понеделник, 30 ноември 2020 г.

Из тъмните килери на забравеното

Докато преглеждах подчертани пасажи в "Психология на тълпите" на Льобон, мярнах това неподчертано: "Инфлуенцата, която преди няколко години умори само в Париж 5000 души за няколко седмици..." 

Внимание! Не става дума за пандемията от 1918-1921 г. Прословутата книга за човешките мравуняци е от 1895 г. Което означава, че някъде през 1891 г. имаме локална грипна епидемия във Франция. 

Сравненията на демографската структура в процентно отношение показват, все едно днес в Париж за един месец да починат 12 000 човека. (Между другото Париж е един от малкото мегаполиси, който бележи спад на населението от пика през 1920-та г. до днес)

До 1-ви декември за цяла година сега леталните случаи в цяла Франция са 52 918. Хм!? Тема за размисъл в много посоки. А Ръдиард Киплинг написа за племето Бандар Лог (маймуните, де!): "Дълги ръце - къса памет!"...

Теза: Забравата носи покой.

Антитеза: Знанието (информацията) носи тъга.

Синтез: Абе, я пак препрочети "Еклесиаст"!



четвъртък, 26 ноември 2020 г.

Годината, в която не само футболът умря (?)


 

    Преди това умря Марадона.

    Да си представим отново онази 56-та минута от четвъртфинала на световното първенство по футбол в Мексико през 1986 година. Онази минута, в която нисичкият Диего Армандо отбеляза с глава (дали) първия гол във вратата на Англия. Легендарната минута на радости и скърби, на унищожителен гняв и опияняващ възторг. Минутата, на която бяха посветени дори книги, да не говорим за тоновете изписано мастило, хилядите интервюта, анализи и коментари. Голяма и протяжна история.

    Да си представим отново тази минута днес – във времето на супер технологичната системата за видео асистент рефер или накратко ВАР. Минута след тази минута щяхме да знаем в детайли с фалангата на кой точно от пръстите на лявата ръка на най-добрия футболист на отминалото столетие (според официалния сайт на ФИФА) е отбелязан голът…

  И няма радости и скърби, гняв и възторг. Няма книги, интервюта, анализи и коментари. Просто няма история за разказване и преразказване…

     Когато преди години стоях изправен над опустялата стръмна чаша на античния театър в Бергама (древния Пергам), се опитвах да си представя множеството, изпълнило преди векове мраморните седалки. Симетричните полуокръжности на редовете белееха като ребра от скелет на отдавна умрял гигант. Между тях бе изчезнала безвъзвратно многохилядната публика, вълнувала се от риданията на Антигона, трагичната слепота на Едип, болката на Прометей. Защото така сме устроени – винаги ни събира желанието да съпреживяваме с вълнение истории с неясен край. Люшкащи се между надеждата и страха, живота и смъртта, полета и пропадането. Но присъстващи. Най-важните. По-важни дори от актьорите, гладиаторите, танцьорите, състезателите.

    Сещам се отново за това, гледайки към телевизора и празните редове на многохилядните футболни стадиони. Огромният цветен екран със съвършени цветове засилва усещането за пустота и необяснимо безсмислие на случващото се. Топката се движи някак механично като в познатите улеи на флипер. Посягам към дистанционното…

 През 2020 година пандемията и информационните супертехнологии сключиха странен съюз. Първата постепенно отне топлата и одухотворяваща възможността за телесна близост между познати и непознати. Втората постепенно скри в дигиталните си лабиринти разказваните протяжни истории с вълнуващо неочакван край. Първата изпълни видимото пространство между хората с дребна до невидимост смъртна заплаха. Втората запълни невидимото пространство с кратки до видима безсмисленост фрази, постове, съобщения, туитове.

    Антигона в три изречения. Ана Каренина в пост от 500 знака. Старецът в море от 140 туит символа.

    Ето как по едно и също време изчезнаха големите истории за разказване и големите публики, събирани от тях.

 На тяхно място кратките драми, заливащи очите ни всекидневно през гладките екрани бързо се превръщат в статистика. Консумирани като новини, повтарящите се като сюжет малки лични трагедии изгубиха възможността да трогват, привличат, мобилизират. Човекът се затвори в дома си, а навън опустя. Тълпите по улици, площади, стадиони се стопиха в течните кристали на дисплеи и екрани.

    През 1895 година Густав Льобон написва знаменателния си труд „Психология на тълпите“

    Шест години по-късно националният отбор по футбол на Аржентина играе първия си официален мач.

    През 1986 година Аржентина става за втори път световен шампион по футбол, предвождана от Диего Армандо Марадона, след като преди това той е отбелязал гол с ръка във вратата на Англия

    На 25 ноември 2020 година Марадона умира от сърдечен арест.

    През 1895 година в „Психология на тълпите“ Льобон пише: „Великият фактор за еволюцията на народите никога не е бил истината, а напротив, грешката“

    И в това е надеждата…   


вторник, 10 ноември 2020 г.