четвъртък, 22 август 2019 г.

Обсебен от Мишел



Както става ясно от снимката, първия том си купувам в толкова далечната 1979 г. Току що съм се демилитаризирал, а трепетното очакване за среща с университетските аудитории и тайните на филологията  подкрепям с началото на собствена библиотека. Не мога да отговоря на въпроса защо започвам точно с Монтен. В никакъв случай не осъзнавам, че поставям началото на съдбовна връзка. Чета с усилие. „Родната казарма“ е загладила усета за абстракция. Но се наблюдавам отстрани и съм горд със себе си – не чета какво да е. А?!

Третият том пристига в библиотеката ми някъде към 1997 г. Купувам го от антиквар, разположил стоката си в кашони на тротоара. Годината е революционна и изглежда френските философи също са излезли като хората по улиците. Във времето между първия и третия том (втори по ред в библиотеката) са студентските години, годините на семейство и родителство, годините на „И си построиха дом!“. Чета с настървение. Отдавна съм придобил навика да подчертавам собствените си книги. Когато днес взимам в ръка тубата с лепило, за да скрепя разпадащото се от четене тяло, установявам, че точно в този том са най-многото подчертавания. Имам обяснение защо е така – това са последните есета на Монтен и някак всичко ми е толкова близко…

Втория том заемам от градската библиотека през 2009 г. и безсрамно го нареждам до двата собствени. За дълго време влизам в групата на некоректните читатели, дето завличат с години важни и търсени книги. Успокоявам съвестта си, че точно Монтен едва ли е сред търсените в тези години кримки и любовни авантюри. Така удържам почти 5 години, но обстоятелствата ме принуждават да върна книгата със свито сърце.

Най-сетне запълвам празнината между първи и трети том. Годината е 2019, а аз се чудя защо не съм го направил по-рано. Сигурно подсъзнателно съм изчаквал между купуването на първи том и пристигането на втори да легне времето на точно четири десетилетия. Книгата идва от Стара Загора с любезното съдействие на онлайн антикварна книжарница. От прилежно поставен личен печат разбирам, че е била част от богатата домашна библиотека на г-жа Румяна Лупова. Благодаря ви, госпожо! С усмивка си припомням, че томът започва с текст, многозначително озаглавен „За непостоянството на нашите постъпки“.

Преди няколко дни машинално установявам, че съм с Мишел в продължение на точно четири десетилетия. Сам не вярвам колко съм заприличал на него (с извинение за нескромността). Чета „За трите вида общуване“…

Мисля си за важността на декадите в човешкия живот – реална или плод на самовнушение и онова мистично човешко преклонение пред кабалата на цифрите. Докато си мисля преглеждам кореспонденцията си от изминалия месец и отново чета онова кратко:  Entendu, c’est noté pour 15h, puis je avoir un numéro de téléphone également ? Merci, L’équipe du Château de Montaigne.

Така де, потвърждават, че ще ни очакват в 15 часа след обед в Шато де Монтен на 58 километра от Бордо. Датата е ясна от преди 60 години. Четиридесет от тях, споделени с Мишел.

Отсега мислено изкачвам стъпалата на кулата…


петък, 9 август 2019 г.

За маратонки, адреналин и липсващия монах



От прилепналите по ходилата му обувки се стича солена вода. Очите ми машинално фиксират марката - „Окун“. В паметта ми помръдва опашка на риба, а един ден по-късно проверката ще покаже, че паметта не лъже, а окунът обитава и солените морски води със своите отровни шипове по гръбната перка.

Преди броени минути невярващо съм гледал как виси на пръстите на едната си ръка над дишащите тежко вълни. Пулсът е в гърлото ми, тъй като самият аз съм установил току-що, че слизайки по бялата пропастна скала съм обут с най-неподходящите за момента бели маратонки. Плъзгат се с покана за бърза среща с дълбоките води отдясно.

Пълзящият по скалите не е сам. За секунди осъзнаваме, че сме заобиколени от тела и мисли, току що напуснали жизнерадостния тремор на „тийн-ейдж“. Неспирно желание да скочищ, да се покатериш, да увиснеш над, да разсечеш с тялото си тялото на морето. Адреналинът и тестостеронът са навсякъде във въздуха, а раждащият се живот тържествува. Дори в изрязания от слънцето релеф на скалите на силует на танцуваща млада двойка – той в костюм, а тя в бяла булчинска рокля. Бръмчащият над главите им дрон допълва налудната картина – сухите треви и грапави скали в съчетание с беззвучния марш на Менделсон. Все едно да видиш актриса с безумно скъпи маратонки в постановка на провинциален театър…

Часове по-късно вече съм разбрал, че полудивата пустош на северното ни крайморие дърпа в прегръдките си онова, което самите ние сме били някога и някъде. Сенките на ръба на скалите над пропастта са слаби, с развети коси, грациозни, държащи се за ръце, без лица, със сърца.

И още нещо – осъзнавам, че точно там, където момчето с дълги коси висеше над пропастта безгрижно на едната си ръка, с тяло полюлявано от ритъма на вълните под него, да, точно там някога за последно се е промъкнал тромавият силует на тюлена-монах и е разсякъл за последно зеленосиньото махало на водата. След което паметта ми отново безстрастно припомня – монах – монос – един-ствен…

Минава време и нощта ни е оставила напълно сами и единствени на отрязаната от вода и въздух самотна скала.  Край нея морето кашля дълбоко в тъмното като на умиране. Лазим в тъмното нагоре. Поставям ръката си под ходилото на бялата и маратонка за опора, а гърбът ми усеща тъмната пропаст. Минути по-късно сме горе, а краката ни, обути в петли и крокодили леко потръпват. Окунът на момчето от скалата спи в подмолите на краткия му сън. Време е да събуем днешния ден. И да изберем подходящите обувки за следващия…        

понеделник, 5 август 2019 г.

(Без)Черноморски молитвеник



„Средиземноморски молитвеник“ на Предраг Матвеич е книга, която най-добре е да четеш посред лято. В такива дни усещаш морето като една по-голяма част от теб, която си напуснал в безпаметност някога, но която пък никога не си е отивала от теб – дори и само като шума в ушите в безсънна нощ. Жалко, че няма подобна книга за Черно море – сигурно защото от различните брегове не можем да се разберем даже за името му – за едни е гостоприемно, а за други с цвета на неживото.

Както е да е, но без да има предвид никое конкретно море, Иво Андрич пише следното: „Истинската история на всеки народ започва от срещата му с морето“.

От няколко дни съм на неговия бряг и си мисля, че съобразно тези думи нашата истинска история е едва столетие, а срещата ни с морето изглежда твърде закъсняла.

Като си помислиш – морските ни градове са гръцки поселища до 1910 г., когато гърците във Варна са повече от българите, а имената на Василико, Анхиало, Созополис, Месемврия казват достатъчно.

Като си помислиш – всички наименования на риби в същото това море са турски или отново гръцки – кая (камък), чатал куйрук, кефал (главоч), зарган, сафрид и т.н. Който дава имената на рибите, той е и рибарят. И до днес откъм мауните, газещи тежко към таляните звучи турски или цигански.

Като си помислиш – двата летни двореца край същото това  наше море са построени преди около сто години, от немски княз и английска принцеса, обединени от общото родословно дърво на Кобург.

И като си помислиш – нашият краткотраен и нездрав български интерес към морето е най-вече като към място, откъдето можем да изнасяме онова, от което най-разбираме – зърно. Това е и архитектурното ни присъствие и до днес в някогашния Дионосополис – от преустроените складове на Ючормански, до изоставените силози на товарното пристанище и реставрираната стогодишна бяла мелница с двойник в Германия.

Сигурно и затова му причиняваме всичко това. На същото това море – рушим бреговете му с абсурдните си летни поселища, цапаме пясъците му, унищожаваме живота му. Сухоземни твари, безчувствени към спотаеното му дишане.

Ето защо няма кой да напише „Черноморски молитвеник“.

Ето защо няма дори кой да се помоли за Черно море.

Сутрин и вечер…