неделя, 25 август 2024 г.

В училищата да се въведе дисциплината водоучение


 

„Водата е най-мекото и слабо нещо на света,

но в преодоляването на твърдото и силното е непобедима“

Лао Дзъ


    Ще го кажа по-просто, за да бъда разбран - вашето и моето сърце са наполовина помпи за вода. Да не влизаме в подробности, но ако кръвната плазма представлява повече от половината от състава на човешката кръв, а пък самата тя е над 90 процента вода, то горното твърдение е вярно в своята привидна абсурдност.

    Ако тази вода към сърцето ви спре, всичките ви творчески планове, селфита, кариерно развитие и прочие глупости отиват във вселенската канализация. Това е простата сметка на биографичното ви не CV, а ВИК (вода и канал).

    Разбирате ли сега, колко сте нагли и глупави, когато плащате по около сто лева средно на човек всеки месец за мобилни телефони и интернет, а пищите като настъпани, че сметката ви за вода била висока. И това след като стотици пъти на месец сте прали, готвили, къпали, сядали или изправяли пред „белия трон“, мили кухненски съдове и т.н. И провеждали безсмислени разговори по селфона от типа: „Ми, кво прайш ся!“

    Направете ментален експеримент за цивилизационен избор кое предпочитате да ви спрат за седмица – водата или интернета! И, ако някой предпочете да му спрат първото, наистина няма надежда за нас всичките?!

    Сред неизброимите поражения, нанесени през годините от тоталитарната машина върху съзнанието на българина на битово равнище, е отношението към водата. Нейната философия се състоеше в краткото: „Пуснаха ни водата!“ или „Спряха ни водата!“. Подобна умствена отстраненост от случващото се трансформира в представата, че водата е нечия друга грижа и ангажимент, а самата вода е безплатен и щедър дар на природата, който щедро се лее на цена 0.02 лева на кубик по онова време.

    Няма да коментираме, че точно тази цена на водата и социалистическото планиране на икономиката доведоха до пълна липса на профилактика и поддръжка на водната инфраструктура – грях, който тарикатски и подличко бе стоварен върху годините на демократизацията у нас.

    Точно във връзка с онова време бе и разпространената масова практика българинът да си изстудява бирата и динята, посредством водно перпетуум мобиле (не зная вече това трябва ли да го превеждам) – тоест, бирата и динята в кофата, кофата под крана на течащата вода в банята, която с тънка струйка в продължение на много и много часове води към върховната наслада на плюскането.

    Ето така преди точно 30 години се появи въпросът: „Вие от София ли сте или просто така си миришете?“. Водната криза в столицата на България, опразненият язовир „Искър“ и режимът на водата от преди точно три десетилетия показа, че на българинът паметта му е къса, а умът - в спестовен режим.

    Безводието от последните горещи месеци, протестите на обезводнени жители на градчета и селца, изпълзяващи по напечения асфалт на скоростните пътища между областните градове са само началото на нещо заплашително. Но това не е от днес и вчера – от години у нас има населени места, където хората усещат живителната течност по ръцете си през няколко дни и за няколко часа. Нека, обаче, перифразираме: „Жадният не ще бъде разбран от добре напилия се с вода.“ Но ще го научим по трудния начин - изглежда безводието и пожарите си приличат – бързо преминават в съседния двор, село, град…

    Отношението към водата и нейния дефицит показа още нещо – пълната липса на гражданско отношение към случващото се с водата, както и базисна информираност към този така сериозен проблем. Да сте чували, че от 2009 г. е в ход европейската гражданска инициатива „Право на вода“? Да знаете, че от 2014 г. Европейската комисия е ангажирана с преки действия по тази инициатива? Няма как да знаете – според статистиката България е на едно от последните места от държавите в ЕС, в които гражданският сектор е ангажиран с информация и действия в тази посока. И защо така – Финландия, страната на хилядите езера е най-информирана, а България – страната на изпразнените язовири – не. Нямам време да обяснявам сега и това!

    Но, все от някъде трябва да се започне. И както винаги надеждата е в децата – те поне никога не са изстудявали бира и диня в течаща с часове вода. Затова, вместо безплодните и безперспективни спорове за въвеждането на вероучение в училище, предлагам (напълно сериозно) да бъде въведена дисциплината ВОДОучение. Всяко българско дете трябва още от училищния чин да разбере за цял живот важността и цената на водната капка. Практически знания по пестене на вода, култура по употреба на водата, знания за водите в България и още, и още. И, разбира се – изучаването на литературни текстове по темата.    

    И ако ще се правят промени в учебната програма по литература, то нека борбата на баба Илийца с кола от „Една българка“ бъде заменена с „Ветрената мелница“ на дядо Корчан и Лазар Дъбака, където (отново за съжаление и поука) става ясно едно – от време оно работата по водните инфраструктурни проекти у нас бива бързо зарязвана от българите, когато Господ се смили и им прати дъжд…

    А сега, ако дочетохте написаното, изпийте една пълна чаша студена вода, за да подобрите състава на кръвта си. Сърцето ви и умът ви се нуждаят неистово от това…

Текстът е публикуван в www.reduta.bg


сряда, 7 август 2024 г.

Излишна работа


 

    Ако отпуснете педала на газта по някой третостепенен път, ще ги видите за миг между канавката и пооклюмалите августовски треви. Вероятно вятърът ги е довял тук по време на сеитбата на огромните полски масиви. Останали встрани от тях, върху никаква почва, напечен асфалт и с малко вода, те са закъснели напълно в жълтото си присъствие. Няма да се превърнат в олио, шрот, паричен оборот. Стопанската им стойност е равна на кръгла нула...
    Ако някой ви запита, каква е ролята на изкуството в живота на хората, просто му разкажете тази история. 
    А пък, ако не ви се слушат тъпи въпроси, просто си отрежете ушите...

събота, 3 август 2024 г.

Ветровито, лятно, празнично, проникновено...


    Тази сутрин силният вятър разплисква белите пердета на лятната тераса като платна на малък ветроход. Романтично е, тъй като на тази дата е роден синът ми - какъв по-добър повод да почетеш биографията на Сент Егзюпери от Марсел Мижо, написана в далечната 1958 г. Не намирам за случайност това, че разгръщайки напосоки страниците, погледът ми се спира върху изречение от "Земя на хората": Величието на един занаят (професия - б.м.) се корени преди всичко в това, че обединява хората: има само едно истинско богатство, и то е общуването между хората".

    Колко подходящо казано за социалната мрежа на занаятчиите (професионалистите) в общуването :)

събота, 20 април 2024 г.

Не забравяйте този ден!


    Утре със студентите ще говорим за петимата носители на Нобеловата награда за литература от Русия.

    Спомням си как някъде в началото на 80-те години на миналия век в ръцете ми попадна чудодейно и случайно тънко книжле със странното заглавие "Един ден на Иван Денисович". Спомням си и чувството на всемирна тъга и безизходица час по-късно, когато прочетох последното изречение. Усетих зверски студ и вълчи глад. А беше лято!
И още се чудя как през 1963 г., само година след появата в СССР, книгата е издадена и у нас. За да изчезне месеци по късно от книжарници и библиотеки.
    Тази сутрин очите ми отново тръгнаха по студените, безнадеждни, гладни и нечовешки редове на книгата. Но този път изпитах и странно обяснима егоистична радост.     Че живея тук и сега, а не тогава и там...
    И не ми говорете за недостатъците на ЕС, западащата Европа и традиционните ценности на Изток от нас!
    Чели ли сте въобще някога "Един ден на Иван Денисович", по дяволите!?!?

вторник, 2 април 2024 г.

Всъщност, това не са само греди


 

    Когато ремонтираш таваните на стогодишна къща, построена от прадядо ти, виждаш в тях неподозирана възможност. Всъщност, вече си я видял някъде много далеч, в гредите на една кръгла кула, по която ръката на човека, определил приятелството с краткото откровение: „Защото това бе той, защото това бях аз.“ е изписала също така кратки и замислящи те изречения.

    И понеже си отнесъл в себе си тишината на кръглата стая библиотека, възторга от това, че си изминал хилядите километри до нея, желанието да се връщаш винаги там и разбирането, че никога повече няма да го направиш, решаваш да пишеш.

    Да пишеш по гредите на твоя си таван, опънати като дълги и примамващи с празнотата си изречения. За да можеш, когато вдигнеш нагоре глава, да се връщаш внезапно в кръглата стая библиотека и да не забравяш едно от написаното там:  Nam si quis existimat se aliquid esse, cum nihil sit, ipse se seducit (Защото, ако някой си мисли, че е нещо, когато е нищо, мами себе си – Гал. 6:3)

четвъртък, 29 февруари 2024 г.

Избори между… снимка и картина


 

    Преди да прочетете написаното по-долу, първо разгледайте снимката. Ама, внимателно, много внимателно! Не гледате, където трябва! Разгледайте внимателно картината, останала зад и над благообразните фигури на преден план. Не е каква да е картина. Ражда се под вдъхновената четка на Борис Денев далеч назад във времето, а художникът с трагична съдба в годините след 9-ти септември 1944 г. и дава описателното име „Патриарх Евтимий се прощава с търновци“. Проста композиция на живописното платно – в нейния център е фигурата с черно расо на висшия духовник - патриарх, а около него са събрани безчислено множество миряни. Водач и последователи в момент на върхово изпитание! Точно пък този миг ще бъде описан в един от най-разтърсващите български романи „Антихрист“ на гениалния Емилиян Станев така: „Сбогом, търновско светило! С тебе си отиваше един неосъществен свят , на който ти беше последният първосвещеник.“

    Сега да погледнем какво има на снимката пред картината. Не, животът наистина понякога си прави знаменателни в своята ирония внушения! Проста композиция, обърнала наопаки художественото внушение на картината – в нейния център е висок мирянин, около него множество фигури на висши духовници с черни раса…

    Снимката е направена точно три месеца преди Българската православна църква да бъде разтърсена от едно, (все още) оставащо встрани от общественото внимание, събитие. Касираните избори за сливенски митрополит след кончината на дългогодишния владика Йоаникий Сливенски. Уморени от политически избори и досадили на всички разпри около управленски „ротации“, вероятно сме на път да проспим и пропуснем един от съдбоносните моменти в съвременната история на българската църква. В средата на тази седмица свещеници и миряни от редица духовни околии в Сливенската епархия публично възроптаха и протестираха срещу отменените избори. В една строго йерархична структура, каквато е БПЦ, подобно неподчинение и съпротива срещу решение на Светия синод да отмени резултатите от изборите и да не зачете волеизлиянието на избирателите (свещеници и миряни) е, колкото неочаквано, толкова и логично.

    В публичното пространство отново се завръща страховито понятие, неспоменавано от преди повече от три десетилетия – Разкол. Обвиненията, които вече се чуват, срещу несъгласните с действията на Светия Синод е, че са разколници и всяват разделение в редиците на вярващите. Но, нека да внимаваме! Защо точно сега и точно след изборите в Сливенска митрополия отново се заговори за разкол. Нищо случайно – разколът от 1992 година е свързан с  изявлението от 18 май същата година на 6 митрополити – Пимен Неврокопски, Стефан Великотърновски, Панкратий Старозагорски, Софроний Доростолски и Червенски, Калиник Врачански, Йоаникий Сливенски, което гласи: „ Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх.“ Събитията, последвали това изявление са едни от най-тежките и драматични в новата история на БПЦ.

    И отново житейска ирония – един от подписалите изявлението тогава е скоро представилият се Йоаникий Сливенски. И точно пък в момента изборът на негов заместник отново отключва църковен скандал.

    Идеята сега несъгласните с решението на синода за касиране на изборите свещеници и миряни да бъдат обявени за бъдещи разколници е несъстоятелна, но върши работа. Страхът от повторение на непримиримото противопоставяне на духовници срещу духовници, на миряни срещу миряни, трябва да подчини несъгласните и да получи обществената подкрепа за Синода на незапознатите с подводните течения в управлението на църквата.   

    И понеже става дума за „водни“ метафори, невидимата подводна част от черния (като расо на духовник) айсберг от случващото се около изборите в Сливенска митрополия е, че тези избори са съдбоносно свързани с едни неминуеми избори в бъдеще време. Дано те са колкото се може по-далеч във времето, но едно е сигурно – персоналният състав от митрополити на Светия Синод има решаващо значение и в избора на патриарх и в управлението на Българската православна църква.

    Неизречената, но ясна за запознатите със случващото се в момента, истина е, че изборите в Сливенската епархия, не излъчиха „правилния“ кандидат, очакван и посочен пък от един от бъдещите кандидати за патриаршеска тиара. Затова в момента имаме класически сблъсък между управленската воля на (част от) висшия църковен клир (църковната аристокрация) и естествения избор на обикновените свещеници и миряните.

    А когато това напрежение стане нетърпимо, историята припомня – Реформацията чука властно върху затворените църковни врати.

    И понеже стана дума за Разкол, то разцепването на БПЦ през 1992 г. се случи след като част от църковните люде опасно се сближиха и потърсиха съдействието на държавните мъже, търсейки оздравителна (според тях) промяна. Снимката, за която стана дума по-горе, ясно свидетелства, че и днес църковни люде опасно се сближават и търсят съдействието на държавни мъже за запазване на сегашното здраво (според тях) статукво.

    И накрая, да погледнем отново картината на Борис Денев  – силата на Патриарха е в неговата вяра и във вярата на обикновените миряни, събрани около него. Не в друго! В Бог!