вторник, 31 декември 2019 г.

Малка новогодишна музика


(приказка, писана по „Картини от една изложба“)







-         Видях сина си тази вечер. Много е заприличал на майка си.

Портретът на Музиканта замислено оправи очилата си. Зад тях бе невъзможно да се видят големите му сивосини очи. Преди повече от двадесет години той бе нарисуван с креда и в чернобелите щрихи добре личаха бръчките на изминалото време. Но само те…
Малко повече от час бе изминал, откакто от светлите коридори на галерията бе изтекло оживлението, съпровождащо големия зимен салон на групата на художниците от малкия планински град. Тази година те бяха решили да представят пред задължителната и постоянна публика най-доброто от портретната си живопис. Решението дойде трудно сред цигарен дим и заядливи наздравици. Приеха го единствено заради аргумента, че само по този начин могат да подсетят съгражданите си, че нарисуваното човешко лице показва много повече от глупавите селфи усмивки, които всеки един от тях носи във вибриращия си джоб.
Странно беше, но времето между Коледа и Новогодишната нощ се оказа изключително подходящо за подобна изложба. Това са точно дните, в които малките градове стават по-големи. Завръщането на студенти, гурбетчии, емигранти, деца и роднини им придава едно необичайно - едновременно радостно и тъжно оживление. Радостно от очакваните и неочаквани срещи. Тъжно от краткото време за споделени спомени и предстоящо отпътуване. В цялата тази весела суматоха портретите от изложбата сякаш също бяха част от празничното завръщане. Повечето от лицата на тях бяха на отпътували надалеч от града хора. Някои завинаги…

-          Усмивката му е като нейната  - Музикантът проговори в настъпилата тишина – Тази вечер той дойде и застана пред  мен. И ме гледа дълго в очите. Без да мигне. Аз, естествено, също не мигнах. Но през всичкото това време си мислех: „Господи, никога докато бях жив, нямах време да поседя така заедно с него!“

-          Представяш ли си, ако пък ти беше мигнал – Портретът на Актьора се разкикоти – Просто не ми се мисли какъв етюд би се получил. Момчето ти щеше да си помисли, че твоята постоянна водка го е хванала по емпатия.

Притихналата от час галерия вече се бе изпълнила с тихото шумолене на разговори. Сякаш някой нервно разлистваше музикални партитури. Когато портретите разговарят помежду си, звуците наподобяват разходка в покрит с есенни листа парк в края на октомври. След  дългото мълчание в самотата на семейни холове, официални кабинети, фоайета на институции и учреждения, тъмнината на хранилища и складове, сега портретите имаха нужда от разбираемата за живите хора близост на различното от твоето лице. Необходимостта да кажеш и чуеш. Независимо какво.

-          Моят художник е нещо депресиран, откакто Аз си тръгнах.  – Графитното момиче оправи с неочаквана усмивка падналата пред очите му тежка тъмна коса - Говори си сам, когато не говори с мен. Лошото е, че депресията му не е толкова от раздялата, а от нещо друго. Подарих му преди време едни моливи, а той си въобрази, че само когато рисува с тях, нещата се получават с вдъхновение и лекота. Тревожен е от това, че моливите свършват. Понякога вечер седи мълчаливо и ги държи внимателно в ръцете си. Не знам защо, но мисля, че е раздвоен между желанието да нарисува още нещо гениално и страхът, че когато те свършат аз ще съм си заминала завинаги.

-          Абе, от мен да знаеш, тези с четките и моливите само си търсят оправдание. Спят през деня, будуват по нощите. Всички натам – те насам. И обратно - Портретът с мустаци, каскет и скъсана обувка в ръцете се подсмихна хитро – И да ти кажа! Работа му е майката!

В ръцете на човека с каскета се появи обущарско шило, което донякъде обясни странното присъствие на обувка в портрет.

-          Ти, чичо, откъде се взе, бе?! – Въпросът зададе малко и естествено за графиката черно бяло циганче, побутвайки братчето си, задрямало до него.

-          Мен, чичовото, ме нарисува внук ми! По памет ме нарисува и по приказките на баща си. Той не ме видя, щото аз изпуснах шилото, детсе вика, пет години преди да се роди. Обаче един ден седна и реши да ме види. Притвори очи и ме започна. Рисува и въздиша, рисува и въздиша. И нещо мърмори за селската ни къща, дето баща му я продал. И пак въздиша, но пък и се смее от време на време. Довърши ме, нахлупи ми каскета и ми намигна. И тогава, дете, и аз го видях! За първи път го видях. Внука си. И да ти кажа, той и теб със заспалия ти брат ви нарисува.

-          Тъй ли, чичо?! Че ние защо не сме го видели като теб?
-          Защото брат ти все спи, а на теб очите ти все настрани шарят – Човекът с каскета и мустаците са засмя и заби шилото в скъсаната обувка.

Вдясно от тях тихо разговаряха Композиторът и Автопортретът. Композиторът бе известен на всички. Гордост на града, име от доклади и конференции. Произведенията му звучаха по целия свят, водени от диригенти, пред които музикантите привеждаха покорно глави, а залите притаяваха дъх. В живота си бе срещал и живял с имена от първите страници на вестниците, където често бе и неговото име.

-          Това е моят роял – в затаения му глас се усети стаено желание – Искам да докосна клавишите му. Почти усещам леката им хладина. Когато спра да свиря и отново ги докосна, усещам, че парят. Липсват ми.

-          Какво държиш в ръцете си? – Автопортретът на къдрава жена хитро присви очи – Когато те е рисувал, Той е имал нещо предвид. Все пак, композиторът трябва да държи в ръката си нотни листове. Но защо те са бели и празни?! Това нещо като загадка ли е, какво ли?

-          Ще ти отговоря – Композиторът погледна към листовете в ръцете си – И ще ти стане интересно, но преди това искам да те запитам нещо, което ми дойде наум, още когато те закачаха до мен. Защо си акварелна? Не е обичайно за портрет.

Преди да отговори Автопортретът замислено зарови пръст в немирните кичури коса, леко скрили очите:

-          Бях тъжна. И обидена на целия свят. Най-много на Него. И тогава внезапно разбрах, че всичко се стича пред очите ми и в очите ми. Беше една такава изкушаваща мека и топла мъгла. Все едно се бях върнала в мама. И не ми се излизаше от нея. Погледнах се в огледалото и се видях точно такава, каквато ме виждаш сега. Изтичах като вода някъде надолу. Точно тогава внезапно разбрах, че за първи и последен път ще мога да нарисувам косата си. Като течаща вода, която пада отвисоко и се блъска в скалата насам-натам. Хукнах към акварелите и започнах. Чак накрая осъзнах, че рисувам само с отсенки на кафявото. Това беше тогава, това съм сега. Като рисунка близо до входа на пещера. Тъмното ме дърпа навътре, светлото навън…

Настъпи мълчание. Композиторът нещо драскаше върху празните листи в ръцете си. Мълчанието продължи, нарушавано от лекото шумолене на съседни разговори.
Композиторът вдигна глава – Хубаво беше да те слушам. Спомних си, че онова нещо, което написах тогава, и което днес свирят по целия свят беше също за вода. По-точно за една голяма река, която усещах като своя, и която ми отнеха. Не само на мен. На много хора. За кой ли път разбрах, че когато нещо изтича извън теб, когато нещо си заминава – се ражда най-чистата и красива музика – Композиторът отново погледна към листите в ръцете си. Белотата им бе изчезнала в ситно изписаните нервните точки на внезапно връхлетялото го вдъхновение…


***


В сутринта на последния ден от старата година в тихата зала на галерията влязоха Момче и Момиче. Вървяха, хванати за ръце и съсредоточено разглеждаха застиналите неподвижни лица от стените. Момчето наруши мълчанието – Обичам да слушам, когато свириш. А пък и днес програмата ви беше толкова лека и празнична. Само не разбрах защо след концерта трябва да идваме и в галерията?!

-          Заради рояла – момичето притеснено се усмихна – Само тук мога да свиря на подобно чудо и само в дни като този. Няма никой наоколо, пък и познавам разпоредителката.

Тя се приближи до черното блестящо съвършенство и седна внимателно на въртящото се столче – Я, виж ти! – изненадата в гласа и сепна момчето – Някой е забравил партитура на рояла. Написана на ръка. Отдавна не съм виждала нещо подобно…

Момичето засвири неуверено. И още. И още. Момчето преглътна и погледна с надежда тънките и дълги пръсти, треперещи върху клавишите. Музиката потече през телата им, после по дългия коридор на галерията и продължи по улиците на притихналия празнично град.

И никой не видя как Музикантът примигна, Артистът се усмихна, Чичото накриви каскета си, малкото циганче отвори сънени очи, а Автопортретът оправи упорит кичур.

Само Композиторът остана неподвижен. Ръцете му бяха празни…         

-        

петък, 27 декември 2019 г.

Неподчертано от 17-та глава. Дао де цзин

Рано сутрин. Внезапно се сещам какво не съм подчертал преди много време. Макар, че съм запомнил. Отивам до библиотеката и отварям книгата, към която посегнах за последно преди година и половина. Чета:

Добър управник е този,
за когото народът знае само това,
че той съществува.
По-лоши са тези управници,
които народът обича и почита.
Още по-лоши са управниците,
от които народът се бои.
Най-лоши са тези,
на които всички се присмиват...

Расмивам се.
Лоша работа.
Глобално лоша...

понеделник, 9 декември 2019 г.

127 години по-късно


Нашата прекрасна племенница Наталия в ролята на Клара по време на постановката "Лешникотрошачката" от балета на Форт Уейн, Индиана (САЩ) на 6-ти декември, тази година. Първото представление на балета по музиката на Чайковски е на същата дата през 1892 г. в Мариинския театър в Санкт Петербург.