понеделник, 25 февруари 2019 г.

Последната тръба за Поручика



Странно съвпадение. Точно преди девет години в един февруарски ден съм отворил да чета „Агамемнон“ на Есхил. Резултатът от срещата с античната драматургия се е оказал неочакван. Стигнал съм до заключението, че Троя е превзета някъде в тъмното време след 4 часа сутринта. Моментът, в който гърците излизат от утробата на Троянския кон, в думите на Агамемнон е времето, в което съзвездието Плеяди (казано народно - Квачката) залязва:  „…цял град срази аргивското чудовище, / народът лекощитен, скрит в утробата / на коня. Че при залеза на Квачката / се втурна пряко крепостта и – лъв свиреп - / залочи той неудържимо царска кръв./”

Това е едно от нещата, за които си мислех, когато в краткото съобщение за внезапната смърт на Красимир Узунов, очите ми се спряха на лаконичното: „ 56-годишният Узунов е издъхнал тази сутрин към 4 ч.“

Всички мъже, които някога в живота си са запазвали топлина в леглото единствено с кафявото одеяло с надпис „МНО“, знаят какво обикновено се случва по това време на денонощието. Тревогите. Почти винаги учебни и понякога истински. Тъмнина, пулс в гърлото, блъсканица пред пирамидите с оръжие, хаос от движения и случайни удари с лакти. И по-бързо – навън, навън, навън…

Какво да кажа за Краси Узунов?! Фактите от биографията ги написаха всички вестници, радиа и телевизии, които съобщиха за смъртта му. Точно седмица преди това да се случи, говорихме дълго по телефона. Последното, което ми каза са думите му за това как Йордан Йовков почти сигурно е създавал сюжетите за своите военни разкази от кореспонденции в пресата за хода на сраженията по време на кървавите баталии на Балканите. И как христоматийният „Белият ескадрон“, преди да се появи като разказ е бил публикуван като военен репортаж, описващ атаката на „еди кой си“ ескадрон. Това „еди кой си“ го казвам аз. Иначе Красимир Узунов цитира точно пълното название на армейската кавалерийска част. Тези неща той ги знаеше и помнеше в подробности.

Поручикът беше и си остана български офицер. Дори и след като униформата и пагоните останаха назад в миналото. И като един истински действащ български офицер си тръгна от живота внезапно, след тръбата за тревога.

В четири часа сутринта. Навън, навън, навън...

сряда, 20 февруари 2019 г.

Кратка шуменска история с имигранти



Един разговор в ефира на Радио "Фокус" на 17.02.2019 г. в предаването "Съкровищницата на тайните" с водещ Анна Ангелова

Водещ: Доц. Проданов, какво според Вас определя Шумен като един от основните културни и просветни центрове у нас и в кои периоди да търсим предпоставките за това?
Юрий Проданов: Има един принцип – когато говорим за култура, винаги трябва да имаме предвид културните натрупвания през годините. Няма как изведнъж да се появят артефакти, свързани с така наречената висока култура – литература, музика, изкуство, живопис – ако няма някакви предпоставки за това. В това отношение Шумен е изключително интересно явление. Винаги съм си мислел, че в неговата история, особено що се касае до културата, наблюдаваме един парадокс. Още от възникването си в пределите на Втората българска държава и до наши дни Шумен винаги е бил голям военен гарнизон. Този фактор от една страна е предпоставка за консерватизъм – все пак армията е една от консервативните институции в историята на човечеството. Но парадоксът е именно в това, че гарнизонът и армията представляват сигурност и особено в размирни времена дават възможност на местната общност да извършва необезпокоявано всички естествени човешки дейности – производителност, занаят, търговия. Именно зад сигурните „стени“ на гарнизона през цялото свое съществуване Шумен предлага сигурност, а тя от своя страна – добри финансови средства, които естествено се трансформират в културни събития и факти. Така че особено през 19 век с наближаването към времето на българското Възраждане, става така, че Шумен е сред най-големите културни центрове по българските земи. След Кримската война (1853-1856) имаме такъв финансов излишък, свързан с това, че търговията и военните доставки по време на войната идват и в българското население, че съвсем естествено в Шумен идва един от най-големите учители по българските земи – Сава Доброплодни. Не трябва да пропускаме факта, че той е един от най-добре платените преподаватели и малко български общини биха могли да отговорят на изискванията му, но шуменци го правят. И тук искам да обърна внимание на неговото прозвище – Доброплодни. Известна гръцка поговорка гласи: „Добро дърво – добри плодове“, а плодовете на един учител са неговите ученици. Да видим тогава кои са само трима от тях: Васил Друмев – бъдещият български митрополит Климент Търновски, два пъти министър-председател на България; Добри Войников – един от създателите на българския театър, голям писател и драматург; и, разбира се, Васил Стоянов – един от създателите на Българската академия на науките. Дори само тези трима културни дейци да бяха негови ученици, биха били достатъчни като аргумент, за да разберем какво място е Шумен в навечерието на Българското Освобождение. Освен това Сава Доброплодни е инициатор на създаването на едно от първите български читалища – „Архангел Михаил" през 1856”, заедно с това в Лом.
Водещ: Това ни отвежда до извода, че богатото културно развитие на Шумен и след Освобождението намира своите предпоставки именно в бурното Възраждане, за което Вие разказвате.
Юрий Проданов: Точно така. Важно е и да отбележим, че тези дейци, с изключение на Добри Войников, който се разболява от тиф и умира по време на Руско-турската война, пренасят своята дейност и след Освобождението. Така че тази културна и образователна инерция е съвсем естествена и от Възраждането се трансформира в развитието на града и региона и след Освобождението.
Водещ: Говорейки за личностите, оставили сериозен отпечатък и повлияли на последващото развитие на културата в Шумен, кои други имена можем да наредим по важност до това на Сава Доброплодни и учениците му?
Юрий Проданов: Веднага трябва да споменем Варненския и Преславски митрополит Симеон, който остава в историята на Българската православна църква с това, че в продължение на 65 години – от 1872 до 1937 година – е начело на Варненско-преславската митрополия. Няма такъв прецедент в целия православен свят. Но това не е само дългогодишно присъствие. Той е инициатор на построяването на прекрасния катедрален храм във Варна, на издаването на „Църковен вестник“, синодалния превод на Библията. А в историята на Шумен той влиза като инициатор на първия учителски събор по българските земи – именно в този град. По време на него е приет Устав на селските училища, уеднаквяват се учебните програми, регламентира се издръжката на учителите и поддръжката на пансиони за деца от селата. С други думи – 4 години преди освобождението на България имаме действия, които наподобяват тези на днешното Министерство на образоването – регламентация на учителската професия и уеднаквяване на учебно съдържание, което и до днес е в основата на всеки образователен процес. Тук искам да отворя една скоба – ние идеализираме Възраждането и неговите образователни постижения, но трябва да се отбележи, че през 1878 година имаме държава с три процента грамотно население. Представете си какъв изключителен проблем е това – с едва три процента грамотно население трябва да бъде формирана администрация, министерства, Народно събрание, да се напишат закони. Първата и най-важна необходимост е наличието на учители за другите 97%. Точно Шумен става мястото, на което за първи път да се организират подобни педагогически курсове, а след това там се създава и Педагогическият институт, наследник на който е днешният Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“.
Водещ: Както по-рано дадохте пример със Сава Доброплодни – добрите учители винаги имат добри ученици. Така и педагогическите курсове в Шумен дават своите резултати. Трябва да припомним на нашите слушатели, че библиотеката в Шумен неслучайно носи името „Стилиян Чилингиров“. Изобщо в този град има редица примери за български дейци, които оставят силен отпечатък в културата – и на Шумен, и на страната като цяло.
Юрий Проданов: Да, безспорно. Друг много интересен факт е, че всички по-големи български градове след Освобождението са родно място на много от нашите водещи личности във всяко едно отношение. Но често те изминават пътя от родния си град към столицата. През 1878 година Шумен наброява около 24 хиляди жители, докато в София техният брой е около 15 хиляди. След Освобождението обаче, когато Великото Народно събрание избира София за столица на България, съвсем естествено административният център започва да привлича към себе си образования елит на страната от всички български градове.
Водещ: Кои шуменци са пример именно за това – чрез процеса на преселване и продължаване на дейността си в столицата стават неизменна част от националната ни култура?
Юрий Проданов: Веднага се сещам за родения в Шумен Боян Пенев – един от бащите на българската литературна наука и история. И до днес неговото фундаментално изследване „История на новата българската литература“ в 4 тома е едно от най-важните заглавия в библиотеката на всеки филолог. Той е роден в Шумен, но тръгва за София и става един от най-атрактивните преподаватели в Софийския университет в началото на 20 век, а също и изключителен преводач, направил много за навлизането на полската, чешката култура и литература у нас. Да не забравяме кой е до него – Дора Габе: тя е учила в Шумен, но продължава образованието си във Варна. Двамата правят изключително много именно за тази културна връзка със славянската литература. Мисля, че няма нужда да припомняме какво означава самата тя за българската литература и особено за поезията. Тук е редно да наредим името и на Стилиян Чилингиров, роден в Шумен през 1881 година. Интересен факт е, че той е наричан последният възрожденец. Изключителна фигура – писател, етнограф, обществен деец, политик, един от основателите на Съюза на българските писатели през 1941 година, директор на Националната библиотека в София. Там той създава архивния отдел на българското Възраждане. Бил е директор и на Народния етнографски музей. По инициатива на Стилиян Чилингиров е построена сградата на Студентския дом в София. Така че неслучайно името на регионалната библиотека в Шумен носи неговото име, а днес тя се слави с факта, че е втората в България след Националната библиотека по каталожни единици. С други думи това е една от най-авторитетните библиотеки у нас днес.
Водещ: Несъмнено трябва да споменем и читалището в Шумен с впечатляваща архитектура, където е изнесено първото у нас театрално представление – побългарената от Сава Доброплодни комедия „Михал Мишкоед“.
Юрий Проданов: От известно време шуменската културна общественост прави усилие да докаже – и мисля, че имат всички аргументи за това – че първото театрално представление по българските земи се е състояло много преди това – още през 1813 година. Има едно писмо на арменския пътешественик Минас Пъжъшкян, намерено в Мъхитаристка конгрегация –религиозен орден във Венеция –  от месец май 1813 година. То е написано в деня, в който е роден композиторът Вагнер. Дори в една статия, която писах за сп. „L’Europeo“, си позволих да предположа, че българският театър и Вагнер са родени в един и същи ден. Пъжъшкян разказва, че тогава е бил на вечеря в дома на един известен шуменец и след това са го завели на място, където наблюдавал танци и нещо като театрална сценка, направена от българите. Именно това писмо е изключително любопитно и е повод да говорим, че българският театър е проходил още през 1813 година в Шумен. Но, знаете ли, малко ще е трудно това да бъде вкарано в оборот в днешно време, тъй като образованието вече е приело 1856 година за началото на българския театър. Този исторически документ все още няма достатъчна популярност, но може би с това предаване, търсещо неоткрити съкровища, ще се опитаме да разкажем на нашата аудитория и на цяла България, че раждането на българския театър се е случило още през 1813 година.
Водещ: В този ред на мисли нека обърнем внимание и на нещо също малко известно в някои свои детайли, към което самият Вие имате принос с откриването на едно писмо. Става дума за двете имигрантски влияния, които имат своя отпечатък върху шуменското общество през XIX, а по-късно и през XX век: едната вълна, западната – от Полша и Унгария, а другата – източна – от Русия. Какво всъщност е тяхното значение?
Юрий Проданов: Изключително интересна тема за разсъждение, особено във време, когато терминът „имигрант“ предизвиква единствено негативни усещания. Няма да навлизам обаче в съвременните детайли на този феномен, а ще се върна назад в историята, за да поговорим за това какво са били за Шумен имигрантите. Първата вълна е през 1848 година, когато в Европа избухват неуспешните национални въстания на унгарци, поляци, чехи и италианци в рамките на Австрийската империя. Голяма част от тези хора търсят спасение в естествения противник на Австрийската империя – Турската империя. По този начин те попадат по нашите земи и от съображения за сигурност са насочени към големия гарнизон в Шумен. Можете ли да си представите в един 20-хиляден град да дойдат 2 хиляди чужденци? Това са 10 % от населението! Ако София в момента живеят около 1,5-2 милиона души, то наведнъж да дойдат 200 хиляди чужденци – представете си за какъв културен и демографски шок става дума. Идването на поляците и унгарците в Шумен е един изключително мощен тласък във всяко отношение – културен и поведенчески пример. Нашите съграждани тогава са можели да виждат тези хора европейски облечени, с европейско поведение по улиците, нямащо нищо общо с бита на Източната Османска империя. Има изключително любопитни факти от това време. Но в общи линии тази първа имигрантска вълна е огромен шанс за града – за да стане той това, в което по-късно се превръща.
Водещ: Доц. Проданов, а какво можем да разкажем за втората имигрантска вълна? С какво се характеризира тя и също толкова обширно ли е нейното влияние?
Юрий Проданов: В началото на XX век след Първата световна война, когато в Русия избухва Октомврийската революция и започва Гражданската война, големи части от т.нар. Бяла армия започват да търсят спасение, най-често през Черно море или през източните граници на Русия. Така в Шумен в началото на 20-те години се появяват близо 2 000 руски имигранти – елитът на Русия: графове, професори от университети заедно с техните съпруги. По много интересен начин е решен техният битов проблем – в Шумен по онова време има една изключително модерна за времето си сграда, която е била военна болница на турската армия. И до днес тази сграда се нарича Руската болница, макар че е построена много преди руснаците да дойдат. Те също дават своя принос за промяната на шуменци. По този повод в Шумен съм се натъквал на изключително интересни артефакти – ще ви разкажа само за два от тях. В едно от семействата, които имам удоволствието да познавам, се пази много скъп златен часовник с изключително качество на изработка. Върху единия от капаците му пише, че този часовник е личен подарък за руски офицер, командир на брониран влак, от императрицата на Русия. А има и нещо още по-интересно – духовно завещание, написано от руския благородник Пьотр Таранов – Белозеров, към неговата съпруга и неговия син. Най-интересното беше, че в епохата на интернет аз тръгнах по следите на това завещание и така стигнах до потомците на неговия брат, а те се оказаха изключителни хора. Човекът, който открих – Андрей Таранов – е един от най-големите руски архитекти, дълги години главен архитект на Москва, а неговите родители също са архитекти, създатели на руския Метрополитен – московското метро.
Водещ: Сигурна съм, че колкото по-надълбоко навлизаме в подобни истории, до толкова по-ценни съкровища ще достигаме – такива, каквито ефирът на „Фокус“ позволява да видят бял свят с гости като Вас. Точно тук си позволявам и да Ви поканя отново да гостувате в нашия ефир, за да продължим тази и други теми, които засягат развитието на българската култура и книжовност както през XIX и XX, така и през настоящия XXI век. Нека към края на нашия разговор направим преход към настоящето. Какво наследство оставят всички тези процеси, личности и културни институти в Шумен, за които говорихме, и как изглежда този град днес в културен и книжовен план?
Юрий Проданов: И тук мога да кажа изключително много неща, но ще потърся една метафора. През 2016 година Шумен отбеляза рождението на Иван Пейчев – един от най-големите български съвременни поети, който, тръгвайки от този град, влезе в българската литература и култура. Във връзка със 100-годишнината му пред Регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ бе построен един прекрасен паметник. Именно там на празника на града – 11 май – Шуменският университет „Епископ Константин Преславски“ организира Национален студентски литературен конкурс – най-старият у нас, тъй като се провежда за 47-ма година. От този конкурс към българската литература са тръгнали писатели и поети като Миряна Башева, като Георги Господинов, Захари Карабашлиев. Връзката между поколенията много силно проличава в този конкурс, а наградите от него се раздават именно пред паметника на Иван Пейчев. Това е един добър пример и метафора за връзката между културната традиция и културното настояще – едното без другото не може.
Анна АНГЕЛОВА

понеделник, 11 февруари 2019 г.

Не мога да го кажа по-добре




След една седмица в зимната планина разбираш най-добре, че случайно подочутите всекидневни разговори между хората не са нищо повече от банален ритуал, от който никой нищо не научава. А желанието да "вземеш" нещо за себе си от космоса на зимната красота не може да се случи през колективните екзалтации на щуращите се насам-натам по пистите и влековете хора.
И ето какво пише Той в далечната 1862 година: "Най-хубавите части от земята понастоящем не са частен имот; пейзажът няма собственик, та ходещият все още се радва на относителна свобода. Навярно обаче ще настъпи денят, когато и тая земя ще бъде разпределена на така наречените "кътчета за наслада", където насладата ще е само ограничена и мимолетна за единици, когато ще се намножат оградите и ще бъдат измислени всевъзможни примамки за хора и разни съоръжения, предназначени да закрепостят човека към ОБЩИЯ път, а ходенето по лицето на божията земя ще се сведе до недопустимо преминаване през площите на един или друг господин. Да опитваш "изключителна наслада" обикновено означава да се изключиш от истинската наслада. Нека тогава използваме възможностите си, преди да са настъпили черните дни." (Хенри Дейвид Торо - "Ходенето")
Тази февруарска шипка край зимната пътека в един ден на ходене е точно това. Използвана възможност...