текстът е публикуван в бр. 34 на L'Europeo
На софийската улица „Латинка” зимата е подранила. През
прозореца отсреща къщата на художника-професор Илия Петров жълтее прозирно в
оределите есенни корони на дърветата. Лявата ръка на немия полага с колебливи
удари на четката цветовете върху грундираното платно. Жълто. После бяло. Сиво...кафяво...пак
бяло. После малко черно. Посред унилата тоналност на цветовете, клоните на
дърветата са подобно разпръсваща се мрежа от неврони, синапси, аксони. Като
пулсиращ от напрежение мозък. Внезапно млечножълтото на маслените бои се
взривява от малко яркочервено петно. Почти в центъра на бъдещата картина дребна
женска фигура е наметнала червена като кръв жилетка. Червено пръсване с върха на четката. Дрехата е като
малък кръвоизлив всред мозъчната белота на картината. Като спукан кръвоносен
съд. Като инсулт...
Това е кратката история на една картина. Авторът и е Златю
Бояджиев. Прозорецът, от който я рисува, е на дома на художника-колекционер
Иван Радев, тъй като енигматичната столична уличка с име на малко цвете е
подредила до тротоарите си обиталищата на артистичния (и не само) български
елит. След този студен софийски ден картината ще стане част от неговата богата
колекция, а самият той многократно ще разказва, че нарисуваният през 1956 г.
„Зимен пейзаж” е сред най-ценните платна в частната му сбирка. Защото е една от
„първите” картини на Златю Бояджиев, който вече е навършил 53 години. Защото е
една от онези „първи”, рисувани с лявата ръка.
Но преди всичко това е ранната утрин на 8 ноември 1951 г.,
когато художникът пада по очи в двора на къщата си в Пловдив, поразен от малкия
унищожителен взрив в главата. А след това нещо необратимо си отива. Най-малкото
един утвърден и получил вече признание художествен стил. Невролозите казват, че
всеки инсулт умъртвява завинаги част от мозъка. И допълват, че ако не убие
всичко, започва великото тайнство на прехода към новия шанс. Велико - защото
никой не знае и не може да каже какво точно ще се случи. Тайнство - защото в
невидимата загадъчност под мозъчната кора се събуждат спящи сили, клетки
променят функциите си, тъканта се реорганизира. И понякога чудото се случва. Е,
точно при Златю Бояджиев чудото на рисуването се случва за втори път!
Децата се учат да ходят, да говорят, да се хранят. Децата се
учат да рисуват. Най-вече дървета. Къщи и дървета. След мозъчния удар
художникът не може да говори, да чете, да ходи, да се храни. Едно голямо,
мълчаливо и тъжно дете, което се учи да рисува. Първите скици наподобяват
детски драскулки по белия лист. По тях кръстосват клони дърветата под прозореца
на болничната стая. По-късно ще се появят клоните на дърветата от прозорците на
дома му на ул. „Рогош” 28 в Пловдив. После моливът ще бъде заменен от цветовете
на маслените бои. И отново дървета – този път от съседния двор. Сюжетът „дърво
под прозореца” ще се окаже началото на трудния преход между два толкова различни
периода в творчеството му. Или по точно - преход между два живота – мъчителен и
труден като лазенето по клоните на високо дърво.
Едно от имената на творческото съвършенство е Праксител –
античният скулптор,извайващ спиращи дъха форми. Име, носещо в себе си
качеството на всички качества – праксис (гр. -умение). Но, когато взривът
избухне в главата, юздите на вдъхновението вече са здраво стиснати в студената
ръка на апраксията. Случаят отнема едно умение, но кой, как и дали ще може да
си върне изгубеното?
Когато Съдбата сковава дясната длан на Златю Бояджиев,
великата присмехулница на човешките животи си прави поредната мрачна шега.
Странно или не, но родното му място – село Брезово край балкански космополитния
Пловдив – вече е изпратило по широкия свят един гениален майстор на четката. Роденият
също тук Минчо Кацаров отдавна е превзел парижките галерии и е придобил
световна известност с посветения на Бетовен цикъл от портрети. И една
многозначителната подробност. Кацаров се появява на бял свят със стряскащ недъг
– недоразвита дясна ръка. Дотолкова смущаващ е той, че смазан от подигравките
на съучениците си, Минчо стига до опит за самоубийство, осуетен от случаен
разговор на двама свещеници под прозорците на дома му. После идва времето на
гениалната лява ръка, Париж и...славата.
И ето го, може би, мистичният момент. Точно в дните, когато
Златю Бояджиев прави първите опити да рисува с лявата си ръка, след като дясната
е напълно парализирана, през 1953 г. Минчо Кацаров умира в Париж. Странен и
необясним пренос между двамата големи художници, след като съдбата в различен
момент ги лишава от дясната им ръка. Родени в едно българско село без да се
срещнат никога приживе.
Картината "Баташкото клане"
В годината, в която Златю Бояджиев полага с несигурната все
още лява ръка „Зимен пейзаж” в дома на Иван Радев, инсултите сполетяват не само
хората. Скованата от сталинизъм Източна Европа също е с болезнено главоболие.
Първо е Полша, където правителството на Владислав Гомулка отстоява пред Москва
идеята за така наречения „полски път” към комунизма. Избухва „познанското
въстание”, потушено с кръв от четири съветски дивизии. В близка Унгария вече
става дума не за път, а за безпътица. И по улиците на Будапеща потича кръв под
веригите на съветските танкове.
Невролозите имат неочаквано за несведущите обяснение за
инсултите. Оказва се, че изглеждащият по-страшен хеморагичен инсулт, съпроводен
с кръвоизлив в мозъка е за предпочитане. Главно от гледна точка на бъдещото
възстановяване, където перспективите са доста по-добри. Виж, със своето
подмолно и скрито действие исхемичните инсулти са много по-страшни. Те могат да
поразяват неусетно и да останат незабелязани години наред – така наречените
„тихи” инсулти, когато големи зони в мозъка неусетно умират и бавно обезсилват
живия организъм.
В аспекта на обществените инсулти през 1956 г. в България
всичко протича мирно, тихо и безкръвно. На политическата сцена бавно и
пресметливо пристъпва Тодор Живков. Зад сцената нечут и невидян отново отваря
врати концлагера в Белене, а агентите на държавна сигурност търсят под дърво и
камък авторът на стихотворението „Зов за свобода”, подкрепящо унгарската революция.
Ще арестуват автора му Иван Русков след две години издирване. Ще стане ясно, че
във всички области на изкуството ще се пипа с добре познатата желязна ръка в
кадифена ръкавица.
Българските художници вече са познали нейната желязна
хватка. Получилият европейска известност Никола Танев преминава през
затворническата килия. После животът го удря още веднъж – този път завинаги.
Обездвижен две години по рано и при същите обстоятелства като Златю Бояджиев,
той прави безуспешни опити да рисува с лявата ръка и умира отчаян.
Колкото и странно да е, колкото и цинично да изглежда като
оценка на последвалите събития, физическото страдание и следствията от инсулта
ще поставят Златю Бояджиев в една особена позиция на обществена
неприкосновеност. По-късно неговата съпруга Цена направо ще каже, че болестта
му го е оттървала от репресии по линия на идеологическата изисквания в
изкуството. А художникът сякаш си го й търси. Във времето на драматични и
съдбоносни промени той рязко променя стила си. Спокойният „фламандски” рисунък,
който кара критиците да сравняват живопистта му с холандските майстори е
загърбен завинаги. В този кратък петгодишен период, при търсенето на нов
изобразителен стил между 1946 г. и внезапното заболяване, се появяват две
картини, които сякаш са метафора на случващото се в България. На едната е сляпото
лице на русата „Свинарка”, а на другата, сякаш изскочили от неоткритата все още
Планета на маймуните, същества без физиономии ровят с ръце в земята във „Вадене
на картофи”. Втората картина направо ужасява художествената комисия и тя
отхвърля платното, защото кооперативните работници изглеждали много гладни...
Какво става обаче, когато идеологията на деня е гладна за
изкупителни жертви. Спасението е в историята – и то не в поуките, колкото в бягството
към нейните сюжети. През оказалата се почти фатална 1951 г. Златю Бояджиев
започва работа върху „Баташкото клане” – картина, която сама по себе си ще се
окаже преход в живота на художника, мост, по който той ще мине между живота и
смъртта. И пак, както при гладните ръце на картофосъбирачите, нещо не е както
трябва. В годините на „всенароден подем и възход” на платното очите ни откриват
само страдание. И кръв... Картината е буквално обърната към стената от
критиката и изчезва за четири години. Заедно с художника.
„Баташкото клане” става част от изложбата, с която през 1955
г. Златю Бояджиев ще съобщи на всички, че не само е жив, но и отново рисува.
Завръщането е трудно като раждане. Преминава през ритуалното бродене в самота
по полетата на родното Брезово. През аскетичната дисциплина на упражненията с
четка в непривичната лява ръка. През преодоляването на споходилото го
принудително мълчание на немотата и невъзможността да чете. И накрая това
избухва в изострените за цветовете сетива. Всички отбелязват едно – в картините
изчезва спокойната и виртуозна линия на дясната ръка. Лявата отривисто и сякаш
ситно сече пространството на бялото платно. И пролива цветове. Червеното става
все повече и повече сред обилието на цветни тонове. Една от малкото думи, които
художникът възторжено произнася е: „Тон, тон, тон!”.
Златю Бояджиев с автопортрет
Точно деветдесет години преди тази упорито повтаряна фраза
да звучи по стръмните улици на стария Пловдив един млад и амбициозен френски
хирург оперира главата на мъж. Мъжът може възторжено да произнася единствено
думата: „Тан, тан, тан”. Хирургът се казва Пол Брока, а онова, което скалпелът
му намира в главата на „Господин Тан” е центъра на говоренето – „центъра на
Брока”. Точно в тази зона на мозъка е и ударът, който понася Златю Бояджиев. Но
магическата за него дума „тон” ще се окаже спасителната нишка, която ще го
изведе от принудителното мълчание. Защото това, което следва е добре познато на
всички – много картини, много цветове, много изложби у нас и по света, много
слава и признание. Силен колекционерски интерес, мания на силните на деня за
портретите, които Златю Бояджиев ще им рисува. Пред мистичното му прераждане
всички почтително ще мълчат – така хората боязливо затварят критичните си уста
и сетива за необяснимото, в което сякаш пръст има и Бог...
По стечение на обстоятелствата и ироничната съдба след
болезнената си трансформация Златю Бояджиев ще изграе онази стара като света
роля на белязания от съдбата, различния, убогия, немия пророк, юродивия, който
може да изрича или изрисува истини, без да търпи наказание за това. Ето защо
един от най-добрите познавачи на живота и творчеството му Димитър Пампулов ще
напише: „Ако на единия полюс са прокълнатите поети, трубадури на беззвездната
нощ, на другия са полуделите художници, любимци на обществото с безкрайната си
свобода. Несъмнено Златю е един от тях...”
Според невролозите мозъкът е единственият орган в човешкото
тяло, който може да търпи развитие през целия живот. Това е място, където
физиологичните кризи се преодоляват с реорганизация и пластичност на материята,
а клетки мобилизират скрит потенциал и се трансформират, замествайки погубеното.
И още нещо казват невролозите – изглеждаща толкова уязвима и крехка, кората на
главния мозък е всъщност с размери около два квадратни метра. Точно колкото
едно голямо, бяло и готово за рисуване платно в очакване на своя художник...
*Така
английският философ Арнълд Тойнби озаглавява VI глава от своя монументален труд „Изследване на историята”,
където доказва, че в основата на всяко развитие стои едно преодоляно крушение