сряда, 9 май 2018 г.

Още един крадец на време




Дали приятелят може да бъде едновременно и неприятел най-добре илюстрира латинската сентенция Amici fures tempores, сиреч приятелите ти крадат от времето. Най-ценното нещо, което не притежаваме.

По този повод е удоволствие да съобщя, че приятелски предлагаме на всички един крадец на време - ако решите да прочетете страница или две или повече от новия том (седми по ред) на Катедра журналистика и масови комуникации от поредицата "Обществени комуникации".

356 страници, 18 автори, 3 вътрешни части. Много за четене, обединено в тематичния кръг "Непознати приятели - познати неприятели".

Всеки, проявил интерес може да намери сборника в свободен достъп на адрес:
 http://litermedia.com/index.php?ind=downloads&op=entry_view&iden=269

Тук публикувам само корицата с прекрасния графичен дизайн (както винаги) на приятелите от издателство "Фабер" - Велико Търново.

Дръжте ни близо, но не най-близо до себе си :)

Десет широко отворени...обектива


При четене задължително кликвайте върху снимките. Друго е :)

Едно от своите есета Мишел дьо Монтен започва със следното изречение „Човекът го създават другите. Аз само разказвам за него“. Мисъл, изключително подходяща за начало на думи, които трябва да представят една особена изложба. Защото тя не е просто изложба – тя е нещо създадено. С рационален план и предварителен разумен замисъл, но и с последстваща одухотвореност, без която в случай като този просто не може.
Защото добрата идея за организирането на Националния фотографски пленер „Шумен познат и непознат“ би останала недовършена в осъществяването си, ако зад създаденото (изложбата от 30 фотопостера) не бяха застанали – първо с имената си, а едновременно с това и с обективите си – 10 майстора на „светлописа“.

Като казах „светлопис“, сигурно за миг съм бил подвластен на онзи характерен за българската възрожденска култура стремеж към задължителен превод на всички гръцки понятия. Но и с определена цел – ако фотография ни звучи делово и всекидневно, то „светлопис“ ни връща към изконния смисъл на това изкуство – да рисуваш, пишеш със светлина. Да създаваш изкуство със светлината и сенките край нас.
Димитрина Андреева от Бургас, Пламен Михайлов от Варна, Стоян Николов, Кирил Панайотов и Злати Димитров от Шумен, Величка Тодорова и Александър Иванов от Пазарджик, Златко Латев от Хасково, Красимир Кънев и Ивайло Сакелариев отново от Шумен.


Това са имената на десетимата майстори на изкуството на мига, събрани в града от добрата идея на наионалния фотографски пленер - „Шумен познат и непознат“.


Димитрина Андреева

Тук ще си позволя едно неочаквано отклонение. Преди години забелязах, че във всекидневното си движение сутрин по една определа улица на града срещам едни и същи лица, на едни и същи места, по едно и също време. Тогава се замислих, че в повторителността на живота си и ангажиментите си фрагментираме, парцелираме градското пространство на малки и добре познати зони. Същото правим и с хората на града, даже и с времето си. А, както ще си позволя да перифразирам Карел Чапек и разказа му„Синята хризантема“: „Може би в двор на съседната улица расте дървото на познанието, но ние никога няма да го видим, защото винаги минаваме по този и само по този тротоар“.

Ето защо подобна провокация, криеща се в идеята за познатия и непознатия град може да бъде изключително плодотворна  – не само, поради факта, че за част от участниците в пленера Шумен е нито роден, нито познат град. Идеята е добра, и заради това, че в същността си предполага нарушаване на стереотипа – едно „изгубване“ в града, за да го опознаеш истински. Тук за кой ли път ще цитирам мисълта на Умберто Еко от прекрасния предговор на пътеписа „Истанбул“ на Едмондо де Амичис. Ето го и целият цитат: „И има само един начин да опознаеш добре града – да обикаляш сам, пеша, да се губиш, да си забраниш да питаш и по възможност да не използваш дори карта, а да се довериш единствено на своя нюх.“
Величка Тодорова

В това отношение фотографите са идеалният субект на подобно изгубване – те винаги са ми напомняли на ловци, които се скитат в търсене на срещата с трофея-снимка. Неслучайно много от термините, свързани с оръжията и лова ще срещнем и във фотографията. Нека споменем само познатите ни фотоспусък и визьор.

И най-важното – майсторите на обектива гледат на пространствата край нас с други очи. Това не са очите на всекидневното движение. Това са очите, които търсят постоянното в мига. Фотоекспонацията е мигновена, но тя улавя незабележими за обикновения минувач същности, за да му ги покаже, да го накара да ги забележи. И това често са трайни и значими, но останали несъзрени неща.

В композирането на изложбата всеки един от десетимата майстори участва с три (снимки, постери, платна – изберете си, който термин искате и няма да сбъркате). Това, което веднага ще усетите е преобладаващото присъствие на градското пространство, архитектурата и... липсата на лица.




Злати Димитров

И тази абдикация от портрета в нашия пленер е някак си интуитивен (може би избор) на участниците. Те ще търсят лицето на града не през фотопортрета на градския човек, а по друг начин.

В това отношение респектират платната (ще си позволя да ги наричам така) на Димитрина Андреева и Величка Тодорова, които са и жест към арт авторитета на чернобелия свят на фотографията. При Димитрина Андреева наслагването на различни експонации – първата общ план, втората (а и третата) с фрагмент, присъстващ и в общия план – създават пулсиращо напрежение при възприемането. Кратък и натоварен със значение световъртеж-провокация към работата на мозъка, при който архитектурния фрагмент става смислов център. При Величка Тодорова разчупването на обекта на поредица от различни фотофрагменти следва своеобразен комиксов принцип – така се постига нетрадиционния ефект мигът да стане поредица от мигове – странен фоторазказ за сградата видяна и едновременно и от различни ъгли.

В пленера ще срещнем както сгради, които са дълговечна част от градския пейзаж, така и архитектура, която идва с провокацията на новите линии – на пръв поглед странното съжителство на читалище „Архангел Михаил” с фрагментите от НЛО конструкцията на  „Арена Шумен” (при Златко Латев, Ивайло Сакелариев, Красимир Кънев и Кирил Панайотов) също е важна. В цялостната композиция на изложбата това е също протичащ във времето фоторазказ – градът е жив организъм – той умира всеки ден и всеки ден се ражда – нещо рухва, нещо се строи.



Пламен Михайлов

Ако тази изложба можеше да бъде представена и с езика на музиката, то терминът „ноктюрно” би бил напълно подходящ. Нощта не е време за светлопис, но именно през нощта обективите трябва да са широко отворени за невидимото. Точно както казваме, че е хубаво да възприемаш света с широко отворени очи.

Това е малката нощна градска музика в църковния двор или стената на стария град и новия град на втори план на Ивайло Сакелариев, нощния булевард и призрачното знаме на кулата на Злати Димитров. Или разколебания между тъмното на деня и светлото на нощта червен облак над града на Красимир Кънев.


Ивайло Сакелариев

Бях впечатлен и от едно странно на пръв поглед съвпадение – една и съща в същността (нарочно правя тавтология тук) си снимка, в два варианта – на Александър Иванов и на Златко Латев. Става дума за малките покриви полусферични покриви от комплекса на Томбул джамия. Изкушението за обектива според мен идва от две посоки. Първата е ритмичното повторение на статичен елемент, създаващо усещането за повтаряща се хармония. И веднага след това динамиката идваща от редуващите се овали - нещо като асоциация с дрехите на въртящи се дервиши.


 Александър Иванов



Златко Латев

И удивителното е, че двамата правят напълно различни фототекстове с различните цветови решения – при Златко Латев властва хармоничния ред в редуването на комини и куполи, а при синьото на Александър Иванов куполите се въртят край самотния комин. Искрено възхищение пред тези две платна.

Пешеходната пътека на Пламен Михайлов, както и отново неговия калкан до бар „Зино” в Шумен са силен аргумен в усещането, че съвременното градско пространство напомня обложката на албума „Физикъл Графити” на Лед Цепелин от 1975 г. – фасади на сгради и хора без лица. В тези две платна има изключително силна метафорика, което ги прави малко по-различни от останалите участници в изложбата. Но там веднага трябва да сложим и танцуващата огледална витрина на Александър Иванов.


Кирил Панайотов

Специално внимание бих искал да отделя и на фотоархитектурния танц при Кирил Панайотов. Става дума за уловените в динамично съседство сгради на Военния клуб и Община Шумен. Не съм специалист, естествено, и не мога да определя дали това е резултат от поредица от наслагване на експонации или панорамно снимане. Но ефектът е удивителен – оказва се, че сградите също могат да танцуват. И го правят по-добре от много хора.


Стоян Николов

Ще завърша със снимките на Стоян Николов. Силното присъствие в тях на артистичния исторически разказ и на професионалните белези от репортерската фотожурналистика ги правят наистина изключително въздействащи. Доста време ми отне да установя, че модела на стария автомобил е „Хорх”, но така или иначе не успях да открия сградата на хотела от 1927 година. Така е. Някой неща изчезват завинаги. И добре е, че са светлописците, за да ги запазят за онези, които имат очи и виждат своя Шумен – познат и непознат...

П.С. Думи при откриването на колективната изложба след Националния фотографски пленер "Шумен - познат и непознат". Художествена галерия "Елена Карамихайлова" (08.05.2018)