях е онзи нов термин faction, който не звучи много добре на английски, но не означава нищо друго освен срещата на фактите и фикциите. С него отецът беше доста в съзвучие с модерната белетристика, но виж, при научното изследване ситуацията беше хлъзгав лед...
Сега какво следва не знам. Проблемът на точката в последния ред е, че винаги те оставя в усещането за самота. Защото е време за новото изречение, но то пък е най-трудно...
На снимката в стил "Геният и неговият наставник" (но не по Цветан Стоянов) в края на тригодишната си съвместна работа. Личи и аудитория "Боян Пенев" на Шуменския университет, а в дълбочина е председателят на научното жури проф. Веселин Панайотов в корпоративните цветове на университета :)

понеделник, 15 октомври 2012 г.

Референ-дум-дум-дум






За пореден път се обръщам към стария Брьогел с молба за помощ в обяснението на българските политически нрави. В случая платното "Селски празник" прекрасно илюстрира как ще се случи референдума за АЕЦ "Белене"...



Ще прощавате, ама първата народна поговорка, която ми идва наум, след като идеята за национален референдум тръгна по медии и паланки е: „Дето тъпан блъсне, там г..а ми лъсне!” А, и още нещо! Питам се как става така, че най-читавите и светли идеи на демократичното живеене се превръщат в салфетки за мазните ръце на „сладкодумните гости на държавната трапеза”. (Това последното го е формулирал отколе Иван Вазов и за нашите политически нрави и субекти по-добро няма измислено.)
На първо място, цялата история около идеята за всеощ референдум за бъдещото изграждане на АЕЦ „Белене” и нейната практическа реализация (за референдума) за пореден път доказва, че БСП и с това си ръководство е национално безотговорна партия, която следва и тесния си и широкия социалистически интерес в драпането към властта. Да искаш национален референдум няколко месеца преди провеждането на парламентарни избори сочи, че въобще не ти пука за крайния практически резултат от поменатото всенародно допитване. Да използваш обществения интерес към наболял, че и набрал въпрос за трупане на политическа популярност е подло. Да търсиш чрез всенародното допитване база за начало на политическата си кампания към вота, който определя кой ще управлява страната в следващите четири години е цинично. Събрани ведно непукизма, подлостта и цинизма се сливат в онова неподражаемо и кратко определение, което така подхожда на днешния политически елит – гьонсуратлък.
В БСП много добре знаят и разбират, че крайният резултат от този референдум ще бъде нулев. Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление е направен така, щото това участие да е, колкото се може повече непряко. Изискването за неоходим вот от брой гласове на избиратели по-голям или най-малко равен на участвалите в последните парламентарни избори обрича на непризнаване резултатите от бъдещия референдум. Така няма как у нас да не се повтори румънският сценарии с референдума „за” или „против” отстраняването на президента Траян Бъсеску. Много говорене, много остри сбъсъци, излишно хабене на обществена енергия и накрая...никаква промяна.
Странно защо демократичните ценности се прегръщат здраво от българските политици винаги, когато са в опозиция. Чак сега от БСП се усетиха, че законът, видите ли, не бил съвършен и се нуждаел от важни промени в Чл. 23, указващ какъв трябва да бъде броят на гласувалите, за да бъдат признати резултатите. А в приемането (или съответно промяната) на един избирателен закон трябва да съществува един железен принцип. Законът да не се бута в навечерието на самите избори, защото и теорията, а най-вече практиката показват, че вносителите на предложението винаги имат конкретен и недобре скрит интерес от промяната. Защо ли забравихме, че по време на управлението на тройната коалиция имаше няколко инициативи за национални и местни референдуми, но тогава, заели дебелата капия на управлението, трите маймуни на управленската политическа коалиция си бяха затворили очите, ушите и устата за този въпрос.
С този тактически ход от БСП вкараха в капан и управляващите от ГЕРБ, че и президенството, че и цялата останала и остатъчна опозиция. Защото сега само селският луд може да протестира срещу така насрочения референдум. Отвори ли необмислено уста, срещу него ще се излее цялата лъжлива реторика с обвиненията за задушаване на народния глас, потъпкване на изконни демократични ценности, авторитаризъм и прочие. И понеже точно по този въпрос гузен, негонен бяга, управляващите не само не мълчат, но и сами обясняват, че референдумът е необходим. Само че щял да покаже нещата, не както ги мислели от БСПП, а инак.
А, че този референдум е изцяло под знака на празното думкане и празните думи показа и рязкото включване на „Атака” в политическата говорилня. От тази партия винаги са доказвали, че могат да правят предизборна боя за плакатите си от...нищото. Активността на Волен Сидеров около референдума и очакваното плачевно представяне на партията на изборите догодина го изкара на мегдана. Има една забравена и поучителна поговорка по нашите земи, която Волен определено не знае, защото е на турски. На български тя казва: „Къносала се след Байряма”. Е, точно тя обяснява „гениалното” предложение на домораслия журналист-политик в референдума да бъде включен и допълнителен въпрос (съгласно Чл. 9, ал. 5) към народа – „за” или „против” продължаващото ни членство в НАТО. Привържениците на Теорията за световната конспирация (на която и първият националист на републиката е също отявлен привърженик) веднага биха видели връзка между инициативата за въпроса и скорошния му воайаж до Москва. Едва ли! Тази тънка струйка водица не е толкова „вклад” в руската външна политика, а опит да се завърти с леко скърцане нефелната политическа воденица на телевизионния национализъм. Каква последователност да търсим в политик, който упорито внасяше на всеки 24 април предложение за признаване на арменския геноцид в парламента като част от националистическата му антитурска реторика. Защото убедено знаеше, че няма да се приеме. И точно на 24 април 2010 година, когато „Атака” мощно подкрепяше ГЕРБ и можеше да преговаря за парламентарно мнозинство по признаването на геноцида, замълча по въпроса. И то как замълча.
Същото е и със сегашното предложение за разширяването на референдума с темата НАТО. От „Атака” знаят, че това няма как да се случи и, че няма кой да приеме предложените от тях в президентството цели шест поправки в Закона. Само дето и те се наредиха след БСП в използването на всенародното допитване за решаване на вътрешнополитическите си проблеми.
И няма да останат сами. Фиксирани в надеждите си и страховете си за изборната 2013 г. всички политически партии ще се сборичкат около ядрения референдум, за да попаднат под лъчите на прожекторите. И за пореден път ще оплескат чистата идея за народното вишегласие. През разнородния оркестър на медиите всичко това ще придобие образа на лудо хоро под ритъма на тъпана на референдума. Само дето накрая пак ще стане като в онази народна поговорка: „Думба-лумба шикалка – няма сватба никаква...”
Ето затова, аз съм против горепосочените „пазители и ревнители” на българската демокрация и този референдум. Твърдо против!

П.С. А, и още един аргумент. Вчера в Литва се проведоха парламентарни избори заедно с референдум „за” или „против” ядрената енергетика. Литовска им работа... 

вторник, 2 октомври 2012 г.

История за ракия или ракия за историята









„От малък съм по селските казани за ракия” - ето едно изречение, което може да породи неправомерни очаквания за поучителна история с педагогическа цел. Всъщност става дума за детски спомени по отношение на светлината. А светлината в тези мистични помещения винаги има кехлибарен цвят. Странна смесица от отблясъците на огъня, медните туловища на казаните, белите усмивки на селяните, насядали наоколо и жълтото тяло на голия до кръста Исак, играещ кючек върху покрива на огнището...
Исак (пише се с едно „а”) нямаше нищо общо с библейския герой живял 180 години. Исак беше вечно усмихнат циганин, напълно отговарящ на еврейския превод на името му. Прозрял непрекъсваемостта на процеса по варене на ракия, той прекарваше смислената част от живота си в селския казан. Използваха го за дегустатор на спиртното съдържание и водещ на танцово-музикалната програма в тъмните часове на денонощието. В такъв момент от двата ни живота съм го срещнал и аз. С моята внушителна височина от половин метър ококорено видях ухиления циганин като митично същество летящо над пламъците, обвито в дим и гънейки се като кобра пред флейтата на укротителя.
Това сигурно бе мига, в който селските казани се залюшкаха в подсъзнанието ми, призоваващи ме винаги към себе си, когато личния ми spiritus тръгне надолу.
Сливите събирахме в големия двор, разнообразявайки навежданията с опит да примирим Стивън Хокинг и ортодоксалната църква. Без да ги питаме за това, разбира се. Отецът с черна фланелка, черни джинси и черни маратонки, учтиво се заяждаше с баща ми, увлечен напоследък в размислите на неподвижния като догма физик. И нещо странно – децата (дори и след като пораснат) охотно разговарят с родителите на приятелите си. Дори, когато я закъсат ходят при тях за съвет. И не го правят със собствените си родители. Но това, разбира се, няма никакво отношение към ракията...
Сигурно под пресата на Хокинг, Библията и дрелката за разбъркване на цимент и пясък, сливите се превърнаха в лепкавосладък бульон – най-вероятно да потвърдят теорията на Опарин, че духът (пак spiritus) на живота се крие в предвечната супа и чака я светкавица от Саваот, я някой друг огън, за да излезе. Сигурно и поради тази причина Отецът накапа вътре някакви жидкости, донесени от Иерусалим. Прочете и молитва. После той тръгна в една посока, аз в друга...
Събрахме се две седмици по-късно, за да се оплескаме порядъчно с готовото природно чудо, сипвайки го в зейналото медно гърло. Бяха първите дни на шекербайрам и група строители от Делиормана, работещи наблизо донесоха разточително количество баклава. Заедно с баницата от чантата на 80-годишен старец погълнатото от нас ароматно тесто ни подготви за великия момент на първата дегустация.
Големите надежди (забелязал го е още, но по друг повод Дикенс) винаги са последвани от също толкова мащабни разочарования. Сякаш молитвата и иерусалимските течности не бяха се случвали. Сивкава като октомврийска мъгла край морето течност и леко драскане в гърлото. Добавяме към това и леко възпалените от дима очи и омърлушеността на главните герои придобива композиционна завършеност...
На другия ден Отецът носи две шепи сушена арония и сноп лимонова трева: „Отче, колко арония да и сложа?”. Отговор: Амчи всичката!” Ден по късно течността вече е с непоносимолилав цвят, напомнящ процедури в кожновенерическия диспансер. Аронията заминава в канала, заменена от още няколко ароматни пръчки канела. След два дни канелата заминава след аронията. Аз също заминавам. Отецът също...
Срещаме се две седмици по-късно. Изглежда в наше отсъствие Бог е посетил дрешника, където ракията притаено ни е очаквала. За да не и повярваме. Сипвам я в стъклени бутилки примижвайки от аромата със замъглени и аз не знам от какво очи. Има цвят на старо като Шотландия уиски, ухание на нещо, което искаш да поемеш изцяло и напълно в себе си, и цвят... О, за цвета вече ви казах всичко!
Разклащам бутилката и виждам как вътре Исак продължава да танцува, въпреки, че вечно усмихнатият циганин отдавна пое със своя табор към небето. Аз пък си казвам, че ето точно тази бутилка, която свети на снимката, няма да отворя докато съм жив. Някой друг да го направи по-късно...