Не забравяйте този ден!

    Утре със студентите ще говорим за петимата носители на Нобеловата награда за литература от Русия.

    Спомням си как някъде в началото на 80-те години на миналия век в ръцете ми попадна чудодейно и случайно тънко книжле със странното заглавие "Един ден на Иван Денисович". Спомням си и чувството на всемирна тъга и безизходица час по-късно, когато прочетох последното изречение. Усетих зверски студ и вълчи глад. А беше лято!
И още се чудя как през 1963 г., само година след появата в СССР, книгата е издадена и у нас. За да изчезне месеци по късно от книжарници и библиотеки.
    Тази сутрин очите ми отново тръгнаха по студените, безнадеждни, гладни и нечовешки редове на книгата. Но този път изпитах и странно обяснима егоистична радост.     Че живея тук и сега, а не тогава и там...
    И не ми говорете за недостатъците на ЕС, западащата Европа и традиционните ценности на Изток от нас!
    Чели ли сте въобще някога "Един ден на Иван Денисович", по дяволите!?!?

Всъщност, това не са само греди

 

    Когато ремонтираш таваните на стогодишна къща, построена от прадядо ти, виждаш в тях неподозирана възможност. Всъщност, вече си я видял някъде много далеч, в гредите на една кръгла кула, по която ръката на човека, определил приятелството с краткото откровение: „Защото това бе той, защото това бях аз.“ е изписала също така кратки и замислящи те изречения.

    И понеже си отнесъл в себе си тишината на кръглата стая библиотека, възторга от това, че си изминал хилядите километри до нея, желанието да се връщаш винаги там и разбирането, че никога повече няма да го направиш, решаваш да пишеш.

    Да пишеш по гредите на твоя си таван, опънати като дълги и примамващи с празнотата си изречения. За да можеш, когато вдигнеш нагоре глава, да се връщаш внезапно в кръглата стая библиотека и да не забравяш едно от написаното там:  Nam si quis existimat se aliquid esse, cum nihil sit, ipse se seducit (Защото, ако някой си мисли, че е нещо, когато е нищо, мами себе си – Гал. 6:3)