вторник, 31 декември 2019 г.

Малка новогодишна музика


(приказка, писана по „Картини от една изложба“)







-         Видях сина си тази вечер. Много е заприличал на майка си.

Портретът на Музиканта замислено оправи очилата си. Зад тях бе невъзможно да се видят големите му сивосини очи. Преди повече от двадесет години той бе нарисуван с креда и в чернобелите щрихи добре личаха бръчките на изминалото време. Но само те…
Малко повече от час бе изминал, откакто от светлите коридори на галерията бе изтекло оживлението, съпровождащо големия зимен салон на групата на художниците от малкия планински град. Тази година те бяха решили да представят пред задължителната и постоянна публика най-доброто от портретната си живопис. Решението дойде трудно сред цигарен дим и заядливи наздравици. Приеха го единствено заради аргумента, че само по този начин могат да подсетят съгражданите си, че нарисуваното човешко лице показва много повече от глупавите селфи усмивки, които всеки един от тях носи във вибриращия си джоб.
Странно беше, но времето между Коледа и Новогодишната нощ се оказа изключително подходящо за подобна изложба. Това са точно дните, в които малките градове стават по-големи. Завръщането на студенти, гурбетчии, емигранти, деца и роднини им придава едно необичайно - едновременно радостно и тъжно оживление. Радостно от очакваните и неочаквани срещи. Тъжно от краткото време за споделени спомени и предстоящо отпътуване. В цялата тази весела суматоха портретите от изложбата сякаш също бяха част от празничното завръщане. Повечето от лицата на тях бяха на отпътували надалеч от града хора. Някои завинаги…

-          Усмивката му е като нейната  - Музикантът проговори в настъпилата тишина – Тази вечер той дойде и застана пред  мен. И ме гледа дълго в очите. Без да мигне. Аз, естествено, също не мигнах. Но през всичкото това време си мислех: „Господи, никога докато бях жив, нямах време да поседя така заедно с него!“

-          Представяш ли си, ако пък ти беше мигнал – Портретът на Актьора се разкикоти – Просто не ми се мисли какъв етюд би се получил. Момчето ти щеше да си помисли, че твоята постоянна водка го е хванала по емпатия.

Притихналата от час галерия вече се бе изпълнила с тихото шумолене на разговори. Сякаш някой нервно разлистваше музикални партитури. Когато портретите разговарят помежду си, звуците наподобяват разходка в покрит с есенни листа парк в края на октомври. След  дългото мълчание в самотата на семейни холове, официални кабинети, фоайета на институции и учреждения, тъмнината на хранилища и складове, сега портретите имаха нужда от разбираемата за живите хора близост на различното от твоето лице. Необходимостта да кажеш и чуеш. Независимо какво.

-          Моят художник е нещо депресиран, откакто Аз си тръгнах.  – Графитното момиче оправи с неочаквана усмивка падналата пред очите му тежка тъмна коса - Говори си сам, когато не говори с мен. Лошото е, че депресията му не е толкова от раздялата, а от нещо друго. Подарих му преди време едни моливи, а той си въобрази, че само когато рисува с тях, нещата се получават с вдъхновение и лекота. Тревожен е от това, че моливите свършват. Понякога вечер седи мълчаливо и ги държи внимателно в ръцете си. Не знам защо, но мисля, че е раздвоен между желанието да нарисува още нещо гениално и страхът, че когато те свършат аз ще съм си заминала завинаги.

-          Абе, от мен да знаеш, тези с четките и моливите само си търсят оправдание. Спят през деня, будуват по нощите. Всички натам – те насам. И обратно - Портретът с мустаци, каскет и скъсана обувка в ръцете се подсмихна хитро – И да ти кажа! Работа му е майката!

В ръцете на човека с каскета се появи обущарско шило, което донякъде обясни странното присъствие на обувка в портрет.

-          Ти, чичо, откъде се взе, бе?! – Въпросът зададе малко и естествено за графиката черно бяло циганче, побутвайки братчето си, задрямало до него.

-          Мен, чичовото, ме нарисува внук ми! По памет ме нарисува и по приказките на баща си. Той не ме видя, щото аз изпуснах шилото, детсе вика, пет години преди да се роди. Обаче един ден седна и реши да ме види. Притвори очи и ме започна. Рисува и въздиша, рисува и въздиша. И нещо мърмори за селската ни къща, дето баща му я продал. И пак въздиша, но пък и се смее от време на време. Довърши ме, нахлупи ми каскета и ми намигна. И тогава, дете, и аз го видях! За първи път го видях. Внука си. И да ти кажа, той и теб със заспалия ти брат ви нарисува.

-          Тъй ли, чичо?! Че ние защо не сме го видели като теб?
-          Защото брат ти все спи, а на теб очите ти все настрани шарят – Човекът с каскета и мустаците са засмя и заби шилото в скъсаната обувка.

Вдясно от тях тихо разговаряха Композиторът и Автопортретът. Композиторът бе известен на всички. Гордост на града, име от доклади и конференции. Произведенията му звучаха по целия свят, водени от диригенти, пред които музикантите привеждаха покорно глави, а залите притаяваха дъх. В живота си бе срещал и живял с имена от първите страници на вестниците, където често бе и неговото име.

-          Това е моят роял – в затаения му глас се усети стаено желание – Искам да докосна клавишите му. Почти усещам леката им хладина. Когато спра да свиря и отново ги докосна, усещам, че парят. Липсват ми.

-          Какво държиш в ръцете си? – Автопортретът на къдрава жена хитро присви очи – Когато те е рисувал, Той е имал нещо предвид. Все пак, композиторът трябва да държи в ръката си нотни листове. Но защо те са бели и празни?! Това нещо като загадка ли е, какво ли?

-          Ще ти отговоря – Композиторът погледна към листовете в ръцете си – И ще ти стане интересно, но преди това искам да те запитам нещо, което ми дойде наум, още когато те закачаха до мен. Защо си акварелна? Не е обичайно за портрет.

Преди да отговори Автопортретът замислено зарови пръст в немирните кичури коса, леко скрили очите:

-          Бях тъжна. И обидена на целия свят. Най-много на Него. И тогава внезапно разбрах, че всичко се стича пред очите ми и в очите ми. Беше една такава изкушаваща мека и топла мъгла. Все едно се бях върнала в мама. И не ми се излизаше от нея. Погледнах се в огледалото и се видях точно такава, каквато ме виждаш сега. Изтичах като вода някъде надолу. Точно тогава внезапно разбрах, че за първи и последен път ще мога да нарисувам косата си. Като течаща вода, която пада отвисоко и се блъска в скалата насам-натам. Хукнах към акварелите и започнах. Чак накрая осъзнах, че рисувам само с отсенки на кафявото. Това беше тогава, това съм сега. Като рисунка близо до входа на пещера. Тъмното ме дърпа навътре, светлото навън…

Настъпи мълчание. Композиторът нещо драскаше върху празните листи в ръцете си. Мълчанието продължи, нарушавано от лекото шумолене на съседни разговори.
Композиторът вдигна глава – Хубаво беше да те слушам. Спомних си, че онова нещо, което написах тогава, и което днес свирят по целия свят беше също за вода. По-точно за една голяма река, която усещах като своя, и която ми отнеха. Не само на мен. На много хора. За кой ли път разбрах, че когато нещо изтича извън теб, когато нещо си заминава – се ражда най-чистата и красива музика – Композиторът отново погледна към листите в ръцете си. Белотата им бе изчезнала в ситно изписаните нервните точки на внезапно връхлетялото го вдъхновение…


***


В сутринта на последния ден от старата година в тихата зала на галерията влязоха Момче и Момиче. Вървяха, хванати за ръце и съсредоточено разглеждаха застиналите неподвижни лица от стените. Момчето наруши мълчанието – Обичам да слушам, когато свириш. А пък и днес програмата ви беше толкова лека и празнична. Само не разбрах защо след концерта трябва да идваме и в галерията?!

-          Заради рояла – момичето притеснено се усмихна – Само тук мога да свиря на подобно чудо и само в дни като този. Няма никой наоколо, пък и познавам разпоредителката.

Тя се приближи до черното блестящо съвършенство и седна внимателно на въртящото се столче – Я, виж ти! – изненадата в гласа и сепна момчето – Някой е забравил партитура на рояла. Написана на ръка. Отдавна не съм виждала нещо подобно…

Момичето засвири неуверено. И още. И още. Момчето преглътна и погледна с надежда тънките и дълги пръсти, треперещи върху клавишите. Музиката потече през телата им, после по дългия коридор на галерията и продължи по улиците на притихналия празнично град.

И никой не видя как Музикантът примигна, Артистът се усмихна, Чичото накриви каскета си, малкото циганче отвори сънени очи, а Автопортретът оправи упорит кичур.

Само Композиторът остана неподвижен. Ръцете му бяха празни…         

-        

петък, 27 декември 2019 г.

Неподчертано от 17-та глава. Дао де цзин

Рано сутрин. Внезапно се сещам какво не съм подчертал преди много време. Макар, че съм запомнил. Отивам до библиотеката и отварям книгата, към която посегнах за последно преди година и половина. Чета:

Добър управник е този,
за когото народът знае само това,
че той съществува.
По-лоши са тези управници,
които народът обича и почита.
Още по-лоши са управниците,
от които народът се бои.
Най-лоши са тези,
на които всички се присмиват...

Расмивам се.
Лоша работа.
Глобално лоша...

понеделник, 9 декември 2019 г.

127 години по-късно


Нашата прекрасна племенница Наталия в ролята на Клара по време на постановката "Лешникотрошачката" от балета на Форт Уейн, Индиана (САЩ) на 6-ти декември, тази година. Първото представление на балета по музиката на Чайковски е на същата дата през 1892 г. в Мариинския театър в Санкт Петербург.

неделя, 10 ноември 2019 г.

Все още има такъв човек


Уточнение: Написах този текст преди точно 10 години за в. "Новинар" със заглавие "Има такъв човек". Вестникът (национален всекидневник) вече го няма. Измина още една декада от датата, която (за учудване) предизвиква смесени чувства в българите. Както никога, разбирам онзи стих на П.К.Яворов: "Целта е близо, пътят е далек...". Тогава (на 10. 11. 1989 г.) целта изглеждаше толкова близо. С този текст припомням как някога и някъде се правеха първите трудни и неуверени крачки... 

Десети ноември, 2009-та година. Седим в същата стая. Преди двадесет и осем години от нейния прозорец се опитвах да го зърна, гледайки към отсрещния двор. Знаех, че ще се появи, защото след половин час започваше заседанието на съда. Народът на Народна република България срещу него. Случващото се абсурдно повтаряше онзи популярен тогава виц, в който запитали един къде е домът му и той отвърнал: „Живеех срещу затвора, но сега живея срещу вкъщи.”.


Зелената уазка напомня на катафалка с отворените си задни врати. Аз съм скрит зад пердето и с едно око виждам как от сградата на следствения арест на Трети милиционерски участък в Шумен излизат двама униформени, а помежду тях прегърбен върви той. За първи път в живота си виждам затворнически дрехи. Нямат нищо общо с черно-белите райета от филмите. Зелени на цвят като автомобила с тясна синя лента на гърба. Точно по гръбначния стълб, който малко по-късно ще бъде пречупен от прокурора по делото. Леко се привежда и се качва. Автомобилът тръгва. Аз пък отивам в коридора, сядам все едно ще си връзвам обувките и седя без мисъл в главата си. После с поклащане почвам да я удрям в стената зад мен. Помага. Определено помага…

Ето така безславно и делнично преди три десетилетия приключи неговият дисидентски опит да каже на другите своите трудно намерени истини и опасни прозрения. Никога не съм го питал къде е бил на десети ноември 1989-та година. Пред мен обаче днес е нещо написано от него на онази печатна машина, конфискувана при ареста, заедно със стотиците страници на ръкописите му. Един от многото черно-бели листи, изправили на нокти апарата на държавна сигурност. Имал странната и опасна идея да подписва писмата от името на измисления „Съюз на работниците, изучаващи научния социализъм”. Онези със сивите костюми от ДС очаквали нелегална организация. Ужасът на всяка власт. Преди да го арестуват и докарат на улица „Развигор” в столицата на социалистическата република, го търсили го из цялата страна. Навсякъде, където се получавали писмата му. Адресирал ги не до конкретни хора, а до предприятия, фабрики, заводи. На какво разчитал ли? Ясно на какво. Да бъдат прочетени. От един, двама, трима. Колкото повече, толкова по-добре. По-късно по време на съдебния процес някой от тях били призовани като свидетели. Спомня си показанията на един: „Личеше си, че човекът който ги беше писал, е чел много…” Ех, човече! Не знаеш ли, че който трупа знание, трупа тъга…

Отново поглеждам написаното. По точно ксерокопието. То е направено от самия него през 1999-та година, когато любезно му дали да се запознае с материалите по следствието и делото му. Оригиналът обаче, оригиналът е написан през далечната вече 1979 г. Когато питат нароилите се след 1989-та година български дисиденти: „Къде бяхте на десети ноември 1989-та?”, ми иде да извикам „Вие, ние, къде бяхме през 1979-та?” Какво сте правили, какво сте мислили, как сте виждали бъдещето?”. Далечна работа. Някой не са били още родени, други пък вече не са живи. Минало, бъдеще… Тази сутрин, преди да се срещнем, по телефона той ми казва: „За повечето хора миналото е вчера, настоящето е днес, а бъдещето е утре.” Три дни. Не повече…
Подава ми листа и пита: „Кажи ми! Защо никой не иска да го публикува?”. Отговарям му, че вестниците и хората се интересуват от вълнуващи преживявания, танци и приключения. Че истината често е скучна, че изисква усилие, за да бъде разбрана. Истината е като вината – за лична употреба.

Написаното е озаглавено кратко – „Коментар XII”. Последният тринадесети, написан месец по-късно, коментар бил само в четири екземпляра. И четирите пратил до „братския Съветски съюз”. Написани на руски, те изразявали протеста против влизането на войските на СССР в Афганистан. Първият екземпляр бил с адрес „Политбюро на КПСС”. Сигурно е, че са го получили, защото едно от обвиненията по време на съдебния процес било за „обида на братска социалистическа страна”, осигуряващо година и половина несвобода за размисъл.

Чета внимателно отново дванадесетия коментар. Мисля си, че е било добре тогава, преди тридесет години да го прати някъде зад Стената, зад Желязната завеса. Там, където също останаха изненадани от факта, че Източният блок се срина като домино за броени дни. Поне те да бъдат по-подготвени. Защото ето какво щяха да прочетат:



КОМЕНТАР XII

Навечерие на икономически и социални катаклизми

"Въпреки все още привидната икономическа стабилност и благополучие, въпреки непрекъсващия нито за миг пропаганден шум и обработка на съзнанието, въпреки непрестанните призиви за ударен труд, за постоянно съревнование, за ефективност и икономии, въпреки икономическите кръпки от всякакъв род и вид, дълбоко, бавно и непреодолимо назряват икономически и социални катаклизми. Те са породени от обективното развитие на държавно-капиталистическия обществен строй и задълбочени от неразбирането на същността на този строй. От необоснованите идеологически напъни и подли претенции да се представи той за „зрял социализъм” А съществуващата действителност, която ни дава основание за такова нерадостно положение е всъщност следната:

- ниска обществена производителност на труда, която продължава да спада
- растяща безстопанственост и произтичащи от нея масова безотговорност, породени от профанското теоретическо и практическо решаване на въпросите за собствеността и труда
- система на цени и ценообразуване, която замаскира и отлага, но в същото време задълбочава икономическите затруднения
- увеличаване на разхищенията на труд, суровини и материали и унищожаване на природната среда. Хората са по-бедни повече от всякога.
- Икономика, която оперира с неверни отчетни цифри и заблуждава трудещите се
- Непреодолимо нараствате на господстващата непроизводителна класа
- Трагично положение на селското стопанство и селското население
- Комунистически партии, превърнати от управляващата върхушка в свой инструмент
- Разрастваща се от горе надолу корупция и борба за власт, служби и пари
- И не на последно място, разрастващо се световно икономическо общуване”



Ноември 1979 г.


Десет години преди десети ноември. Точно десет…

Държа в ръцете си този кратък и някога взривоопасен текст и си спомням написаното от полския писател Станислав Йежи Лец: „Изпреварилите времето си, трябва да го дочакат в определените за целта места.” Разбирай - лудницата, затвора, гробищата. Той замина да поизчака времето, което предричаше в политическия отряд на Старозагорския затвор. Системата бе внимателна с него. И снизходителна. Сигурно, защото също усещаше наближаващите катаклизми. И те се случиха. Тук обаче става дума за нещо друго. За дисиденството като състояние на духа. За онова самотно занимание да гледаш, виждаш и предупреждаваш. Защото истинските български дисиденти изпитаха с душите си „синдрома на Касандра” – древната пророчица, получавала насмешки и презрение за страховитите си предупреждения. Те изпитаха в душите си истинската самота и останаха с нея завинаги. Не ги видяхме по площадите на промените, по митингите и телевизионните реклами. Те обаче свършиха своята работа. Посяха семето на съмнението в пагубните лъжи и заблуди. Все някой ги чу, без да ги види.

Ноември е месец, в който най-добре е да посадиш дръвче. А в едно новопосадено дръвче има много политика. По този повод авторът на „Приключенията на Гъливер” Джонатан Суифт е написал някога: „Всеки човек, посадил поне едно дръвче е направил много повече от всички политици в света.” Преди два дни двамата с него обикаляхме пет дупки, в които корени ще пуснат три ябълки, една праскова и една череша. Говорихме си за всички тези неща, за които стана дума дотук и той ми каза: „Поне едно нещо искам да се случи. Някой да разбере, че има такъв човек.”

Затова написах всичко това. Има такъв човек. Баща ми…

Дописано днес (10. 11. 2019 г.) И все още го има :) Ябълките и черешата са високи и дават плод. Прасковата изсъхна...

понеделник, 28 октомври 2019 г.

Всякакви избори


На нашата улица и в училище всички момчета бяха или за Левски или ЦСКА. Без мен. Възрастен счетоводител с бяла коса, колега на майка ми, лесно ме убеди, че Локомотив София е моят отбор. Не ми трябваше много – скучно ми беше да бъда като всички останали. Освен това още тогава бях наясно с едно. Не харесвам силните. Не само във футбола. Банални са ми някак си. Победите им са очаквани – също като менютата в заведенията за бърза храна.

Виж Локомотив – това бе нещо различно. Като влакче на ужасите – нагоре и надолу. Падаш от слабаци, но пък мачовете с Левски и ЦСКА бяха нещо велико. След загубите бях горд. След победите – бях снизходителен към загубилите. Привържениците на другия отбор в махалата или училище ме потупваха по гърба все едно лично бях отбелязал головете във вратата на загубилия гранд.
Когато Никола Котков – русият красавец с убийствения ляв крак премина в Левски страдах безутешно. Все едно ме бяха оставили сам на улицата в чужд град. Още повече, че и аз ритах с левия…

Както и да е. Човек прави своите избори в оня момент, който Жан Пол Сартър нарича „миг на лудост“, защото изборът също е игра. А всички „игри“ на възрастните са неясен спомен от детството. Дори и изборите, отпреди няколко дни.
Не знам защо силата на силните на деня ми напомня за онзи виц, който преди четиридесет години ми разказа остроумен литовец: Попитали радио „Ереван“ – „Извинете, как можем спокойно да съжителстваме с много силен, груб и ужасно глупав съсед?“, а от радиото отговорили лаконично: „Питайте Финландия!“.

Точно този горчив геополитически анекдот си спомням като гледам кръглата голяма като на Голиат глава, запълнила екраните на телевизионните ни приемници в изборната нощ. И си цитирам наум онова изречение на Джереми Паксман от „Политическото животно“: „Всичко свършва по един и същи начин. Изненада и сълзи…“. Да, това е онзи неминуемо щастлив ден от детството ми, когато силните гледаха изненадани в краката си след последния съдийски сигнал.

В тези местни избори помагах на приятел. Бяхме малко срещу много, но играхме. Двама общински съветници. Две отлични оценки. 66. Само трудните победи имат значение.

четвъртък, 10 октомври 2019 г.

Никога „Нобел“ за нас


След като вчера научих, че Олга Токарчук получава нобеловата награда за литература, започнах да превеждам един текст за нея от Guardian. Оставих довършването му за тази сутрин, само за да полусънувам прозрението защо точно изобретателят на динамита завещава парите си за едноименния награден фонд.




За да заслужиш тази награда трябва да „взривяваш“. Всичко ново, значимо в същността си е взрив за утвърденото, устойчивото, общоприетото – отричащо го.

Ето фрагмент от превода за Токарчук: „Но в телевизионно интервю след наградата (литературната награда Nike в Полша)) писателката възмути десните патриоти, като заяви, че противно на собствената си представа за страна оцелял от чуждо потисничество, самата Полша е извършила "ужасяващи действия" спрямо други в някои моменти от своята история. Тя бе дамгосана като „targowiczanin” – архаична дума, означаваща предател, а нейният издател трябваше да наеме частни охранители за известно време, за да я предпази от физическа разправа. „Бях много наивна. Мислех си, че ще успеем да обсъдим тъмните области в нашата история “, казва за това време тя.


Броени дни по-късно тя попада в епицентъра на още една полемика, когато на филмовия фестивал в Берлин е представен филмът „Диря“, заснет по романа й от 2009 г. „Ори с плуга си над костите на мъртвите“.  Създаден по сценарий на Tокарчук и в съвместна работа с режисьорката Агнешка Холанд, филмът е обявен от полската информационна агенция като „дълбоко антихристиянско дело, която насърчава еко-тероризма“. Когато в края на седмицата творческото дуо получава престижната берлинска награда „Сребърна мечка“ по време на съвместната им пресконференция Агнешка Холанд с чувство за хумор заявява: „Мислим да цитираме това обвинение на рекламните плакати за филма, защото това ще насърчи хората, които иначе не биха си направили труда да дойдат и да го видят. “

Да пишеш или твориш – не с мисъл за успех, предпочитания на публиката и награди. Винаги да търсиш прословутото „общочовешко“, подминавайки спокойно прословутите „родно, мило, национално и патриотично“. С което да бъдеш и неудобен, но и истински.
Ето защо разговорът за нобеловата награда с българско участие ще си остане бъбрене от селска седянка – белена царевица и пуканки.

Защото дори Йордан Радичков бе в ловната дружинка на Тодор Живков. А истинският писател никога не е с ловците.

С жертвите е…


П.С. - Българското издание от тази година на романа, за който Олга Токарчук получава наградата The man booker international prize 2018
Нарадата "Нобел" също е за изминалата 2018 г. Английското издание на книгата е със заглавие Flights (Полети). Непреводимото бегуни е името на религиозна секта, вярваща, че постоянното движение, бягство е начин за преодоляване на злото, което винаги ни преследва...




понеделник, 7 октомври 2019 г.

Ars moriendi!

Сбогом, Румба!
Оставаш в нашия дом и при нас, както винаги досега от първата картина преди 35 години!
Румен Михайлов - R.I.P.


P.S. - Роден на 10.Х.1956 г. в Шумен Румен Михайлов завършва Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий” със специалност „Скулптура“ в класа на Григор Кирчев. Живее в Шумен и работи в областта на малката пластика, монументалната скулптура, живописта, рисунката и акварела. От 1984 г. до сега има десетки самостоятелни изложби в София, Варна, Бургас, Пловдив, Русе, в родния си град. Авторските му експозиции в чужбина са в Салона за интернационално изкуство в Марсилия, Франция(2006 г.), Галерия “Papyri”през 1992 г. в Берлин, Германия, Зала „Сорос” в Бишкек, Киргизия (2003), две галерии в Холандия през 1998 г., в Бизнес-клуб в Люксембург, 1996, Галерии в Чикаго, САЩ през 2003. Следват участия в колективни изложби в Прага, Париж, Лондон, Братислава, Виена.

четвъртък, 3 октомври 2019 г.

Не просто "още една книга"


Момичето има мастиленосини очи, втренчени в екрана пред себе си. Повтаря бавно и пише: „Значи…дьо…ла…Той французин ли е?“ Потвърждавам и мълча. Няма как да му обясня учудването си, когато малко по-рано разбирам, че поменатият „Дьо ла…“ най-после е преведен на български с 400-годишно закъснение. Учудването, че малко преди това съм прочел перифраза на заглавието на книгата му – перифраза, написана 1500 години преди появата и: „Малцина са тези, дето ги държи робството, повечето сами се държат за него.“. Учудването, че в последния месец за мен името „Дьо ла Боеси“ бе важен фрагмент от едно дълго пътуване – не само през пространството, колкото през времето…


Има едно необяснимо усещане за едновременност на събития, между, които лежи океан от време. Сигурно това е и причината филмът „Облакът Атлас“ да стои от години в паметта на лаптопа, готов за ново пускане. Никак не се изненадвам, когато преди десет дни в Бургас внезапно разбирам, че съм на една маса с Александър Бернер, монтирал лентата на този сложен като енигматичен пъзел филм.


Затова знам, че има отговор на въпроса защо винаги, когато изляза под небето в тъмна звездна нощ и вдигна очи нагоре, първото което виждам са неизменно трите поредни светлини от пояса на Орион. Без специално да ги търся…

Затова знам, че книгата „Разсъждение за доброволното робство“ на Етиен дьо ла Боеси идва навреме – точно в годините и в дните, в които пред очите ни политическата глупост, патриотичната дебилност и пресметливият цинизъм доброволно избират уютната си несвобода.

Защото за този „Дьо ла…“ са написани думите, най-точно определящи измеренията на необяснимата близост между две души: „Защото това бе той. Защото това бях аз.“  Великолепно допълнени от други думи, изречени…столетия преди тях: „…трябва да е в сърцето ни, а то е винаги с нас; когото си поиска – вижда го всеки ден.“

понеделник, 23 септември 2019 г.

За мълчанието и говоренето


Той беше човек на умната мисъл и слово. Често хората, оставили следа в живота ни, го правят и с нещо (на пръв поглед) дребно и незабележимо - дори и малка вещ. И тъй като Никола Георгиев достигаше до нас с думите си, винаги ще пазя два бели, изписани с думи, листа.


Единият е кратко писмо от далечната вече 2000 г. с дата 1-ви май. В него два от общо три абзаца започват с „Радвам се“. Професорът искрено се радваше на „младото българско литературознание“.

Вторият е от пишещата му машина. Достигна до мен случайно, даден ми от (също вече покойния) проф. Яни Милчаков. На него Никола Георгиев бе напечатал надписа от чешмата до църквата в Жеравна. Красиво място и красив текст, който помня наизуст: „От вековечни времена / от връх, от Стара планина /извирам обилно тека…“

Разказът-говорене на чешмата, разказваща за себе си и хората, които са я създали, бе част от осъзнаването на нещо, което се превърна във „Феноменът на говоренето във Възрожденската литература“. Точно появата му пък доведе до полученото писмо от 1-ви май…



Едва ли има друг човек, който толкова да ни е помогнал в разбирането на литературата на Българското възраждане. С клишираното „цяло едно поколение“ мога да определя хората, които той умно, деликатно и ненатрапчиво научи да мислят във време, в което мисленето не бе удобно и препоръчително.

Огромен шанс за студентите филолози в Шумен в далечните 70-те години на изминалия вече век бе, че младият асистент по  литературознание изминаваше пътя от столицата дотук, за да ги учи. Така в малкото висше училище слушаха неща, за които в строгите аудитории на софийската Alma mater можеха само да мечтаят. Тук думата „структурализъм“ бе нещо като принадлежност към таен орден на посветените. И той ни просвещаваше и посвещаваше.

Вчера разбрах, че последната воля на професор Никола Георгиев е да бъде изпратен в най-тесния кръг на хората близки до сърцето и ума му. На едно от красивите места, осветило щастливи мигове от живота му. Прах при света…

Дори и в тази мълчалива раздяла Никола Георгиев ни учи, че думите са най-важното нещо което имаме. Той замълча в години, когато всички говореха в безсмисления поток на празните думи. На той говореше, когато всички мълчаха в празните дни на тоталитарното безсмислие.

Говорене – Мълчание. За тази опозитивна двойка става дума и в писмото от 1-ви май 2000 г. И докато пиша този ред, осъзнавам още един урок от любимия учител.

Сбогом професор Никола Георгиев 

неделя, 15 септември 2019 г.

La mémoire est (comme) le vin…


Някъде наблизо удря селска камбана. Един път. След малко се чуват последователните удари на чук върху дърво и метал едновременно. Там където обръчът на винената бъчва стяга овала на дъските.
Тишината над безкрайните лозя на Аквитания сякаш е спряла всичко наоколо – дори и времето. Отчетливите звуци на камбаната и чука трябва да ни извадят от вцепенението, за да ни припомнят, че за да се насладиш на нещо (каквото и да е то), трябва да го оставиш да отмине.



Днес Той отгоре ни гледа с лека усмивка. Разбирам го още сутринта, когато младият афрофранцузин в офиса на Рента кар в Бордо тържествено заявява с гласа на Африк Симоне (с ударения на „и“ и „е“): „But madam, I'm giving you a new car. Brand new!“. Няколко пъти.

Става ясно, че е прав, когато минута по-късно енергично къса найлоните от седалките, а погледът ми отчита едва двата изминати километра на дисплея под волана. C'est ça, момченце! Подарък за рождения ти ден, в който ще изминеш последните километри от едно така дълго пътуване с нова играчка за мъже.
Пътуваме.
И вече сме тук и е толкова безшумно, че се чува тихото пукане на малките бели камъчета под гумите на автомобила.



Паркът край замъка е абсолютно пуст. Замъкът с кулата до него тъне в слънчево безмълвие. Кулата на библиотеката, към която сме летяли, пътували и  вървяли се извисява замислено необитаема. Преди минути младо момче от бялата каменна къща – туристически офис любезно ни е обяснило, че предстоят обедни часове на нищоправене и ще можем да влезем в кулата след три часа. Прекрасно. Един откраднат от времето ден на протяжни разговори и съзерцателно мълчание в очакване на Случването. Обичам точно такива дни…



Над пейката до кулата-библиотека небето е синьо с надърпани от висок вятър тънки бели облаци. В главата ми се търкулва реплика от отдавна гледан филм: „Не мога да понеса толкова красота.“ И усещам, че ни в клин ни в ръкав сега просто ще се разрева. Ставаме и започваме да вървим из празния парк. Горе Той е забранил на всички живи хора по света да ни доближават в предстоящите три часа. Забраната не важи за малки гущерчета, едно замислено магаре и малко любопитно пони. Алеите крият тайни – едната води към далечните редици на лозята, друга към зряла смокиня, трета към тераса от която се вижда зелената безкрайност на долината.
Под краката ни пукат паднали листа и се търкалят кестени. Камбаната удря отново. Два пъти.


Вратата на кулата е като кожа на старо като света същество – грапава и топла. Слагам ръка върху нея и леко натискам. Все още е заключена, но от усещането, че Монтен е извършвал същото движение ме побиват тръпки.
По-късно, когато екскурзоводката неуспешно се мъчи да превърти огромният стар ключ си спомням, че малките препятствия засилват удоволствието от желаното. Ключът се превърта. Влизаме.


Би било прекалено и в този момент да сме сами. Прекрасно е, че не знаем френски. Любопитната малка група пенсионери чака чинно традиционно дългата историческа лекция. От този момент нататък ние ще сме там, където те не са. Самотата също трябва да се постигне понякога…
Случи се.
Влизаме в огромното кръгло помещение. Препрочитал съм стотици пъти описанието в есето „За трите вида общуване“. Сега написаните и прочетени думи се разбягват и се превръщат в стени, прозорци, греди на тавана, надписи на гредите, каменен под. В средата на празната стая е бюрото с поставка, улесняваща четенето на тежки книги. До него - масивен кожен стол. Сядам, невярващ в ставащото, подпирам се с лакти на бюрото и хващам главата си с две ръце. Седя и не дишам. Не, всъщност дишам...

Отново е тихо, защото дебелите каменни стени заглушават лекцията по долните етажи на кулата-библиотека.

В такава тишина и точно на мястото, където съм седнал мосю Мишел Екем дьо Монтен пише своите „Essais“… За Мишел дьо Монтен е онова кратко изречение от Цветан Тодоров: „Човекът, който е чел всички древни и когото четат всички модерни.“

Час по-късно пътуваме обратно към Бордо. Разговаряме за отминаващия ден, наслаждавайки се в припомнянето на всеки миг. Може би по това време в главата ми започва (без сам да разбера) да се оформя метафората, че  La mémoire est (comme) le vin – Споменът е (като) вино.

Ударите на чука върху бъчвата, изчезващите от погледа редове на лозята в дългите километри на равнината на река Дордон, трите бутилки бяло и червено вино, които са в багажника на колата. Те са част от този ден, в който напълно разбирам, че споменът трябва да бъде грижливо гледан, окопаван, подрязван, набран и дори смачкан. Че от миговете в, които сладкият сок на спомена е все още настояще, трябва да мине време. Така споменът ще се трансформира в опияняващите глътки на възможното припомняне.


Тогава споменът ще бъде грижливо налян в тъмна бутилка и ще бъде подреден в тъмната изба на паметта ни.
И ето, някога ние ще слезем в тъмната изба на паметта си и ще потърсим този или онзи спомен. Спомен-реколта от тая изминала някога година, или спомен-реколта от друга някоя изминала година.
Отваряме бутилката, притваряме очи и отпиваме. Споменът е в нас и вече ни затопля. Натъжава ни или ни разсмива. Защото la mémoire est (comme) le vin…






четвъртък, 5 септември 2019 г.

Вавилонската библиотека на Монтен


Необходимо уточнение: Този текст е написан преди 5 години за брой 14 (2014 г.) на специализираното списание за литература и култура "Любословие", тематично посветен на Библиотеката. Припомням (си) го, защото се надявам до дни на живо да видя реални пространства, които досега са били важна част от една обичана абстракция, разказана преди дни в "Обсебен от Мишел"







Никак не е случайно, че едно от най-популярните в последните години изследвания върху живота и творчеството на Мишел дьо Монтен започва с изречение, в което се появява образът на неговата библиотека: „Един ден, някъде в средата на шестнадесети век, Мишел Екем, сеньор дьо Монтен, протегнал ръка към тавана на библиотеката си и заличил надпис, който сам бил поставил там преди няколко години“ (Фрамптън 2013: 13). Знаковостта на това изречение може да бъде погледната от няколко страни – всичките водещи до две важни посоки за разсъждение. Първата е обусловена от прословутия (и станал христоматиен като оценка) монтеновски скептицизъм, заключен в жеста на заличаването на надписа-сентенция, който той сам някога е записал. Да се усъмниш в истина (и се откажеш), която преди време си приел за толкова своя и дълбока, че буквално си я издълбал върху гредите над главата си – каква по-знакова проява на всеобхватния монтеновски скепсис. Втората (посока) е не толкова явна, но е може би по-важна. Скепсисът на тази епоха, изкристализирал в естетиката на френския писател е не само предопределен от житейските несгоди, претърпени в личностен аспект[1], макар определено те да оказват своето решаващо влияние върху всеки ред, написан от автора. Всички изследователи на неговото творчество логично обръщат внимание върху цялостната всеобхватна несигурност на това време, в което неговата лична съдба е по-скоро правило, отколкото изключение.
Нормално е сред факторите, дестабилизиращи човешкото съществуване в тази епоха, да са чумните епидемии, кървавите религиозни сблъсъци, войните с настъпващата Османска империя, гладът. От гледна точка не толкова на физиологичното здраве, колкото на менталния стабилитет, обаче, съществува важен деструктивен фактор, който някак си е подминаван – сигурно защото е невидим.
Когато Монтен записва върху гредите на своята библиотека стихът от римския поет Лукреций: „По-дългият живот не носи нови наслади“, той всъщност извършва операция, която оттогава и до днес милиони читатели ще правят по различен начин – с молив в тетрадка, бележник, самотен лист. Четейки книга, да запишеш (за да запомниш или имаш под ръка) сентенция, съждение, изречение, което по определен начин съвпада с душевните и мисловни нагласи на четящия. Но тъй като в дългото приключение, наречено живот тези същите нагласи често се променят под напора не само на житейски обстоятелства, а и на нещо друго (и по-важно за настоящите разсъждения), записаните истини и прозрения ще бъдат преоценени, преосмислени…отхвърлени. Но всички тези истини и прозрения се появяват за първи път в качеството си на кратки бележки, записани от страниците на безкрайно множество от книги, а тяхната цел е да послужат в някакъв следващ и бъдещ момент (който може и никога да не настъпи). Логическият извод, който се налага сам по себе си е, че множеството книги, метафорично обграждащи не тялото, а съзнанието – са решаващия елемент в менталната деструкция. Те дават моментна увереност, но всяка следваща страница и всяка следваща книга носят в себе си новата истина-прозрение, което неминуемо ще приемем.
В този смисъл събирането на книги в систематичната подредба на библиотеките (лични или обществени) е едновременното съсъществуване на знанието и съмнението в съществуващото знание. Метафорично казано всяка библиотека сама по себе си е скритата потенциална енергия на новото изследване, прозрение, истина – теза изказана още от Аристотел, според който събирането на книги е част от работата на учения и е необходимо в качеството на бележки за подсещане. (Мангел 2004: 182).
Аристотелевата приравненост на книгата с бележката за подсещане отново ни връща в библиотеката на Монтен, където бележките явно не са само по гредите на тавана на библиотеката. Тази библиотека е внушителна за време, в което въпреки, че книгопечатането има над стогодишна история, книгата е лукс, който малко хора могат да си позволят.
Свидетелствата за хиляди томове (Фрамптън 2013: 13), които френският пишещ благородник е имал на разположение по всяко време и, които в буквалния смисъл на думата са му били „под ръка“, потвърждават тезата, че библиотеката на Монтен е една от най-големите съществуващи по това време. А че тя е нещо изключително важно за самия него, свидетелства фактът, че описанието и в трети том на „Опити“ е едно от малкото подробни описания на пространствата, обитавани от Монтен. Ето я и нея[2]: „Библиотеката ми е на третия етаж на една от кулите. На първия етаж е стаята ми – параклис, на втория стаята с ниша, където често се оттеглямза да се уединя. Горе – голям гардероб. Помещението, където държа книгите си, бе по-рано най-безполезното място в моя дом. Сега аз прекарвам в него по-голяма част от дните на годината и по-голяма част от часовете на деня. Обаче нощем никога не стоя там. Редом с библиотеката има един доста приличен нужник, много удобно устроен, който може през зимата да се отоплява. И ако не се страхувах повече от тичане, отколкото от разноски – тичане, което ме отклонява от работа, – бих могъл лесно да пристроя към всяка страна по една галерия – сто крачки дълга и дванадесет широкатъй като всички стени са издигнати с друга цел до височината, която ми е нужна. (…)
Библиотеката ми има кръгла форма и в нея няма друго място, освен за масата и стола ми; извитите и стени предлагат на погледа ми отведнъж всичките ми книги, подредени наоколо на пет реда. Тя има диаметър шестнадесет стъпки и три прозореца, от които се разкриват разкошни и чудни гледки. (…) Тя е моята крепост. (Монтен 1975: 59-60)
Първото нещо, което (може би) идва наум след подобно точно описание е, че със сравнителна точност може да се изчисли неизвестният (Х) брой на книгите, притежавани от Мишел дьо Монтен. Това ще стане по формулата X = 2 х 5.60 х 3.14. Тази формула се получава, след като Монтен много точно посочва размера на радиуса на кулата – 5.60 м. (половината на онези шестнадесет стъпки, всяка една от които по 70 сантиметра. Така по формулата за дължина на окръжност (2 х π х r) става ясно, че стените на кулата от вътрешната страна са с приблизителна дължина 35 метра. Тези 35 метра трябва да се умножат по 5, защото Монтен уточнява, че книгите са разположени на 5 реда. Така се получава една редица от 175 метра наредени една до друга книги, които ще разделим на 0.04, приемайки, че средната дебелина на една книга е около 4 сантиметра. Полученият резултат показва наличието на приблизително 4 000 тома (резултатът е по-голям, но тук трябва да се съобразим със съществуването на трите прозореца, разположени на равнището на очите и отнемащи от пространството за книги, разположени на височината на човешки ръст). Този внушителен брой не трябва да изненадва, защото библиотеката на Монтен включва в себе си завещаните му след смъртта на Етиен дьо Ла Боеси книги. Човекът, за когото Монтен пише прословутото определение за приятелството „Защото това бе той и защото това бях аз“ в едно от най-важните си есета (28-мо по ред) „За приятелството“. Боеси е един от най-ерудираните и начетени люде на своето време – автор на популярното в тази епоха съчинение „Доброволното робство“, което се възприема като антипод на „Владетелят“ на Макиавели и е насочено срещу тираничната авторитарна власт, която може да бъде преодоляна чрез солидарност и пасивна съпротива. Напълно естествено е той да притежава богата лична библиотека – именно нея завещава на приятеля си. Точно пък грижата по нея и внезапно двойно увеличилите се в дома му книги кара Монтен да създаде своята библиотека в крепостната кула на родовото имение в Перигор
Определението на личната библиотека в есето „За трите вида общуване“ като крепост не е само сполучлива метафора, отправяща ни към разсъжденията, че познанието е твърдина на духа. Тя (библиотеката) наистина е разположена в източната крепостна кула на имението, построена за да го защитава от вражески набези. Идеята се оказва твърде добра, защото, когато по-късно цялото имение е унищожено от пожар, днес крепостната кула е единствената автентична постройка от времето на Монтен, запазила не само спомена за него. Тя е: „уникална, защото е запазила личното пространство на един от най-великите писатели за всички времена, при това автор, за който личното присъствие е било част от разказването на истории“ (Фрамптън 2013: 273).
Излизайки извън аспекта на номиналните значения, обаче, логическата връзка между внушителността и монолитното присъствие на знанието, събрано между страниците на книгите в кулата на Монтен и духът на съмнение, владеещ между страниците на авторските му текстове, които са родени от прочетеното в и цитираното от същите тези книги, поражда привидно недоумение. Казваме, привидно, защото всъщност нарастването на информационния поток винаги е предизвиквало най-малко ефекта на колебание пред възможните избори и варианти. Нещо като онова усещане, за което става дума в едно от седемте интервюта на Фернандо Сорентино с Борхес, където се цитира поемата „Скалата“ на Томас Стърн Елиът и по точно онзи стих, който казва: „Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието? Къде е знанието, което изгубихме в информацията“[3] (Сорентино 2011: 101).
Възходящата в аспекта на множествеността на фактите и низходящата в аксиологически план градация: мъдрост – знание – информация крие в себе си важен проблем. Става дума за фрагментаризирането на представата за света – фрактация[4], при коята логическите и ценностни връзки между отделните факти и явления започват да се губят не поради друга причина, а именно във връзка с тяхното лавинообразно нарастване. Неслучайно информацията е единственото понятие от трите, което има своя измерителна единица – бит, поставяща на първо място количествения принцип, а не качествения.
От една страна библиотеката трябва да подреди и систематизира цялата тази информация и в някакъв аспект да иерархизира в ценностен или друг порядък фактологическата необозримост. Тя е култивирано[5] „пространство, определено от изкуствени категории, каквото е библиотеката, създава логическа вселена, вселена разсадник, в която всяко нещо има своето място и то го дефинира“. (Мангел 2004: 191).
От друга страна, със самото си съществуване като възможност за още и още факти и истини, библиотеката посажда „плевела на съмнението“ в едната непроменима истина, щом в полиглосията на текстовете един и същ факт може да бъде обяснен от различните автори по коренно противоположен начин.[6]
Подобно усещане за непомерното преумножаване на словото, фиксирано върху печатната страница на книгите, до безумното нарастване на книжните тела става една от централните теми на границите между XVI и XVII. Съседството на безумие и книга изглежда странно, но именно то води до появата на един от ключовите литературни персонажи на европейската литература – Дон Кихот.[7] Оказалият се почти съвременник на Монтен хуманист Ян Амос Коменски представя невъзможността мъдростта на книгите да бъде осмислена и позитивна, а да допринася за конфликтността и противостоенията, пише следното в своя роман-алегория „Лабиринтът на света и раят на сърцето“: „Когато третейските съдии им наредиха (на учените мъдреци – б.м.) да подадат своите жалби и обвинения, доводи и аргументи с условието те да бъдат изложени с най-кратки думи, то пред тях струпаха такава камара от книги, че за да ги прегледат нямаше да им стигнат 6000 години (к.м. – Ю.П.). (…) От това нищо не се получи и учените се върнаха към своите спорове“[8] (Коменски 1982: 105)
Архитектурната организация на библиотечното пространство също не е за пренебрегване при опита за възстановяване на технологията на писане при Монтен. Овалната форма на кулата[9] транформира своята чисто фортификационна функция – възможност за визаулен контрол на местността във всички посоки и по всяко време (възможност, която Монтен оползотворява в съзерцание на незабравими гледки[10]) и по-добра и ефективна отбрана при обсада – във функция, която бихме определили като „достъпен цитат“. Не може да не обърнем внимание на съотнесеността на работното място (писалището-маса) и книгите. Монтен пише, че извитостта на стените „предлагат на погледа ми отведнъж (к.м.) всичките ми книги…“. Несъмнено, това е удовлетворяващ контрол – този път вече върху информацията-знание, което ще се трансформира по-късно в мъдростта, заключена между редовете на поредния „опит“. Част от акта на писане е задължителното вървене, ходене – самият той споделя, че онова което липсва на библиотеката са дълги по около 70 метра галерии. Според него „всяко място за уединение изисква място за разхождане“, а това става с книга в ръка, взета почти винаги на случаен принцип (както дойде – пише той), без ред и определена цел.
Може би спекулативно и хипотетично, но именно това обяснява особената композиционна постройка на неговите опити, както и съдържателната им несъотносимост. Есе с обещаващото заглавие „За неудобството от високото положение“ обема скромните шест страници, докато последният му текст „За опита“ се разпростира на почти седемдесет. Творчески принцип, който бихме определили не като „поток на съзнанието“, а „поток на цитирането“ – с други думи намереният в удобно намиращата се на пет метра от масата книга цитат предполага и предразполага към произволен и често неочакван ход на повествованието – към появата на следващия, и следващия, и следващия цитат. Вероятно това е и отговорът на въпроса, който често си задават много изследователи на творчеството му – защо при една, заявена в заглавието тема, есето тръгва в напълно неочаквани посоки: „Така заглавията понякога отговарят на темите, друг път са приблизителни, а често са съвсем произволни. В опита за куците се говори за магьосниците, в опита за приликата на децата с родителите – за медицината, в опита за превозните средства се появява любимата на Монтен тема за американските туземци, в опита за Вергилий става дума за любовта, за страстта, за брака, за мъжкото безсилие, за изневярата, за сексуалните извращения, за верността, за ревността, за рогоносците, за размерите на мъжкия орган и най-малко за стиховете на Вергилий (к.м. – Ю.П.).[11]„(Монтен 1979: 12) Това е особена форма на спекулация[12] с наличния цитат и намиращ се „под ръка“ (според израза на Монтен!) в библиотеката на осем крачки от теб. Това е писане „без ред и определена цел – както дойде“ – използвайки цитата на Монтен от опита „За трите вида общуване“, в който той обяснява как…чете.
Тази неповторима авторска концепция за „смесване“ на цитатите е достатъчна да ни отпрати към заглавието на този текст. Ясно е, че в този си вид то диалогизира с енигматичната „Вавилонската библиотека“ на Борхес. Но преди да навлезем в лабиринта на сравнението[13], трябва да припомним метафората на Вавилонската кула – не толкова в нейния устойчив във времето културологичен статус, колкото в инентзивната и употреба във времето, в което живее и пише Монтен, а така също Сервантес, Коменски, Брандес, Брьогел и т.н. Приемайки риска от схематизиране и опростяване на изводите, ще припомним, че библейската притча за Вавилонската кула носи в себе си поуката за наказаната човешка гордост, потърсила Богопостигане в изминаването на пътя отдолу (човешката земя) нагоре (кула висока до небето). Извън този преимуществено религиозен и морален аспект, тъй като Гордостта е един от седемте смъртни гряха – мотив, станал силно популярен в европейското пространство през същата тази епоха, не трябва да се пренебрегва обръщането към мотива за Вавилонската кула в чисто комуникационен и информационен аспект. От една страна епохата на Реформацията (и Контрареформацията) властно поставя въпроса за нарушаването на езиковия монопол на латинския („По цялата земя имаше един език и един говор“ – Бит. 11, 1), появата на национални църкви и респективно преводи на библията на съответните езици. Езиковата доктрина на националните езици ще стане водеща и в раждащата се модерна образователна система – авторът на „Великата дидактика“ Ян Амос Коменски в своето „Кратко предложение за възстановяването на училищата в Чешкото кралство“, останало в ръкопис, уточнява, че всеки младеж, който иска да бъде учен до 24 години трябва да усвои четири езика, като преди задължителните латински, гръцки и еврейски (в този ред – б.м.) поставя на първо място чешкия език. Този нарушен езиков монопол на латинския в съчетание с посоченият вече край на книжния монопол на Библията, пометен от необозримото множество на печатните книги, написани на различни езици, естествено води до налагането на образа на Вавилонската кула в европейската литература и изкуство от това време, като метафора на комуникационен срив (неразбиране)[14]. В този смисъл понятието „Вавилонска библиотека“ е очакван оксиморон – от една страна понятието „библиотека“, което носи в себе си идеята не само за събраното, но и систематизирано богатство от книги. Представата, че струпаното множество от тела на текстове повече затруднява, отколкото улеснява стремежа към знание и, че тази заплашителна множественост трябва да бъде подредена, поражда усилията на първият систематизатор и съставител на един от първите библиотечни каталози – Калимах от Кирена. (Мангел 2004:183). От времето на Александрийската библиотека и Калимах, та до наши дни това ще бъде една от основните задачи-усилие на всички библиотекари (и на виртуалните библиотеки дори) – да каталогизират и подредят лавината от новопоявяващи се текстове.
От другата страна е понятието „вавилонска“, внушаващо усещането за предварително загубената битка с множествеността на книгите. Това е място, където езиците са така „смесени“, че може да бъде намерена книга, написана на: „За по-малко от век се установило какъв е езикът: самоедско-литовски диалект на гуарани с окончания на класически арабски.“ (Борхес: http://chitanka.info/text/21088-vavilonskata-biblioteka).
Ако трябва да приложим есето на Борхес като доказателство за гностичния скептицизъм, завладял европейското духовно пространство във времето на Монтен, ще трябва да се задоволим не с отделни цитати, а с целия текст. В конкретния случай ще си позволим да насочим вниманието към един само частен проблем. Приемайки, че при написването на „Вавилонската библиотека“ Борхес довежда до крайност разсъжденията на Френсиз Бейкън, представяйки библиотека, просторна като самата вселена, Алберто Мангел (той изключително добре познава лично Борхес) смята, че той: „фактически мултиплицира архитектурата на старата национална библиотека на Кайе Мехико в Буенос Айрес, където Борхес, вече сляп, е бил директор“ (Мангел 2004: 190). Подобна теза кореспондира с разбирането, че слепотата поражда тези странни архитектурни пространства, наподобяващи повече графики на Ешер, отколкото реално изпълними в техническо отношение строителни реалии. Възможно е и да е така, но е и факт, че фикционалните пространства са в повечето случаи компилации, слепени на принципа на асоциативни вериги, отколкото на търсени архитектурни решения. В този смисъл част от „архитектурното“ вдъхновение за виртуалноабстрактната Вавилонска библиотека на Борхес[15] може да бъде намерено в спокойнореалната библиотека на Монтен:

Библиотеката на МонтенБиблиотеката на Борхес
На първия етаж е стаята ми – параклис, на втория стаята с ниша, където често се оттеглямза да се уединяВляво и вдясно от коридора има две мънички помещения. В едното може да се спи прав…
Редом с библиотеката има един доста приличен нужник, много удобно устроен, който може през зимата да се отоплява…в другото да се задоволяват естествените нужди.
бих могъл лесно да пристроя към всяка страна по една галерия – сто крачки дълга и дванадесет широкаПодредбата на галериите е неизменна. (…)Една от свободните страни е свързана с тесен коридор, който води към друга галерия, съвсем същата като първата и като всички други
тъй като всички стени са издигнати с друга цел до височината, която ми е нужнависочината на лавиците, отговарящи на височината на етажите, едва превишава ръста на средновисок библиотекар
предлагат на погледа ми отведнъж всичките ми книги, подредени наоколо на пет редаВсички стени освен две са покрити с двадесет дълги лавици, по пет от всяка страна (…) На всяка от стените на всяка галерия има по пет лавици
Библиотеката ми има кръгла форма и в нея няма друго място, освен за масата и стола ми; извитите и стени предлагат на погледа ми отведнъж всичките ми книгиМистиците уверяват, че в екстаз им се явявала кръгла зала с огромна кръгла книга, чийто безкраен гръб е долепен до кръгообразната стена

Разбира се, подобно сравнение е в голяма степен схематично и в още по-голяма степен спекулативно. Но нали specul означаваше огледало, а един от най-важните елементи в библиотеката на Борхес е огледалото, което удвоява вярно всичко видимо и навежда хората на мисълта, че библиотеката е безкрайна. От друга страна „Вавилонската библиотека“ на Борхес е текст пропит от съмненията и скептицизма, породени от безкрайната множественост на книгите, от представата за непрочетените, непотърсени и ненамерени книги, които никога няма да изпълнят своята единствена функция[16], от неминуемият сблъсък на коренно противоположни мнения, породени от книгите. В този смисъл вавилонската библиотека на Борхес е изцяло под знака на Монтеновско съмнение и любов към книгата. Това е продължение на вечното пътешествие, пътуване, за което Монтен ще напише: „Никога не тръгвам без книга на път – нито в мир, нито във война“, а Борхес ще добави: „Ако един вечен пътешественик тръгне в която и да е посока, той би се убедил след много векове, че едни и същи книги се повтарят в един и същ безпорядък (който с повторението се превръща в порядък — Порядъкът). Тази изящна надежда е утеха за моята самота.“

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:
Борхес Х. Избрани есета. 2011, Колибри.
Еко У., Кариер Жан-Клод. Това не е краят на книгите. 2001, Ентусиаст.
Коменскиий Я.А. Избранные педагогическиие сочинения. Т. I. Москва, 1982, Педагогика.
Мангел А. История на четенето. 2004, Прозорец.
Монтен М. Опити. Т I-III. 1975-1979. София, Наука и изкуство
Сорентино Ф. Седем разговора с Хорхе Луис Борхес. 2011, Ентусиаст
Фрамптън С. Когато си играя с котката, откъде да знам дали тя не си играе с мен. 2013, Кибеа


[1] От гледна точка на съвременността злощастията, следващи Монтен са наистина разтърсващи – първородната му дъщеря умира два месеца след раждането – първото дете от общо пет, които почиват невръстни. По-малкият му брат умира след удар на топка за тенис, а най-добрият му приятел Етиен дьо ла Боеси умира от чума. Бащата на Монтен умира в мъчителна смърт от камъни в бъбреците – неистова болка, която самият Монтен изпитва години наред.
[2] В цитирания текст подчертаванията са мои (Ю.П.), а не на автора на „Опити“. Чрез тях ще акцентираме върху аспекти на разбирането, за които ще стане дума по-късно.
[3] Елиът всъщност интерпретира думите на апостол Павел: „Защото писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума (знанието – б.м.) на разумните“. Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят.“ (1 Кор. 1, 20-21). Любопитното е, че е спазена и низходящата тройна градация на разочарованието, защото освен мъдрецът и знаещият, апостол Павел включва и разисквачът, тоест търсещия фактите (информацията).
[4] В чисто визуален аспект тази фракталност (счупеност) на света личи особено добре в изобразителното изкуство от тази епоха – например в платната на Питър Брьогел, където в композиционен план платното често представя взаимно несвързани сякаш фрагменти. Този факт особено ясно личи в такива концептуални платна като „Пословици“, „Детски игри“, „Лудата Грета“ и пр.
[5] Някак си забравяме факта, че „култивирам“ не е аграрен термин в същността си, а означава буквално включвам в ареала на културата нещо, о-културявам го, присъединявам го към света на високите значения. В същото време е многозначим паралелът, който Алберто Мангел прави между библиотекарството и земеделието, оприличавайки библиотеката с „разсадник“.
[6] Неслучайно един от изобразителните принципи в словесното и изобразително изкуството от тези векове е така нареченият „свят наопъки“. Простото обяснение е, че нещата са толкова абсурдни, че могат да бъдат обяснени от обратната позиция (ad absurdum). По сложното е, че истината не е една, а има толкова много проявления и носители, че може да бъде показана и от най-невъзможния ъгъл и начин. Най-популярен и до днес от множеството текстове си остават „Балада за обратните истини“ и „Пословична балада“ на Франсоа Вийон (1431-1463)
[7] В аспекта на съседството „безумие – книги“ се разглежда въпроса в „In memoriam canonis“ (Проданов, Юрий. Представи за бъргарския литературен канон II. 2010, Фабер., с. 55-63)
[8] Цитатът е мой превод по руското издание от 1982 г., посочено в библиографията.
[9] Показателен е фактът, че в споменатото вече съчинение на Коменски алегоричният персонаж на Мъдростта също обитава замък-кула.
[10] Контролът на ситуацията от чисто военен аспект травестийно се трансформира в други форми на контрол. Монтен пише как всъщност управлява имението си от залата на библиотеката: „откъдето давам разпорежданията за стопанството си. Заставам на входа и виждам под себе си градината, птичарника, двора и повечето от членовете на домакинството“ – точно като главнокомандващ, наблюдаващ бойното поле от височината, на която е разположен командният пункт.
[11] Цитатът е от предговора на проф. Исак Паси към първи том от българското издание на Монтен, посочено в библиографията.
[12] В латинския смисъл на понятието, където specul означава огледало, а speculare просто гледам. В смисъл поглеждаш произволен цитат и произволно го включваш в текста – операция, която е напълно възможна в резултат от работата на един комбинативен ум.
[13] Метафората на лабиринта тук се употребява в аспекта на неочаквани изненади и внезапни обрати.
[14] Показателна в този аспект е графична илюстрация към текста на Ян Амос Коменски „Лабиринтът на света и раят на сърцето“, на която утопичната картина на света е показана като един огромен кръгъл площад, изпълнен с хаотично разположени фигури (споменатата вече фракталност). На левия край на графиката се извисява Кулата на Мъдростта. На десния край на света внушително присъства Вавилонската кула. (Коменски 1982: 84)
[15] Цитатите в таблицата относно библиотеката на Борхес са по: chitanka.info/text/21088-vavilonskata-biblioteka, а относно библиотеката на Монтен са по (Монтен 1975: 59-60).
[16] Според Жан Клод Кариер, който цитира резултатите от дългогодишно проучване, огласено от директора на Националната библиотека на Франция, от създаването на библиотеката през 1820 г. до наши дни над 2 000 000 заглавия никога не са потърсени от нито един читател (Еко, Кариер 2011: 277)