петък, 28 май 2021 г.

Беше едър отвсякъде...



    Още помня онова литературно четене в аудитория 309-та в Шуменския университет, носеща името на "Боян Пенев". Вървеше поредният национален студентски литературен конкурс. Залата препълнена, а отпред един по един излизаха участниците. Рецитираха, декламираха, четяха - един от най-напрегнатите моменти във всеки конкурс тук. Наградата на публиката - най-важната - защото точно в този момент, като на футболен мач от вчера или на древногръцка олимпиада някога, поезията се връщаше към същността си. Думи, които опияняват множеството и произнасящия ги - човекът подчиняващ с думите си земя и небе.

    Той тръгна към банките от първия ред и се приведе. Привеждаше се винаги, защото беше едър. Тромав Гъливер в страната на лилипутите, опитващ се да приближи лицето си към техните, за да ги разбере що за стока са. Не каза заглавието на стихотворението, а със стържещ глас започна монотонно: "Подарявам ти градските гробища...докато свикнеш".

    Краси Едрев бе забележим отвсякъде. Студент, надраснал колегите си на години и думи. Иронично усмихнат, с къдрава, медноруса като на античен грък коса, раздърпан, несресан, умен, предизвикателен, спорещ и спорен. Закъснял Сократ от последния етаж в студентските общежития в Шуменския университет.

Няма как до го забравя. Разбрах, че си тръгнал оттук, където сме все още ние. Май на рождения си ден - 28-ми май. Снимката, с която започват тези думи за него, е запомнила лицето на още един голям български поет - Орлин Дянков от Варна, който пък си тръгна в далечната 1990 г. Между тях е Веско Вълев - и той поет, който навярно в този момент също пише нещо за Едрев...

    И като за последни думи, ето онзи Реквием от онова време и онази зала в онзи студентски литературен конкурс. Реквием за забележителния отвсякъде Едрев. Краси...


Подарявам ти градското гробище.
Временно.
Додето свикнеш

с големите
и малките портрети,
с пламтящите свещи
и догорелите.

Додето свикнеш

с бавните стъпки
на идване,
с бързите стъпки на връщане.

Додето свикнеш

със страха, че нещо си отива,
със страха, че то не си отива,
със страха, че няма да си иде.

Подарявам ти градското гробище.
Временно.
Додето свикнеш.
Както свикнахме
ние.


Няма коментари:

Публикуване на коментар