Поет до поета

Текстът е публикуван в LÉUROPEO - в тематичния брой "Земята на убитите поети" - ноември-декември 2018 г.

Възрастната жена е видяла какво ли не в този живот. Най-вече кръв и смърт. Даже от две години крие черепа на един от приятелите на сина си в семейната ракла. Този път обаче е уплашена. Младото смугло момче с вид на семинарист, което им гостува тази вечер, изглежда е полудяло. От стаята му се чуват несвързани крясъци, нещо като песен и пак ритмично бърборене като на дервиш. Жената наднича зад рамото на сина, който отваря вратата на лудото гостенче и избухва в смях. Момчето по дълги бели долни гащи седи в средата на стаята, сече с ръка въздуха, като въображаем противник, и… рецитира. В дома на Баба Тонка в Русе младият Стефан Стамболов току що е написал поредното си стихотворение. И го изпълнява пред внезапната си публика.

А бъдещият Апостол на две неуспешни български въстания обича публиката. Още от детството, когато в хана на баща си Никола и неговия брат Янко в Търново  ходи на ръце под одобрителните възгласи на развеселените от виното гости. Те пък едва ли забелязват в обърнатото отражение на чашите си, че ходещото на ръце пред тях хлапе, е всъщност малък Атлас, понесъл света над главата си. Или, ако не целия свят, то поне онова тежко парче от Балканите, наречено България.

В епизода със среднощния рецитал има и още един показателен момент. По-късно, когато биографите на Стамболов търсят отговор на въпроса защо едва 21 годишният младеж ще бъде сочен като приемник на Левски в изграждането на вътрешната революционна организация, ще стигнат и до следния отговор: „Към всичко това Стамболов е добавял още една черта на Васил Левски: той е пеел българските народни песни със заразителна задушевност и тъй гласовито, както е правил това самият Дякон. Само така можем да разберем обаянието на Стамболов върху околните…“.

Обаянието върху околните – работа за апостоли, поети и…политици. Въпросът е какъв точно искаш да бъдеш. Защото при апостолите и поетите смъртността е с много висок коефициент на вероятност – особено в млада възраст. Настъпило е деветнадесетото столетие - годините на европейския романтизъм в литературата и на европейския национализъм в политиката, което май е едно и също. Това е време, в което житейският пясък изтича бързо между няколко гениални поетически строфи, предназначени за съвременниците и към бъдните поколения. Смъртта на поета става едва ли не задължителен романтически жест, а тридесет години живот са разточително много време, която единствено лорд Джордж Байрон може да си позволи. Не я достигат Лермонтов в Русия, чехът Карел Хинек Маха, унгарецът Шандор Петьофи. Смъртта най-често залага на числото 26 и най-често печели. Засега на Христо Ботев му се разминава. Засега, защото все още не е издал единствената си стихосбирка. Намира съавтор и го прави. Наближило е и неговото време, а смъртта залага този път на 28… 

Официалният поетически дебют на Стефан Стамболов е незабравим, незабравен и христоматиен. И е такъв, заради другото име, изписано на тънката стихосбирка от 1875 г., и озаглавена „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“. По-късно литературната критика и историография упорито и монотонно ще повтарят, че дума не може да става и за сравнение между мощния поетическия гений на първия и непомерния поетически ентусиазъм на втория. И ще пропуска най-важното – заглавието на малката книжка безстрастно поставя знак за равенство между поетическо и песенно творчество. И между двамата съавтори – за своето време и своите съвременници те безспорно са едно и също – поети.

А как се става български поет през  XIX век? Много лесно. В 1849 г. - пет години преди в Търново да се роди Стефан Стамболов - по страниците на „Цариградски вестник“ поетът Стефан Изворски изписва кратката формула за това. Естествено в стихове: „Азбукье българско стига да знаеми, / В него и с него ний нема да траеми; / Айде род българский, всякой на труд, / Лира Орфеева вземай на груд / и си запевай без всякаков труд“. Работата  е ясна и проста. Писането на поезия е труд като всеки друг. Иска се само нетърпеливо желание (за труд) и спазването на две-три прости правила. Като при всеки занаят. Ето и отговорът на въпроса откъде идват онези над 200 стихотворения на Любен Каравелов, от които и до днес популярност не губи единствено незабравимото „Хубава си моя горо, миришеш на младост…“. Тези 200 стихотворения са резултат единствено от дългата журналистическа практика на Каравелов като редактор и издател на вестник „Свобода“ („Независимост“). Запълването на празните вестникарски колони и с поетически текстове става част от рутинната работа на редактора-издател. Така се появява постоянно повторимата „каравелова“ поетическа матрица. Четиристишие, в което първи и трети стих са в 8 срички, а втори и четвърти - в 6. Кръстосана рима. И така – 200 пъти.

Ето защо в тези десетилетия, поезията е навсякъде - по надписи над чешми, училища и църкви, по страниците на ученически тетрадки и вестници, присъства с молив по белите полета на книги, звучи в главите на хората. Защото стихотворението пък „се слага на песен“. Задължително. Тон е дал Добри Чинтулов, а Петко Рачов Славейков довежда работата докрай със своите преводи на текстове от гръцки, турски и сръбски любовни стихотворения-песни. Това той прави обезспокоен от тревожното увлечение на тогавашната българска младеж към балканската песенна култура. (Странно съвременно звучи, нали!) Поезията се пее и наближава времето любовта към „Момиче, момиче, бяло Иваниче“ да се превърне в „любов народна“. А тя пък в марш – марш към битка и смърт, към която хората вървят в ритъма на силаботоническото стихосложение. Не всички, обаче…

Генерална репетиция за големия революционен рецитал е Старозагорското въстание от 1875 г. Приключило, преди да е започнало, то остава в българската поезия с героическата смърт на братя Жекови от едноименното произведения на Иван Вазов в „Епопея на забравените“. Апостолът на въстанието Стефан Стамболов не влиза в излишни битки, разпуска събралите се въстаници и преминава Дунав в обратна на гибелта посока.

Само половин година по-късно поезията отново иска жертви. И ги получава. През април.

Вероятно най-истинското признание за силата на поезията, написана от Стефан Стамболов във онова време, е познатият на всички епизод, при който след клетвата на козлодуйския бряг четата на Христо Ботев поема в своя последен път ето така: „Бързо дружината се покачила на високата рътлина, откъдето се виждала всичката местност. С песни и ентусиазъм потеглила тя в своя път в България вече, сам войводата, който вървял напред пеел: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“. Въпреки, че биографът на Христо Ботев (и близък приятел и политически съратник на Стефан Стамболов след Освобождението) Захари Стоянов не е най-добрият пример за исторически коректна информация, то цитатът е внушително показателен. Стихотворението-песен „Марш“ на Стамболов, придобило изключителна популярност сред съвременниците, звучи в устата на неговия гениален съавтор, който само след дни ще влезе в смъртта, в историята и (по-късно) в литературните учебници и христоматии. Сякаш точно за тези дни и това време са написани онези думи от „Поетиката“ на Аристотел, в които се казва: „Затова и поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята за единичното.“ Поетическото осмисляне на събитията и съдбите от дните на Априлското въстание през 1876 г. са в голямото прозрение за онзи общ (обществен) отказ от материалното в този свят в търсене на идеала – колкото и животоопасен да се окаже той за всеки един участващ.

Такъв смъртоносен става този път и за един друг, неизвестен съавтор на Христо Ботев – даскал Киро Петров от Бяла Черква. Малко известен факт е, че в много от своите поетически опити Бачо Киро редува строфите на ботевата поезия със свои собствени. Това особено преплитане на гениална поезия и възторжено епигонство в границите на един лирически текст трогва и възхищава не с друго. Оказва се, че съдбите на двамата неволни съавтори също са преплетени и в своя житейски финал. Те двамата самоубийствено вървят към своята си смърт в едно и също време – единият издигнат „на Вола сред пустинния Балкан“, а другият на високото бесило в центъра на Търново. Защото необикновеният български учител е сякаш единственият човек, който подписва сам смъртната си присъда с онова прословуто шестстишие, произнесено на превъзходен турски език пред съда. В него той се отказва от опитите на защитата да бъде признат за слабоумен и помилван и рецитира, че по своя воля и в търсене на правдата си е бил в Дряновския манастир с „пушка на рамо“. Така българската поезия приема в редиците си още един мъртъв поет, а Пенчо Славейков ще удостовери този факт с финалното четиристишие на „Поет“ от цикъла „Епически песни“: „Присъдата бе смърт. На другий ден, / преди зори, обесиха поета. / Ръмеше дъжд и вятъра студен /като въздишка стенеше в полето.“

А Стефан Стамболов отново остава жив. Както след дните на Старозагорското въстание. Тази воля и инстинкт за живот и разминаване със смъртта ще поставят много въпроси пред биографи и историци. Ще водят и до звучащи странно изводи, като думите на Димо Кьорчев (по повод неучастието на Стамболов в редиците на българското опълчение през 1877-1878 г), който разсъждава, че това се случило, защото Стамболов: „Чакал България да се освободи, за да я управлява“.

След дните на смърт оттатък Дунав за Стефан Стамболов настъпва отново време за поезия. През 1877 г. се появява втората негова стихосбирка „Песни и стихотворения“, която години преди „Епопея на забравените“ на Иван Вазов започва да изгражда поетическия мартиролог на героите от Априлското въстание. В нея той включва и някои от текстовете, познати от страниците на „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“. Поезията ще бъде част от бъдещата му политическа и журналистическа дейност, а унищожителната поетическа сатира оръжие в острите политически сблъсъци на следосвобожденска България. Едно от последните му стихотворения е безименна молитва, написана в стилистиката на Ботевата „Моята молитва“. Показателен в този текст е неговото начало:

„Ах ти Боже, милий Боже,

Чуй я моята молба!

Не оставяй да загинем

Срамно в светската борба

…………………………………………“

Дали и как Бог чува молитвата на поета Стамболов относно съдбата на политика Стамболов всеки може да отговори сам за себе си. На 15 юли 1895 г. малко преди 20.00 ч. вечерта Стамболов бяга към „Юнион клуб“ в столицата на България София, преследван от своите убийци с напълно непоетическите имена Халю и Талю. Настигнат и съборен на земята, той е мушкан и сечен многократно, двете му ръце от китките са почти отделени от тялото, а дясното око извадено. Известно време е в съзнание и умира в мъки три дни по-късно на 18 юли 1895 г.

Зловещо и многозначително съвпадение. Основното оръжие на убийството е ятаган. Като ятаганите на башибозука, обсаждащ къщата, в която загиват братя Жекови от Старозагорското въстание. Като ятаганите, от които гинат жертвите на Априлското въстание и четниците на Христо Ботев.

Поет при поетите… 

Истински мартенски истории от малката улица

На ъгъла на малката улица клошарка съсредоточено разглежда съдържанието на казана, препълнен с отпадъци от високия петнадесет етажен жилищен блок. Не бърза за никъде. Не вали, няма вятър, слънчево е. Малката улица, свързваща напряко двата притихнали булеварда е напълно празна.

Клошарката внимателно пълни чувала си. Ръцете и ослепително синеят от прилежно надянатите сини противоинфекциозни гумени ръкавици…

*

Тишината на малката улица е сцепена от нервен клаксон и форсиран двигател. Писък на спирачки. Черната котка е успяла да изпревари залетялия се към нея автомобил, който пък се е опитал да осуети нейното пресичане на улицата.

Котката отдавна е изчезнала в зелената градинка на малката улица. Автомобилът нерешително стои на място, а двигателят замислено мърмори. Внезапно автомобилът дава на заден ход, завива и тръгва в обратна посока.

Малката улица дава възможности за друг изход към големия булевард.

*

От един отворен прозорец на малката улица се чува усилен звук на радио. По радиото изобретателен мъж обяснява голямото си изобретение.

Изобретената от него антивирусна маска е с вградена пред устата телена мрежичка. По телената мрежичка тече електрически ток от две батерийки, намиращи се във вътрешния джоб на дишащия през маската (произволен) гражданин. При това положение (обяснява изобретателният гражданин) хоботчето на вируса се прилепва за телената мрежичка, привлечено от електрическия ток.

На въпроса на съобразителната журналистка как се сменя мрежичката на маската изобретателният гражданин обяснява, че на маската има едни малки пантички…   

Кажи ми какво четеш, за да...

"Една моя братовчедка от Буенос Айрес е напълно убедена, че книгите служат като опознавателни знаци, като символи на принадлежност към определена общност и винаги, когато взима книга за някое от пътуванията си, тя я избира със същото старание, с което приготвя ръчния си багаж."

Алберто Мангел в "История на четенето"

P.S. От което става ясно, че в момента препрочитам "История на четенето"

Билет за първи ред в театъра на историята

текстът е публикуван в www.reduta.bg

В тази романтична като съдържание картина, представяща срещата на конквистадора Ернан Кортес с двора на ацтекския владетел Монтесума, на очи се набива нещо важно. Ръкостискането. Доказан начин за предаване на вируси от човек на човек... 

Преди точно сто години.

През 1920 година Испанската болест или Инфлуенцата бавно си отива, но това напълно ще се случи някъде в нейния календарен край. До този момент тя е отнесла със себе си в отвъдното по несигурни данни около 50 милиона. Европа е ударена най-тежко.

През 1920 година производството на „Форд-Т“ – моделът, поставящ началото на масовия автомобил – е в своя апогей. Първият слиза от конвейера през 1908, последният през 1928, а с появата на популярната „Tin Lizzie” на практика се поставя началото на „петролната цивилизация“ – фосилните горива стават част от всекидневния живот на масовия човек. САЩ правят важна крачка към глобално лидерство.

През 1920 година някои хора вече четат първия том на „Залезът на Запада“ от немския философ и историк Освалд Шпенглер. Той е излязъл от печат преди две години, а след точно две години ще излезе вторият. Става дума за исторически труд с фундаментално влияние върху световната хуманитаристика.

Точно там Шпенглер убедено ще напише, че: „в човешката история няма смисъл“. Този извод той прави в края на пасаж, представящ трагичния край на Империята на ацтеките. По негова оценка в момента на своята гибел тази империя е в своето пълно великолепие, съвършено административно устройство, законодателство, големи градове, с каквито Западът по това време не може да се похвали. И това, добавя той е „опустошено от една шепа бандити, няколко разнебитени оръдия и няколкостотин кремъклийки“.

Да, пушките и стоманата предопределят тази гибел, но бидейки съвременник на инфлуенцата, Шпенглер странно не отчита ролята на невидимото оръжие, прекършило една велика цивилизация „като слънчоглед от случаен минувач“ (пак по неговите думи).

Този невидим фактор по-късно ще стане важна част от заглавието на друг важен труд и историческата концепция на Джаред Даймънд. В тях и в осмислянето на „възловите събития в човешката история за последните 13 хилядолетия“ се появява факторът „вируси“. Заглавието „Пушки, вируси и стомана (за да бъда напълно точен, трябва да уточня, че в оригиналното заглавие Даймънд употребява думата „germs“, означаваща микроби) сякаш казва всичко..

Както и да е, нито е новина, нито е оригинално припомнянето, че вирусите са били, са, и (май) ще бъдат ключов фактор в историческия ход на времето, съдбата на обществата и своеобразни пътни знаци, предупреждаващи за остри завои по пътя напред. И оръжие в ръцете на съдбата.

Ако се върнем обаче малко назад, в своя „опит за морфология на световната история“ Освалд Шпенглер е изцяло подвластен на едно ново и важно направление в научното мислене по отношение на миналото. Става дума за търсенето на невидими закономерности и механизми в развитието на човешките общества. Тези механизми могат да се изучат така, че прословутите уроци от познаването на миналото да се превърнат в прогнози за бъдещето.

Точно година след втория том на Шпенглер - през 1923 г. Ги Боске пише, че социалните движения имат ритмична форма, съобразена с периоди. С други думи – всичко е циклично и повтарящо се. Просто трябва да умеем да се вслушваме в безмълвния ход на времето. И да имаме едно наум – историческите цикли, пренареждащи шахматната дъска на света, често са съпроводени от събарянето на някои от фигурите със сила. Със силата на съдбата…

Едни полета губят силата си – други прибавят.

Подобни полета на икономическата сила, както и тяхната промяна в различни точки от картата на света вижда и френският историк Фернан Бродел в тезата си за „световете-икономики“. Просто през определени периоди от време точката-център на света-икономика се мести по световния глобус.

Тази своя теза той убедено лансира през 1973 година. Тогава светът е в центъра на сериозна криза, при която именно петролът е в центъра на икономическите трусове. Текстът на Бродел има внушителните 623 страници, но още в началото му се появява въпрос, който в различни варианти ще присъства и в неговата цялост: „Трудно ли е да си представим днес какви ще бъдат последствията, които би предизвикал понастоящем в целия свят краят на „американската“ хегемония?“

В същото време ясно е обяснено кога силовото поле на света-икономика се мести към новия център. Изненада!!! Оказва се, че индикация за бъдещата водеща роля в глобалната игра на икономическа власт е…опустошителна като земетресение криза с епицентър територията на бъдещия лидер. Така за Бродел „черният четвъртък“ на Уолстрийт през 1929 година фактически бележи началото на първенството на Ню Йорк. Принципът е: „първият болен става първият, който истински се излекува“.

В тази фактологическа рамка попада едно цяло столетие или точно два 50 годишни икономически цикъла „Кузнецов“.

В неговото начало отшумява една пандемия – в неговия край една пандемия е в своя разгар.

В неговото начало се появява първият масов автомобил с двигател с вътрешно горене – в неговия край се провижда и краят на същия този двигател и появата на масовия електрически автомобил.

В неговото начало започва доминацията на един свят-икономика с център отвъд Атлантическия океан – в неговия край тази доминация (изглежда) тръгва в друга посока.

Просто трябва да бъде проверена верността на принципа на Фернан Бродел, че всеки свят-икономика, поставен в центъра на глобалната активност, първи отприщва редовните земетресения на системата и впоследствие става първият, който истински се излекува.

Както стана ясно, епидемията от коронавирус в Китай вече отшумява… Ще кажете, ама какво общо имат вирусите с появата и изчезването на икономическите центрове на световете-икономики!?

Бихме могли да запитаме ацтеките… Но не можем…

Просто в момента изглежда имаме възможността да седим на първия ред на театъра на историята и да наблюдаваме случващото се. Без да излизаме от дома си (както между другото съветва Паисий в своя първи предговор на „История славеноболгарская“).  

Сигурна прогноза!

Поне вече е ясно какво ще бъде решението на Оксфордския речник за дума на 2020 година...

Е, случи се!

...Така е било, така и ще бъде, и някой ден разгулът на градовете ще се прекрати благодарение на дисциплина и страх, но никога - от само себе си

Луций Аней Сенека

"Нравствени писма до Луцилий"

Преди около 2000 години

Диригентът!!!

Малко момиченце на около две години е застинало като омагьосано...

Музиката идва от вътрешността на храма... 

Там вътре върху педалите на органа е стъпил Алберт Швайцер...

Да, той същият... 

Бих искал да съм написал този сценарий....

P.S. Ducator modo - водач!

Телефонен разговор

Примигвам глупаво и говоря на език, който не съм употребявал от години. Човекът от другата страна е на хиляди километри в ателието си в една от световните столици. Смутен е също като мен. Наш общ приятел импулсивно е набрал телефона му и е бутнал слушалката в ръката ми: "Нали мислиш, че е гениален! Е, говори си с него!".

Пред мен е уникалната му бронзова пластика, представяща творчески писателски тандем - две половини от лица, пресечени от плоскостта на двустранно бронзово огледало. Погледнеш ли отдясно - огледалото сдвоява единия образ. Погледнеш ли отляво, сдвоява другия. Погледнеш ли в анфас  - виждаш две несиметрични половини от лица, събрани ведно - творческото единство на двама толкова различни хора.

Казвам му - "Вие сте гениален, а бюста на Илф и Петров е едно от най-въздействащите неща, които съм гледал в областта на бронзовата пластика!". Разговорът продължава. Ще се срещнем. Някога.

По-късно разглеждам други негови произведения. Добър е. Гениално добър. Скулптурата "Венеция" (виж фрагмента) уж представя жена, стъпила върху кокили. Същите ония, с които жителите на световния град в залива на морето, пресичали наводнените му понякога улици.

Дали!

Внезапно си спомням. Прекрасните архитектурни шедьоври на Венеция са построени върху огромни дървени стволове, забивани в дъното на тинестия залив. Смела технология, при която съвършената в красотата си тежест на сградата е "прикована" върху невидимата дървена платформа. Очите ми съзират пироните, пронизали красивото женско ходило, свързали живата красота на крака с подводната колона на кокилите.

Всяко изкуство боли.

Венеция също. Италия. Женски крака върху високата платформа на тежките обувки. Странна работа!

Досвидание уважаемы Александр Миронов! Мы с вами когда-либо встретимся