сряда, 28 септември 2022 г.

Снимката, която никой не публикува


 

Сигурно не сте се замисляли, но първата жертва на информационния стрес, не сте вие или детето ви, втренчено в смартфона си по време на семейната вечеря. Отчаяният вопъл на датския принц Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир: „Думи, думи, думи!!!“ преди четири столетия е взривен протест срещу объркания свят, след технологичната революция на книгопечатането. Думи много – истини малко: „Светът е разглобен, о дял проклет! Как трудно е да го поставиш в ред“ изохква пак младият датчанин.

Ясно е, че многото думи не обясняват нищо, а само объркват нещата. Понякога само една дума е достатъчна, за да обясни всичко случващо се в света около нас. Ето така Виктор Юго се хваща за онова прословуто и кратко „Merde!“, изкрещяно от френския генерал Пиер Камброн сред полето на Ватерло, когато чул предложението на англичаните към гвардейците му да се предадат. В своя епичен роман „Клетниците“ великият Юго се хваща за мръсничката и кратка дума, за да покаже как точно тя слага край на една цяла епоха в историята на Европа и света.

И го прави.

Като си говорим за думи, да припомним, че из вестникарските редакции (поне преди време) с опитни и начетени редактори (къде ги вече?) бродеше неписаното правило: „Една снимка говори повече от хиляди думи!“

Та да си дойдем на думите за снимката, която никой не публикува…

Намалявам телевизора, защото неистовият шум от освиркванията на стадиона в Скопие става оглушителен. Сякаш за да го надвикат единадесетте момчета в бели фланелки пеят националния химн. Пеят е силно казано. По скоро дерат гърла във фалшив и възторжен фалцет. Последният тържествен акорд отзвучава, а единадесетте, събрали яд и огорчение, изревават нещо като: „Айде-е-е-е-е!!!“

И тогава идва моментът за паметната и непубликувана от никого снимка.

Гледали сме хиляди пъти преди началото на (най-вече) международни срещи футболистите да излизат на терена, държейки за ръка малки дечица, облечени с фланелките на противниковия отбор. Мил жест, припомнящ, че спортът е не само зрелище и сблъсък, а и възпитаващ в уважение към другия, към противника, двубой. Ангелските лица и  усмивки на малките спортисти, станали част от голямото шоу, припомнят на възрастните, че всичко е само игра. А за дребосъците от терена преди началото на играта – спомен за цял живот.

И така. Химнът свършва насред неистови дюдюкания, нашите изревават мощно… И тогава видях детето.

Облечено във фланелката на македонския национален отбора и застанало пред един от нашите футболисти, то присви внезапно рамене. Вдигна ръце към трогателно русата си глава с дълга коса  силно ги притисна към ушите си. Притискаше ги със затворени очи, за да махне от себе си свирките, ревът и цялото онова напрежение и омраза, летящо над стадиона…

После телевизионната камера смени общия план и малко по-късно съдията наду свирката за първия сигнал.

На другия ден вестници, агенции, външни министерства в Северна Македония и България осъждаха, обсъждаха и разсъждаваха надълго и нашироко случилото се. Гологлави политици патетично се изказваха по повод видяното. Думи, думи, думи!

Снимката, която никой не публикува би казала всичко. Децата на България и Северна Македония просто един ден ще запушат ушите си и ще затворят очите си за омразата и ненавистта на изгубените в еднакви идеологии и различни истории поколения на дядовците и бащите си.

Дано да е по-скоро!       


четвъртък, 22 септември 2022 г.

Ден на независимост

Лятото целува Есента.

Есента му казва: "Тръгвай си!"

Завалява...

вторник, 23 август 2022 г.

Задава ли се младоруска революция?


 Текстът е публикуван в www.reduta.bg

На снимката: На 28-ми февруари 2022 г. в Туитър се ражда идеята за флаг на бъдещата "прекрасна парламентарна република Русия". Той е в синьо и бяло и се определя като "десъветизиран, без червения цвят на кръвта, култ към войната и примеси на имперски амбиции". В своето обръщение от страна на Националната републиканска армия Иля Пономарьов говори на фона на този флаг на руската опозиция срещу войната в Украйна.


Империите са огромни наднационални образувания, остаряващи с времето великани. Техният край винаги наподобява рухването на бляскава някога, величествена многоетажна сграда с износени основи. Това може и да се случи и вследствие употребата на контролиран взрив, заложен от някого. Под срутените им отломки загиват стотици хиляди, дори милиони, от обитателите на многото етажи. Оцелелите изпълзяват от развалините и започват да строят новите си (вече еднофамилни) къщи от отпадъците. При това, често обвиняват за срутването на сградата немарливите си съседи от горния или долния етаж и са готови да се пребият взаимно - до кръв. В повечето случаи си крадат взаимно оцелялото под отломките обзавеждане и взаимно се обвиняват на висок глас за наглите кражби. И над всичко това се стеле пепелта от разрушението, която до неузнаваемост изкривява образи и представи за истинското състояние на нещата.

Образът на срутилата се от времето сграда е просто метафора. Тя, обаче, помага по-добре да се разберат и обяснят исторически и политически аналогии – сходни процеси, които протичат в различни исторически времена.

В последните шест месеца целият свят става свидетел на живо как последната европейска империя – Русия - слиза от историческата сцена, плетейки неуверено крака по стълбите. Нейното удивително оцеляване до този момент е повод за дълбокомислени разсъждения как нещо, обречено по условие, може да оцелее напук на обстоятелствата.

Когато преди столетие, в края на Първата световна война, към политическото небитие тръгват Османската и Австро-Унгарската империя, Руската им посестрима е първи кандидат за последно причастие.

Ако останем при образната метафорика, в този етап от своето развитие империите приличат (по духовитото определение на един наш съвременник) на болен от проказа в последен стадии, качил се на панаирджийска въртележка. Парчетата от имперското тяло (с извинение), разлитащи са настрани от центробежната сила на разпада, са новите национални държави. Те ще изпъстрят политическата карта на Европа, Азия и Африка с нови цветни петна.

С едно неочаквано от никого изключение – нова увличаща масите идеология, съчетана с безогледен терор и гражданска война ще запазят Руската империя. За първи път. Разлетялите се за около десетилетие парчета мимолетни национални държави, ще бъдат отново пришити към тялото на обновената откъм име империя – вместо с игла и конец, с щик и бодлива тел – под името републики. И, ето ти го Съюзът нерушим на републики свободни (СССР). Както става ясно десетилетия по-късно (ако се възползваме от мисълта на Волтер, казана по друг повод) нито е съюз, нито е нерушим, нито е свободен.

Наднационалната империя на социалистическите републики (СССР) с жесток диктатор начело (Сталин) оцелява за втори път вече в средата на това отминало столетие. Този път историческият и шанс е в непоносимия избор, който трябва да направи нормалния останал свят – между ЗЛО и ЗЛО, а цената е на този свят да остане поне само едното ЗЛО. Остава онова, което държа под тоталитарен ботуш половин столетие половината европейски континент.

Третото оцеляване бе само няколко месеца, след като последната руска бойна машина пресече границата с Афганистан. В края на тази война СССР бе на практика в тотален идеологически и икономически фалит. След години на захранване на системи, нормализиране на обществената сфера и поетапното включване на Руската (уж вече!) федерация в глобалната икономика болникът позакрепна, изправи се на крака, разкърши снага и…занаднича в дворовете на съседите.

И така. Стигна се до четвъртия път. Пътят към Украйна. Пътят за никъде.

Вече стана дума, че от телата на умиращите империи се раждат, откъсвайки се, националните държави. В този процес най-драматична, противоречива и, в някаква степен, шизофренична е съдбата на нациите, които са определяли с името си основополагащото имперско начало. Най-добре с тази ситуация се справят австрийците преди сто години, но те все пак тогава са имали на разположение Зигмунд Фройд. Пък и във Виена са нямали амбиция да се виждат „обединени като братя, надвисвайки като заплаха над всички останали“ (цитат от Австрийския императорски химн)

По-тежка е съдбата на турците – разбиращи, че Османската империя е пътник към отвъдното – те се обръщат към турския национализъм. Когато през 1908 г. избухва младотурската революция, нейна основна цел е ограничаване на абсолютната власт на султана, възстановяване на конституцията и запазване териториалната цялост на държавата. Своето доста по-свирепо лице младотурският национализъм ще покаже десетилетия по-късно. Но, пътят е ясен – от наднационална империя към национална република. И нова турска нация.

В първия ден след драматичното събитие, отнело живота на Даря Дугина, свое обръщение разпространи Националната републиканска армия (НРА) в Русия. От една страна – наименованието събира в едно понятията „нация“ и „република“ – силна смислова претенция към отричането на противоположностите на тези две начала. От друга страна - НРА обявява за свой основен противник президента на РФ Владимир Путин, наричайки го „узурпатор на власт и фалшификатор на конституцията“ (абсолютно същите са 110 години по-рано обвиненията и на младотурците към султан Абдул Хамид II) , както и обогатилата се от близостта си до него олигархия. Могат да се приведат още много факти в тази посока, но тенденцията е ясна. Раздяла с пост имперските бълнувания (част от които е и евразийската теория на Дугин) и обръщане към проблемите на руската нация, мечтана вече не като абстрактен „Руски свят“.

Всъщност, ако прочетем внимателно обръщението на НРА, направено от бившия член на руската Дума и противник на Путин Иля Пономарьов, можем смело да го определим като манифест на младоруския национализъм и началото на четвъртия опит за край на последната империя на европейския континент.

петък, 29 юли 2022 г.

„Райски“ газ за България или лечебен глад за всички


Текстът е публикуван в www.reduta.bg

На снимката: Лаокоон и синовете му в предсмъртна борба със змиите или европейските икономики в хватката на руските газопроводи

Какво ще кажете, ако утре България влезе в преговори с Русия за закупуване на сериозни количества оръжие! Абсурдно?! Не! Но точно това ще се случи, ако бъдат възобновени преговорите между бъдещото българско служебното правителство и „Газпром“ за връщане към договора за доставки на газ, който би трябвало да важи до края на календарната година.

Така България ще започне да купува основното оръжие на Русия в неогласената и война, която тя води за връщане на позициите си и влиянието си в Европа.

Някак си все се забравя, че през далечната вече 1997 година все още бъдещият президент на Русия Владимир Путин защитава докторат в Санкт Петербургския минен университет. И, че темата на дисертацията му е изцяло върху ролята на енергетиката при възстановяване на световната роля на Русия. Което значи, че в нея се говори основно за тръбопроводи, газ и нефт.

Точно този факт на два пъти припомня, обаче професор Михаел Щюрмер в книгата си „Путин и възходът на Русия“, появила се в далечната вече 2008 г. Предупреждението му, че всеки, който подценява руският президент, го прави на свой риск, не е чуто.

Нищо ново в човешката история – преди да бъде вкаран с песни, танци и радост зад стените на Троя, едноименният кон е бил посочен като смъртна заплаха за града от пророчицата Касандра. Всички знаем какви са последствията. Но като говорим за митология, не мога да се освободя от усещането, че днешната ситуация в Европа най-добре може да бъде илюстрирана със сцена от същия този момент около разпалените дискусии „за“ и „против“ Троянския кон. Става дума за мига, в който двете огромни змии, излезли от морето, омотават в смъртоносна хватка повярвалият на Касандра Лаокоон и неговите синове. Какво искам да кажа ли?! Ами, представете си икономиката на Германия в ролята на Лаокоон, а икономиките на по-малките европейски държави са синовете. Змиите, ли?! Е, не ви ли приличат на едни дълги и гладки руски газопроводи, опасали на длъж и шир „тялото“ на Европа!

Митологията си е митология, а „Газпром“ си е…Русия. Кога най-сетне ще разберем тази явна, гола, сурова, жестока истина. И, когато говори „Газпром“, това е точно онова болезнено за слушане вече: „Говорит Москва!“ Спирателните кранове на руските газопроводи са нищо повече от спусъци на оръжие, с които се произвеждат точни изстрели по посока на…

Пример за това отново дава Михаел Щюрмер, когато още в края на първото десетилетие на новия век: „…в Швеция са изброени петдесет и пет прекъсвания на доставките и случаи на насилствени повишения на цените от страна на „Газпром“ и само единадесет от тях нямат политически характер.“. След което приключва с извода: „По един или друг начин „Газпром“ е Русия и Русия е „Газпром“!

И все пак, същността на проблема се крие в една дума – зависимост. Зависимостта на индустриалните нации, вървящи към все по-голямо търсене на енергийни ресурси, подема на Китай и Индия с нарастващата им необходимост на енергия. И всичко това, съчетано с факта, че газът е най-екологичната енергия в един свят, изправен пред екологичните предизвикателства на бъдещето.

Многозначителен е обаче фактът, че думата „зависимост“ в съчетание с понятието „вещество“ се употребява най-често в криминалните хроники, свързани с пласирането на дрога. В този смисъл, има странна близост между икономическата зависимост на постиндустриалните общества в Европа, завладяни от консумеризма, материалния лукс, презадоволеността и разкоша, от руския газ – веществото, което „движи и захранва“ икономиките, произвеждащи и продаващи този лукс. В тази необичайна метафорика Русия е глобалният дилър, наблюдаващ с тънка усмивка абстиненцията на редовния си клиент - Европа - пред заплахата от спиране на редовната доза.

Бъдещето на Европа, докарала се сама дотук, ще е трудно и пълно с изпитания. Метадоновата диета на замяна на руския газ с други енергийни заместители ще е дълга и несигурна. На спасението е само и единствено в лечебния глад. И търпение и воля пред предстоящата година, за която в Москва потриват ръце в очакване на старите си съюзници от минали военни кампании – генералите „Зима“ (за Европа) и „Глад“ (за света).

Колкото до България!? Последните дни редовното правителство на Кирил Петков многозначително съвпаднаха с темата продажби на „райски газ“ на подрастващи и малолетни. След като вицепремиера Корнелия Нинова решително се противопостави на безконтролните продажбите на райски газ за децата - бъдещето на България, тя също така решително се обяви за възстановяване на преговорите с „Газпром“ за контролирани бъдещи продажби на руски газ за България.

Каква ирония?! Какво късогледство?! Или нещо друго?

В същото време новината за последното решение на правителството в оставка относно очакваните седем танкера с втечнен газ (LNG) отвъд океана ни припомни, че сега сме в сезона на тестерите и тестовете.

Ето сега ще стане ясно Кой кой е и кой с кого е!    

понеделник, 18 юли 2022 г.

След лястовицата



    Стаята в старата 110 годишна къща в Априлово с "пленената" лястовица вече е ремонтирана. 
    Няма какво да добавя, освен онзи любим стих от "Фауст": "Но винаги една стаена страст / за полет във душата се издига / когато сред просторите над нас / дочуем песента на чучулига..."


неделя, 3 юли 2022 г.

Не по жицата


Красивата стая на старата селска къща се нуждае от ремонт. Оглеждам замислено прозорците и съзирам малкото черно кадифено парцалче натикано в ъгъла на един от тях. Преди години баба ми вероятно е уплътнявала невидима пукнатина в стъклото. Парченцето тъкан помръдва като живо...

Живо!

Малкото, блестящо и черно като главичка на карфица око е изпълнено с ужас. Случайността и паническият страх в търсенето на бягство са създали най-невероятния и коварен капан - крилото на малката птица се е заклещило в невидима цепнатина между стъклото и рамката на прозореца.

Говоря и нещо успокояващо, докато внимателно се опитвам да освободя крилото. Пълен глупак. Вероятно гласът ми ечи в празната стая като последната тръба на Апокалипсиса.

Още по-леко, още малко! Ето! Успявам! Крилото с леко приплъзване и нечуто изсъскване се освобождава, а в двете ми длани сърцето на малката птица ще се пръсне.

Излизам на огрения от юлското слънце чардак на старата къща. Със свито сърце от очакване на предстоящото разтварям длани. Като изстреляна от прашка птицата излита право нагоре и се превръща бързо в невидима черна точка в синьото.

Усещам прилив на неописуемо щастие...

Срещнах черна лястовица!

вторник, 28 юни 2022 г.

Българи от ново време – сламка, въгленче и боб


Мефистофел: „Където да погледнеш – все двубои (…)

Втълпи си всеки под това небе,

Че с бой се оцелява; тъй и бе.“

Фауст: „Хм, тъй било… Страната с тази рана

Се закандилка, рухна – и не стана.“

„Фауст“ - Гьоте


 

    Председателят на ДПС зове за нови парламентарни избори и обяснява, че важно било в бъдещото електорално преподреждане основите на къщата на демокрацията да са здрави. Абе, бай (на турски „бай“ означава „господин“) Карадайъ! Каква къща, какви основи! В парламентарната къща я подредихте така добре, като в хубавата турска поговорка: „Дели кузум ода гиби!“. И веднага да преведем, че това ще да рече: „Като в стаята на лудо девойче.“ Само за това се сещам, когато за пореден път видя очите на Тошко и т. н. на трибуната на НС. Ами, направо сменяйте надписа над Народното събрание с горецитираната поговорка! Какво съединение, какви два (златни) лева с образа на Паисий! Бях прочел някъде, че преди времето на моторните триони добър канадски дървосекач можел с брадвата да разцепи кибритена клечка на две. Но, мисля си, че и този майстор на острието ще остане възхитен от съвременните политически дървари у нас. Така де – тук всичко се цепи и всичко се променя. Ежедневно и ежечасно. И мога ли да го кажа по-добре от стария Гьоте в мотото по-горе. Въртяхме се, въртяхме се и в навечерието на стогодишнината от така нареченото Септемврийско въстание от 1923 г. сме отново на път (и отново с решаващата помощ на Москва) да се докараме до пълна вътрешна нетърпимост (че не ми стига смелостта да напиша гражданска война).

    Никой никого не търпи – ако започна да изреждам двойки от имена, ще се получи наситена програма за боксова гала-вечер. Я, вижте и си представете!: Корнелия – Радев, Радев – Петков, Петков – Тошко Йорданов, Тошко – всички останали, всички останали – Корнелия…      

    И като си помисля колко неразумно преди малко повече от месец разсъждавах върху устойчивата непоклатимост на управляващата четворнопартийна коалиция, използвайки физическия векторен анализ на противодействащи си по посока сили, срам ме хваща. Че моделът „Орел, рак и щука“ е устойчив – дума няма. Работата е там, обаче, че когато се дърпа ластик в две различни посоки, този дето първи пусне ластика се смее последен. Щото потенциалната енергия се превръща в кинетична и…болезнена.

    Като стана дума за смях, тази история с довчерашните коалиционни партньори и преодоляваните от тях препятствия в общия им политически път, по-добре може да бъде описана не с басня, а с приказка. От онези болезнено поучителни и страшни приказки на Братя Грим, дето биха довели до уволнение всяка съвременна възпитателка или учителка, позволила си да ги вкара самоволно в учебното съдържание.

    Та, тръгнали заедно по общия си път нашите приказни партньори – сламката, въгленчето и бобовата шушулка. В мир, разбирателство и леки заяждания стигнали до горско поточе. Обмислили управленска стратегия за преодоляването му – сламката легнала от единия до другия бряг, въгленчето тръгнало да преминава, а бобовата шушулка чакала реда си. Да, ама по средата на пътя си въгленчето колебливо позабавило ход, прогорило фатално сламката на две, паднало във водата и изсъскало за последно. Бобовата шушулка пък, гледайки отстрани, напълно оценила комичния сценариен потенциал на ситуацията. И започнала да се смее (като Тошко Йорданов) и да се смее, докато от смях се спукала и …приказката свърши вече.

    А, като се замислиш – тази приказка е общоприложима за обяснение на политическите форми на живот у нас. За всяка отделна партия, за заседанията на парламентарни и експертни комисии, за отношенията между президентство и министерски съвет, и за какво ли не още. Сламка, въгленче и бобова шушулка!!!

    Ще кажете, ама защо трябва да си разказваме детски приказки?! И ще ви отговоря. Преди две седмици в един знаменателен текст колегата Бориславов Ясен ясно обясни българо-македонската политическа интрига като за деца – много добре се получи. Кратко, точно, разбираемо. Седмица по-късно чух, че БНР ще въвежда в програмната си схема новини за деца (вероятно със скритата идея и възрастните да ги слушат, че белким нещо схванат). Лека-полека стигам до извода, че при бързо прогресиращия български обществен инфантилизъм всичко трябва да се обяснява с думи прости. Така де, нали точно преди 260 години Паисий Хилендарски отбеляза в последните изречения на историята си: „За простите българи – просто написах.“

    Ще кажете, ама те са били българи от едно старо време! Чакайте да видим! Какви ще да са били българите от старо време? В едноименната си повест от 1867 г. големият Любен Каравелов описва ситуацията с тях по следния кратък и разбираем начин: „Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица.“ Така – стана ли ви ясна работата?! Старото време е времето от преди раждането и създаването на българската нация. Обичаш си и си харесваш близкото и познатото и нехаеш за далечното. Няма обща територия, няма общ език, няма обща история, няма общи институции, няма общи интереси, няма общност от хора – българска държава все още няма. Нация няма!

    Да погледнем докъде я докарахме – българите от новото време. И то точно в годината, когато отбелязваме 300 години от раждането на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на „История славеноболгарская“…

    Обща територия!? Че какво общо имат София или Варна с Карапелит или Кула?!. И знаете ли, че има населени места докъдето вече няма пътища – те част от обща територия ли са или са вече откъснати от нея…

    Общ език!? Вие, сериозно ли!

    Обща история?! Вие, шегувате ли се!

    Общи институции?! Ама, вие отново…!

    Общи интереси?!?

    Общност от хора…

    Какво обичат българите от новото време? Разбира се, своето Отечество, но не всичкото, а само…

    И понеже не идва да приключваме с многоточие, да се върнем отново към началото на тези думи, и към мотото от незабравимия и непознат за средностатистическия телевизионен зрител „Фауст“ на Йохан Волфганг фон Гьоте.

    Персоналната политическа нетърпимост в България, личностния антагонизъм и омраза, ироничните междуличностни реплики и обиди, партийните двубои и многобои вещаят не предсрочни избори, а безсрочна национална катастрофа: „Страната с тази рана се закандилка, рухна и…не стана“  

 

        

сряда, 8 юни 2022 г.

Образователна суматоха с много араламбене и малко хазарт


Изображение от гръцка ваза, на което двама войни (вдясно Аякс Теламонид) играят на зарове в почивката между две нападения срещу Троя...

Преди 2400 години Сократ казал, че в основата на всяка образованост и образование е прегледът на думите. Сетих се за това, след като зърнах в официалните самопризнания на МОН след резултатите от външното оценяване, че само един от десет четвъртокласника у нас вече знае какво означава думата „пожарникар“. То, както е тръгнало скоро десет от десет българи няма да знаят какво означава и какво точно е явлението „министър-председател“, ама нейсе. Проблемът при припокриването на понятията и значенията на думите означава само едно – обществото (тоест, целокупният народ) се мотае като „патки в мъгла“ по думите на българският възрожденец и духовник Неофит Бозвели.


Езиковедите ще ви кажат, че всеки език донякъде напомня чакалнята на голяма гара – едни думи си заминават, други пристигат и остават. Малко, обаче, ме тревожи фактът, че от чакалнята на българския език си заминава думата „пожарникар“. Щото, ако след нея заминат и думите „земеделец“, „инженер“, „водопроводчик“, „електротехник“ ще си припомним набързо библейската притча за седемте мършави крави, които изяли седемте тлъсти крави. А и набързо ще променим системата на българските паремии (пословици и поговорки) с въвеждането на иновативната: „Инфлуенсър къща не храни!“


Онзи ден си говорим с един непознат господин край морето, докато чакаме сафрида да прояви електорална активност. И той обяснява, че много си харесва професията: „Чистичко, спокойно, климатикът си работи, компютърът си мърка нещо, през прозореца се ширнала една зеленина и природа!“ После добави, че и заплатата си я бива… Сега, нали, нетърпеливо ще запитате къде дават така и това, нали! Тракторист се оказа човекът, тракторист и комбайнер и механизатор…


(Да знаете, хората които отговарят за професионалната ориентация на младите, нищо не знаят за професиите на бъдещето. Защото според проучванията с най голяма перспектива се оказват фермерите и погребалните агенти…)


Та, човекът доволен и професионално ориентиран, а ние тъгуваме за умрялото българско село. Даже наскоро гледах един арт-пърформанс-дигитален-визуален и прочие проект със снимки на празни къщи от празни села. Тъжно, да…


Ама, както е рекъл един философ на национализма, за селото и старите традиции най-много страдат и тъгуват отскорошни интелигенти и граждани! Ето, Ангел Джамбазки даже в Брюксел отиде да тъгува. Нищо чудно скоро да напише като единия брат Миладинов „Тъга за юг“: „Дайте ми криля я да си метнам / и в наши стърни да си прелетнам./ На наши места я да си ндам, / да видам Охрид, Струга да видам.“


Какъв съм провокатор?! Покрай тъгата за българското село, пляснах се в „македонската“ тема и аз! Между другото, по съвета на Сократ, да припомним (пак), че в основата на думата „провокация“ е латинския корен „vocо“, което ще рече „повикване“. Как тогава да не се сетиш за поговорката: „Каквото повикало, такова се обадило!“ Защото българо-македонските отношения в последните години са изцяло под знака на тази народна мъдрост. Мъдрост ли?!


Ето и сега! Херостратът от Битоля Ламбе Алабаковски, дека го подпали „мирниот однос“. Само да погледнем името на момчето и работата става от ясна по-ясна. Щото, „алабак“ (alabak) си е баш албанско слово (дума) и означава (вижте само!) модерен, но неучтив и невъзпитан човек. Е, няма да се заяждаме с албанската тема в бъдещето на западните ни съседи. Но все пак да запомним албанския произход на фамилията на ватрения (огнения) македонски патриот. Покрай номинативната семантична неучтивост във фамилията на Ламбе, само да добавим незабравимото изречение на Йордан Радичков от незабравимата „Суматоха“: „Араламбене му е майката!“ Това е! Българо-македонските взаимоотношения (односи) си остават една голяма суматоха, в която основна роля имат персонажи като Ламбе…


Но преди да оставим Ламбе на мира осем дни в „темната, майко, зандана“, да припомним, че още един музикант по душа и сърце влезе в централните новини. И проблемът в началото бе отново езиков. Средният пръст, показан от народния представител Христо Петров към част от неговите колеги е често срещана у нас и по света практика на невербална комуникация. Именно, поради тази причина тя не се нуждае от допълнително обяснение – всеки разбира и всеки се сеща. Нейната употреба, обаче, предизвика така наречената „интертекстуална интерференция“ – абе, с думи прости, всеки реши да се изкаже някак и да напише нещо по повод средния пръст, та и аз…


Но преди това, пак по съвета на Сократ, да погледнем произхода на понятието „хазарт“. Свързваме го с арабската „Al zahr“, което пък директно ни отправя към малкото търкалящо се кубче с точици – „зар“.


Няма да скрия, че по моя скромна преценка присъствието на Ицо Хазарта е едно най-хубавите неща, които са се случвали напоследък в опушената и запарена одая на днешната българската политика. Поради една единствена причина – той е непоносим дразнител. Няма нищо по мъчително, дразнещо, вбесяващо нещо от това да виждаш на метър от теб човек, който с думите, публичните жестове и поведението си да казва: „Ти не можеш да си като мен!“ И да го прави с ужасяващо опонента спокойствие и самоконтрол. С една незабележима усмивка.


Да дариш заплатата си – не можеш! Да разговаряш лесно с трудните деца на България като обикновен човек – не можеш! Да правиш жестове – не можеш! Да не влизаш в схеми – не можеш!


За традиционния депутат, появяващата се по коридорите на парламента фигура на Ицо Хазарта е като онзи появил се на стената загадъчен надпис: „Мене, текел, фарес!“, предричащ края и превземането на Вавилон.


Зарът се търкаля по масата…

Текстът е публикуван в www.reduta.bg

понеделник, 30 май 2022 г.

И ще положа крайъгълния камък на храма на....


    Преди 12 години на базата на цитати от трагедията "Агамемнон" на Есхил (съдържащи информация за разположения на небесни съзвездия и метеорологически явления) лансирах хипотезата, че превземането на Троя е станало през втората половина на септември и около 4.30 сутринта.

    Имам радостта да съобщя, че научен екип на "Преславска книжовна школа" при Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", с ръководител проф. д-р Веселин Панайотов, благодарение на иновативен археоастрономически и фотограметричен подход за изследване, датира началото на строежа на Кръглата църква от средновековния Преслав. Изследването разкрива и кой е светецът, на когото е посветен храмът.

    Интердисциплинарният екип включва медиевисти, физици, астрономи и др. В основата на всичко е фотограметрично заснемане на Кръглата църква, което с изключителна точност констатира географската ориентация на храма.

    На базата на тази ориентация се предполага се, че строежът е започнал на 26 септември 893 г. от н. е., а светецът патрон на храма е св. апостол Йоан Богослов.

    Кооперацията на история, антична литература, астрономия, физика и химия дава уникални възможности за научни изследвания.

    Горд съм със своите колеги!
 
Повече подробности тук https://bit.ly/3xhd1er

четвъртък, 5 май 2022 г.

Уникалното предимство на Кападокия


 

И не, няма да описвам красотите на Турция и Кападокия! Ще кажа само, че наблюдавах отблизо и участвах в сложна логистична операция по събирането на над 2500 човека на групи от по 12 в тъмния час 3.30 след полунощ. Откарването им до разпределителен център с безукорна точност. Бърза обработка и отново транспорт до тъмно поле, в което групи от 24 (като десантен взвод) за броени минути се качват на летателни апарати. Сработени до съвършенство екипи от по 6 човека подготвят излитането. В сумрака на настъпващия ден около 120 (?!?!) въздушни балона тръгват тихо нагоре в синхрон, напомнящ десанта в Нормандия. С точност до минути, с точност до броени метри отстояние. 

С неописуема точност и синхрон.

2500 глави на хора от цялото земно кълбо гледат надолу - туристически клъстер от услуги - ранни фотосесии на девойки с класически тоалети, кабрио ретро автомобили, ездачи на коне, туристически групи от хиляди хора, дошли за зрелището, снимащи и махащи с ръце.

С изгрева на слънцето над Кападокия към местната туристическа индустрия излитат... минимум 500 000 евро. На ден.

Смея се на глас. Мисля си за младото момче в хотела, което всяка сутрин сервира на бегом. Да! Тича! И ми иде да ревна на глас. За българския туризъм, министрите му, хотелиерите му, синдикатите му. И облите умни глави от телевизионните студия.

И се заричам да намеря името на човека с идеята за кападокийските балони...

сряда, 20 април 2022 г.

Мисля, че добре се получи...

 




Едно предаване в чест на 300 години от рождението на Паисий и 260 години от създаването на "История славянобългарска".

В дискусията участват проф. Вера Бонева от УНИБИТ, доц. д.р Юрий Проданов от Шуменския университет "Епископ Константин Преславски" и гл.ас. д-р Димитър Пеев от СУ "Св. Климент Охридски".

петък, 15 април 2022 г.

ДреБни езици и култури

 


„Но де са те? Къде ще дирим бледите

следи на туй далечно престъпление“

„Едип цар“ – Софокъл


Публикувано в www.reduta.bg 

    Като гледам как се развиват държавните дела у нас, ставам все по-голям и все по-голям оптимист. Така де, нали знаете онзи виц?! Песимистът тъжно подсмърчал: „От това по-лошо не може да стане!“ Оптимистът бодро го насърчавал: „Може, приятелю, може!“.

    Неслучилото се предложение на Тошко Йорданов от ИТН (има такава абревиатура), който предложи Мартин Карбовски за член на СЕМ (и такава абревиатура има) трая ден до пладне. Бързият отказ на Карбовски от номинацията, обаче може да накара всеки човек, запазил малко здрав разсъдък в главата си, да усети ледени тръпки в гърба. Все още не мога да допусна напълно, че дневният ред на европейска държава се пише като сценарий за вечерно шоу в кабеларка.

    Как се пише такъв сценарий ли?! Основно правило. Не знаеш какво ще пишеш, защото не знаеш какво ще се случи. И се оглеждаш и ослушваш нещо да се случи. Колкото по-така, толкова по-добре. Чакаш някой да направи нещо, да сбърка, да сгафи, да оплеска, да се спъне, да падне. И пишеш. И вечерта: „Ха-ха-ха! Хо-хо-хо!“ Житейски хоризонт – 24 часа…

    Разбирате ли шизофреничната ситуация, в която сценаристът неочаквано се е оказал в позицията на онзи, когото е бръснал без сапунисване всяка вечер?!   

    Като гледам поведението на хората от абревиатурата ИТН в парламента и около него, се сещам за една история, разказана от Бернхард Гжимек в прочутата му книга „Серенгети не трябва да загине“ (За по-младите, Серенгети не е герой от анимационен филм на „Пиксар“, а национален природен парк в Танзания). Та, немецът Гжимек обяснява, че постоянното раздразнение и нападателност на носорозите в Африка се обяснявали с перманентния им проблем с констипацията. Така, де – постоянен запек! И като видят двукрако – хукват да го гонят и бодат с нос.

    Да не се разсейваме сега! В почивките между две бодвания на коалиционните си приятели Тошко се сети, че не е боцвал от известно време и СЕМ.

    Тази история с неслучилото се предложение на абревиатурата ИТН показва колко мощна е родната образователна система и какви културни и поведенчески архетипи е способна да възражда отново и отново. Ще се окаже, че „Индже“-то на нашия дълбок сърцевед (виж „Опасен чар“)  Йордан Йовков е дълбоката причина за необяснимите на пръв поглед кариери в националната ни политика. Ето, дълбоката вяра в моралното осъзнаване, пречистване и преминаването към страната на доброто и светлото, ни обдари с министър-председател в продължение на декада и кусур време.

    Така и сега. Да дадеш на изполица медийния сектор като аянлък (това е термин от „кърджалийското време“, който няма време да обясняваме тук) на абревиатурата ИТН е като да пуснеш 40 сценаристи в обществената пещера на Аладин. И после да се чудиш къде е обществената посуда и общественото обзавеждане.

    Като стана дума за дълбоки причини за медийните и политически турбуленции у нас в последно време, май вече имам логично обяснение. Какво е общото между „притчата во язицах“ Петър Волгин, медийния Фродо и задругата на кръга около телевизия „7/8“?! Да, завършили са митичната софийска абревиатура НГДЕК, където древните езици и култури би трябвало да бъдат основен образователен фундамент. Не зная доколко това се случва и случва ли се въобще, но има един безспорен факт. В последно време тройният трансфер „НГДЕК – медии – политика“ е на път да докара и медии и политика у нас до състояние, описвано често от Любен Дилов-син така: „В наше село си нямаме луд, та всички се редуваме!“

    Стигнахме и до древния език и култура, обясняваща мотото на написаното дотук. За историята на Едип цар, който убил баща си Лай и направил и други непростими работи.

    Във видеообръщението си, отказващо номинцията за член на СЕМ, Мартин Карбовски започва с думите: „Скъпи на съцето ми…“. Е, точно така започва от много време преобладаващата част от обществената и лична кореспонденция на…Любен Дилов-син. Многозначително. Много от политическите и медийни герои на написаното дотук са се изтърсили неочаквано и за себе си в общественото ни пространство от ръкава на шинела, ушит от Любен Дилов-син. (По популярния израз за поколение руски писатели:  „Всички сме произлезли от „Шинела“ на Гогол“).

    Точно както и абревиатурата ИТН в зенита на своята слава на 12. 08. 2021 г. чрез устата на сценариста Ивайло Вълчев обяви от трибуната на Народното събрание: „Ние не сме проблемът – ние сме решението!“, без да се усети, че цитира едно към едно партиен лозунг на оглавявания от Дилов „Гергьовден“.

    Което и обяснява неистовата на моменти ненавист на Тошко към Любен. Не знам докъде ще докара носителите от абревиатурата ИТН този „Едипов комплекс“, но както започнахме, така и да завършим: „Едип цар зърнал как Сизиф бута голям камък по нагорнището и рекъл: „Сизифе, зарежи тази безсмислена работа!“ Пък онзи задъхан му отвърнал: „Абе, я си….майката!“

    Такива ми ти работи – дребни езици, дребни култури!

събота, 2 април 2022 г.

Тогава, когато...



 


Музиката на Хенри Пърсел открих напълно случайно. Даже вече не помня как. Някъде назад във времето, когато започнах да озвучавам работата си в синьосивите часове на утрото с музика, идваща от миналото. Колкото по в миналото, толкова по-добре. Обясних си странното привличане към Пърсел с необичайно съвпадение – в рождената му дата точно триста години преди първата ми среща с белия свят.

Спомням си и още едно ранно увлечение – италианският сериал „Енеида“ с Джулио Броджи в ролята на оцелелия от Троя войн – основател на Рим. Епосът на Вергилий ще вдъхнови Хенри Пърсел в написването на операта „Дидона и Еней“. Спомен за онази трагическа среща между двамата, родила предчувствието за Пуническите войни. Сблъсък в който наследниците на жената (Картаген) и мъжа (Рим) ще изясняват грехове на предците от миналото.

Точно, наистина точно, преди година пък Софийската опера реализира симфоничен вариант на „Дидона и Еней“ под палката на маестро Славил Димитров (дирижирал и Шуменския симфоничен оркестър в едни по-добри за музикантите му времена).

И току що проверих – в навечерието на голямата епидемия през 2019 г. си е отишъл и Джулио Броджи.

Какъв подходящ повод за музиката на Хенри Пърсел - "Рондо" от "Абделазар"


сряда, 23 март 2022 г.

Zаразно Zло


Текстът е публикуван в www.reduta.bg и www.offnews.bg

Снимката има илюстративен характер


В сивата неясна светлина на онези минути, когато денят сменя нощта се взирам напрегнато в тавана на стаята. Внезапно в главата ми се оформя извод – онзи, важният, със стойността на откровение.

Вече съм напълно убеден, че сценарият на предстоящото и очакващото ни е написан от бездарен писател с изчерпана от времето фантазия. Той разчита на все по изтляващата човешка памет. Разлиства стари вестници и списания, забравени учебници по история. С професионално отегчение търси там сюжети за следващата серия на глобалния ситком „Ден подир ден“.

Някъде далеч назад във времето е съдбоносната ми среща с книгата „Тъжни тропици“ на Клод Леви Строс. Съзнанието ми машинално отчита, че тя се появява на бял свят 1955 г. – две години след смъртта на Сталин. Между двата факта няма абсолютно никаква връзка. Или пък…?!

От Клод Леви Строс и школата на структуралната антропология осъзнавам, че за да разберем сложните и невидими механизми в развитието на човешките общества трябва да се върнем назад във времето. Ама толкова назад, че на практика да излезем от него. Не като археолози. Археолозите наподобяват следователи, които са опитват да възстановят случила се някога история, събирайки недостатъчен брой предмети за цялостен разказ. И често се превръщат в разказвачи на фантастични измислици.

Връщането назад с „метода“ на Клод Леви Строс ще ни накара да намерим диви племена, останали откъснати от развитието на съвременната цивилизация – в джунглите на Амазонка или на централна Африка. И там, в опростения всекидневен живот на отклонилата се на хилядолетия от нас човешка общност, внезапно ще разберем истината за себе си. За нас, съвременните диваци, прекланящи се пред силата на Вожда на племето, играейки в кръг около страховитата МУ статуя, припявайки песни в прославата МУ. Ще разберем още , че след Вожда най-важен е  Магьосникът-Шаман. Той измисля текстовете на песните за Него и знае загадъчните тайни на произхода МУ. А понякога излиза от колибата си и с драматичен глас съобщава волята МУ, внушена от завета на предците – съседното племе е замислило нашата гибел. Да го изпреварим, смели мъже на племето! ТОЙ ще ни поведе. След което поиграваме около огъня на победата и тръгваме, нарамили копия и секири…

От историческата школа на структуралната антропология научих две неща. Първото е, да не храня излишен оптимизъм и възвишени очаквания по отношение на човешкия род. Второто и по-важно – ако искаш да разбереш исторически процес или явление – опростявай. Премахни тефлоновото покритие на цивилизацията, излишната декорация на множеството факти и обстоятелства. Остави тези сложни и неясни за множеството от хората обяснения на модерните политолози, социолози, глобални анализатори.

Войната в Украйна ли?! Нещата, всъщност са толкова прости. Всичко може да бъде обяснено с няколко думи и една обикновена човешка история.

Всички вече знаят за странния случай на Борис Романченко. Този 96 годишен мъж е истинско чудо, след като преминава през четири от кръговете на Ада – нацистките концентрационни лагери в Бухенвалд, Пенемюнде, Дора-Мителбау и Берген-Белзен. И оцелява – остава жив.

До вчера, когато загива от снаряд в жилищния си блок в обстрелвания от руските войски украински град Харков. Кратко и ясно!

Точно тогава разбрах колко са прави, колко истина, колко оголено откровение и самопризнание има в посланието на Русия от последните дни: „Ние не започнахме войната – ние я довършваме!“

Светът, хората трябва да осъзнаят, че Втората световна война приключи едва вчера със смъртта на Борис Романченко. Смъртта от нейните бойни полета и концентрационни лагери, най-сетне го настигна и сложи своя „Z“ върху неочаквано дългия му житейски път.

Войната, която започна, след като Хитлер и Сталин едновременно навлязоха в Полша от Изток и Запад и я изтриха от картата на света.

Големият въпрос сега е какво ще направи и как ще продължи Русия, след като най-сетне напълно приключи с Втората световна война, успявайки да ликвидира Борис Романченко…


П.С. Все повече оставам безмълвен пред всепомитащата глупост на съвременните професионални комуникатори, PR-стратези, идеолози и т.н. Не знам коя гениална руска глава измисли страната, която насила наложи кирилицата дори в Монголия, да избере латинското „Z“ в похода си за „денацификация“ на Украйна и го изписа върху танковете си!

Направете малък графичен експеримент. Вземете едно „Z“ и леко придърпайте двете хоризонтални черти, докато вертикалната се изправи напълно. Вземете още едно „Z“ (има достатъчно, защото руснаците ги пишат наляво и надясно) и направете същото. После го завъртете на 90 градуса, след което го наложете върху първото. 

Честито ви, Zаразно Zло от Втората световна война!    

четвъртък, 10 март 2022 г.

Чичовци и лелки на плета.


 Текстът е публикуван в www.reduta.bg и www.offnews.bg


„- Политиката, чорт го взел, днес каква политика има? Аз едно време в Молдовата… Та, това политика ли е?!… Когато Менчиков на 52-ра отиде в Цариград и каза на султана с две думи: щеш или не щеш? — тогава всички рекохме: Ах! Както се и случи: отвори се боят…“

Това не е пост в социална мрежа, прочетен преди минута. Въпреки, че можеше и да е. Нищо колко по-различно не четем днес от горецитираните думи за началото на Кримската война (1853 г.) на Хаджи Смион от повестта „Чичовци“ на Иван Вазов сред гъсталака от мнения в социалните мрежи у нас.

Единственото убеждение, което трайно се настанява в главата на четящия е, че по показател „експерти по геополитика“ се нареждаме в челните места на всички световни класации.

Разбира се, това става за сметка на рязко намалелия брой на „експерти по вирусология, епидемиология и ваксинация“. Вероятно пък това се дължи на факта, че Лисабонската образователна стратегия на ЕС, прокламираща обучение и образование, докато дишаш и мърдаш, се следва ентусиазирано от мрежовите „чичовци и лелки“. След като две години те изтънко и надълбоко бистриха здравни и научни казуси в сферата на медицината, сега познанията им по международна история, политика, военни стратегии и т.н. биха оставили Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински и (който се сетите) с пръст в уста.

От друга страна, какво по-добре от това. Има една прекрасна турска поговорка, която трябва да бъде леко и евфемистично коригирана. И тя горе-долу звучи така: „Бяло дупе (в оригинала се използва трибуквения синоним), черно дупе (трибуквен синоним) – на плета се виждат!“.

Навремето един български дипломат от кариерата ми обясняваше чрез тази пословица разликата между източната и западната философска рефлексия за света. „Виждаш ли – казваше той – немецът би го формулирал ето така: „Характерът се проявява в изпитанията.“. И продължаваше – А колко сетивно и въздействащо го е рекъл турчинът?!“ И въздъхваше…

Последните две години за нас, образно казано, се превърнаха в преодоляване на изпитания (по немски) или прескачане на плет (по турски). И именно в тези години лъсна голата истина за българския национален…характер.

На първо време идва една непоколебима убеденост на чичовците и лелките (това не е възрастова, а манталитетна характеристика) от мрежите. И тя е, че щом с прочитането на една юношеска книжка с приключенски характер можеш да управляваш около десетилетие държава на Балканите, то политическото участие на същата тази държава в глобалната игра може да се води от цели две (то, едното не е книга, ама…) – „Под игото“ и „Опълченците на Шипка“. Напълно съм сериозен – скоро получих настоятелен съвет от непознат да взема най-сетне пък да прочета първия български роман, за да си оправя непатриотичния мироглед.

Вторият елемент от българската геополитическа мрежова стратегия има колебание само в едно отношение – към коя от двете тактически диспозиции да се придържа. Първата следва проактивния план: „Бежанова майка не плаче – Стоянова плаче.“ Втората предпочита пасивния план „Преклонена главица сабя не я сече“.

И двете тактики, обаче, трудно прикриват раздразнението, че някой друг (украинският президент Зеленски, например) ти е развалил следобедния ориенталски рахатлък и пъпосъзерцание, след като не се е ориентирал към нито една от двете.

Третата характеристика показва изненадващ и чутовен стоицизъм. Тя на практика удря в земята древногръцките последователи на тази философска школа (стоическата), които твърдели, че парче хляб и няколко маслини са им достатъчни в този живот. Под лозунга „Бежанец да си днес у нас!“, чичовците и лелките в социалните мрежи развиват софистична аргументация, пред която Сократ, Анаксагор, Аристотел, Клеобул и приятели биха напълно онемели. Нашите доморасли софисти аргументирано доказват, че човек трябва обезателно да се лиши от дом, материални блага, роднини и Родина, за да изпита пълното щастие, държейки 40 лева в ръка пред изгряващото мартенско слънце в чужда страна…

Както и да е! Стана ясно, че информационната война е сложно нещо, което ние в България просто загубихме. Ще търсим отговор на въпроса „Какво да се прави?!“ след всичко това, но трудно ще го намерим. Колкото до яростните дискусии в социалните мрежи, форуми и ефири, единственото нещо, което ми идва наум, е онази италианска поговорка (припомнена в един от текстовете на Умберто Еко): „Майката на глупаците все е бременна.“

А ако, ме питате, каква е моята политическа прогноза за това какво ще се случва в Европа и света в следващите месеци и години, ще ви кажа следното: „Тук има заплетена работа… Не е край… Аустрия трябва да е направила союз с Русия, тя още има страх от маджарина, макар и да крепи Турция. Байст е дълбок дипломат — и с Горчакова са едно. А Франца и Англия не смеят да помръднат — прусианецът казва: стой! Както и да е, политиката се заплита…“

Колко му е да си чичо в социалните мрежи!

Снимката към текста е от спектакъла „Чичовци“ на Драматичен театър „Гео Милев“, Стара Загора.  Любопитно и показателно е, че постановката бе реализирана в края на 2019 г., когато светът внезапно навлезе във времето на глобалните кризи

понеделник, 7 март 2022 г.

Защо, господин Хекимян?


    Навръх Международния ден на жената 8-ми март да зададем напълно професионалния медиен въпрос:

    Защо, господин Хекимян?

    След старта на широко прокламираното публицистично предаване "Защо, господин министър?" възникват няколко наложителни питания:

- Ще участват ли в предаването Калина Константинова, Корнелия Нинова, Асена Сербезова, Теодора Генчовска, Надежда Йорданова? Те са министри, ама не са "господа", все пак!

- Изборът на наименование на предаването не е ли проява на инфантилен сексизъм?

- При ограничения брой на мъже-министри (16) и формалните ограничения в наименованието на предаването, след четири месеца наново ли ги започваме - като в бръснарница?

- "Залепването" на новото предаване на гърба на утвърдено и рейтингово магазинно (и публицистично) предаване като "120 минути" не ограничава ли свободата на неговите продуценти откъм гости от МС?

- Не е ли новото предаване перфидна форма на близост с изпълнителната власт?

- Дали зад програмната публицистична политика на БТВ не стои казусът chercher la femme (ambitieux)?