Не забравяйте този ден!

    Утре със студентите ще говорим за петимата носители на Нобеловата награда за литература от Русия.

    Спомням си как някъде в началото на 80-те години на миналия век в ръцете ми попадна чудодейно и случайно тънко книжле със странното заглавие "Един ден на Иван Денисович". Спомням си и чувството на всемирна тъга и безизходица час по-късно, когато прочетох последното изречение. Усетих зверски студ и вълчи глад. А беше лято!
И още се чудя как през 1963 г., само година след появата в СССР, книгата е издадена и у нас. За да изчезне месеци по късно от книжарници и библиотеки.
    Тази сутрин очите ми отново тръгнаха по студените, безнадеждни, гладни и нечовешки редове на книгата. Но този път изпитах и странно обяснима егоистична радост.     Че живея тук и сега, а не тогава и там...
    И не ми говорете за недостатъците на ЕС, западащата Европа и традиционните ценности на Изток от нас!
    Чели ли сте въобще някога "Един ден на Иван Денисович", по дяволите!?!?

Всъщност, това не са само греди

 

    Когато ремонтираш таваните на стогодишна къща, построена от прадядо ти, виждаш в тях неподозирана възможност. Всъщност, вече си я видял някъде много далеч, в гредите на една кръгла кула, по която ръката на човека, определил приятелството с краткото откровение: „Защото това бе той, защото това бях аз.“ е изписала също така кратки и замислящи те изречения.

    И понеже си отнесъл в себе си тишината на кръглата стая библиотека, възторга от това, че си изминал хилядите километри до нея, желанието да се връщаш винаги там и разбирането, че никога повече няма да го направиш, решаваш да пишеш.

    Да пишеш по гредите на твоя си таван, опънати като дълги и примамващи с празнотата си изречения. За да можеш, когато вдигнеш нагоре глава, да се връщаш внезапно в кръглата стая библиотека и да не забравяш едно от написаното там:  Nam si quis existimat se aliquid esse, cum nihil sit, ipse se seducit (Защото, ако някой си мисли, че е нещо, когато е нищо, мами себе си – Гал. 6:3)

Избори между… снимка и картина

 

    Преди да прочетете написаното по-долу, първо разгледайте снимката. Ама, внимателно, много внимателно! Не гледате, където трябва! Разгледайте внимателно картината, останала зад и над благообразните фигури на преден план. Не е каква да е картина. Ражда се под вдъхновената четка на Борис Денев далеч назад във времето, а художникът с трагична съдба в годините след 9-ти септември 1944 г. и дава описателното име „Патриарх Евтимий се прощава с търновци“. Проста композиция на живописното платно – в нейния център е фигурата с черно расо на висшия духовник - патриарх, а около него са събрани безчислено множество миряни. Водач и последователи в момент на върхово изпитание! Точно пък този миг ще бъде описан в един от най-разтърсващите български романи „Антихрист“ на гениалния Емилиян Станев така: „Сбогом, търновско светило! С тебе си отиваше един неосъществен свят , на който ти беше последният първосвещеник.“

    Сега да погледнем какво има на снимката пред картината. Не, животът наистина понякога си прави знаменателни в своята ирония внушения! Проста композиция, обърнала наопаки художественото внушение на картината – в нейния център е висок мирянин, около него множество фигури на висши духовници с черни раса…

    Снимката е направена точно три месеца преди Българската православна църква да бъде разтърсена от едно, (все още) оставащо встрани от общественото внимание, събитие. Касираните избори за сливенски митрополит след кончината на дългогодишния владика Йоаникий Сливенски. Уморени от политически избори и досадили на всички разпри около управленски „ротации“, вероятно сме на път да проспим и пропуснем един от съдбоносните моменти в съвременната история на българската църква. В средата на тази седмица свещеници и миряни от редица духовни околии в Сливенската епархия публично възроптаха и протестираха срещу отменените избори. В една строго йерархична структура, каквато е БПЦ, подобно неподчинение и съпротива срещу решение на Светия синод да отмени резултатите от изборите и да не зачете волеизлиянието на избирателите (свещеници и миряни) е, колкото неочаквано, толкова и логично.

    В публичното пространство отново се завръща страховито понятие, неспоменавано от преди повече от три десетилетия – Разкол. Обвиненията, които вече се чуват, срещу несъгласните с действията на Светия Синод е, че са разколници и всяват разделение в редиците на вярващите. Но, нека да внимаваме! Защо точно сега и точно след изборите в Сливенска митрополия отново се заговори за разкол. Нищо случайно – разколът от 1992 година е свързан с  изявлението от 18 май същата година на 6 митрополити – Пимен Неврокопски, Стефан Великотърновски, Панкратий Старозагорски, Софроний Доростолски и Червенски, Калиник Врачански, Йоаникий Сливенски, което гласи: „ Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх.“ Събитията, последвали това изявление са едни от най-тежките и драматични в новата история на БПЦ.

    И отново житейска ирония – един от подписалите изявлението тогава е скоро представилият се Йоаникий Сливенски. И точно пък в момента изборът на негов заместник отново отключва църковен скандал.

    Идеята сега несъгласните с решението на синода за касиране на изборите свещеници и миряни да бъдат обявени за бъдещи разколници е несъстоятелна, но върши работа. Страхът от повторение на непримиримото противопоставяне на духовници срещу духовници, на миряни срещу миряни, трябва да подчини несъгласните и да получи обществената подкрепа за Синода на незапознатите с подводните течения в управлението на църквата.   

    И понеже става дума за „водни“ метафори, невидимата подводна част от черния (като расо на духовник) айсберг от случващото се около изборите в Сливенска митрополия е, че тези избори са съдбоносно свързани с едни неминуеми избори в бъдеще време. Дано те са колкото се може по-далеч във времето, но едно е сигурно – персоналният състав от митрополити на Светия Синод има решаващо значение и в избора на патриарх и в управлението на Българската православна църква.

    Неизречената, но ясна за запознатите със случващото се в момента, истина е, че изборите в Сливенската епархия, не излъчиха „правилния“ кандидат, очакван и посочен пък от един от бъдещите кандидати за патриаршеска тиара. Затова в момента имаме класически сблъсък между управленската воля на (част от) висшия църковен клир (църковната аристокрация) и естествения избор на обикновените свещеници и миряните.

    А когато това напрежение стане нетърпимо, историята припомня – Реформацията чука властно върху затворените църковни врати.

    И понеже стана дума за Разкол, то разцепването на БПЦ през 1992 г. се случи след като част от църковните люде опасно се сближиха и потърсиха съдействието на държавните мъже, търсейки оздравителна (според тях) промяна. Снимката, за която стана дума по-горе, ясно свидетелства, че и днес църковни люде опасно се сближават и търсят съдействието на държавни мъже за запазване на сегашното здраво (според тях) статукво.

    И накрая, да погледнем отново картината на Борис Денев  – силата на Патриарха е в неговата вяра и във вярата на обикновените миряни, събрани около него. Не в друго! В Бог!