Най-неудобното място за спане са дървените скари в старите печатници. Случвало ми се е в битието на дежурен редактор на всекидневник. Беше време, когато ротационните машини се завъртаха след полунощ, а вестниците се появяваха на бял свят заедно с трудните бебета в родилните отделения.
Сигурно тогава в главата ми се е загнездило убеждението, че когато нещо става по трудния начин, то е по-ценно – не само за създателите му. Колкото повече труд, пот, сълзи и зор, толкова по-впечатляващ и траен е резултатът във времето. Я, се сетете за Хеопсовата пирамида!
Така е и с думите. Ако искайте, вярвайте! Важни и значими са, но когато се появяват по трудния начин.
Не знам как ще прозвучи днес подобно твърдение, но вече съм почти уверен, че само хора, родени и живели във време на тотален и тоталитарен контрол над словото разбират в пълна степен неговата важност, потенциална сила и отговорността пред думите, които изричаш или пишеш. И отправяш към умовете и сърцата на другите, преодолявайки далечината, която ви разделя.
В днешните дни на словесна какафония подобни разсъждения изглеждат наивни и остарели. Но нека припомним, че старите думи си заслужават да бъдат припомняни. Като думите подредени в това изречение: „Езикът кости няма, но кости троши.“
Оказа се, че езикът троши и кости и прозорци чупи и глави също. И неприкосновените порти на Капитолия в САЩ. (Ха, никак не е случайно, че Капитолий идва от латинското caput – глава!).
След погрома над светая светих на демокрацията си в САЩ проумяха и приложиха старата българска поговорката: „Вържи Тръмп, да е мирен Вашингтон!“. Е, вързаха му само езика – в Туитър, Ютуб, Фейсбук и другите социални мрежи. И се започнаха вайкания – свободата на словото това, свободата на словото онова, първата поправка, че първата поправка…
И понеже кой ли не се изказа по повод свободата на словото и блокирането на акаунтите на президента на САЩ Доналд Тръмп в най-големите социални мрежи, ще цитирам един блестящ ум, който вече не е сред нас, и който иронично отбелязваше: „За някои хора важи правилото – по добре две написани книги, отколкото една прочетена.“
Това за изказващите се…
А, колкото до това цензура ли е да запушиш устата на един президент, ето какво пише още през 2012 г. блестящият френски философ, роден в България, Цветан Тодоров: „Да се поставят ограничения на свободата на изразяване не означава да се иска въвеждането на цензура. Става дума по скоро да се търси отговорност от тези, които могат да разпространяват информация и мнения. Отговорност, която расте пропорционално на властта, с която разполагаме и която би трябвало да предизвиква съответната сдържаност. За книга, продавана в 5000 екземпляра, съществуват по-малко забрани, отколкото за телевизия с 5 000 000 зрители. По същата причина член на правителството или негов ръководител, трябва още повече да си мери думите… Правилото тук трябва да бъде, колкото по-слаба е властта с която разполагаме, толкова по-малко изключения трябва да търпи свободата на изразяване, тъй като в случая тя представлява контравласт. И обратното – когато на свободата на словото се позовават онези със силна позиция на политическата и икономическата сцена, в този случай може да се стигне до злоупотреба с власт.“
Точно Цветан
Тодоров много добре знае какво е окованото слово и окованата мисъл. Точно
затова е и онова еднопосочно пътуване от София към Париж през 1963 г., което
дава на света един от най-проникновените и светли умове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар