събота, 16 октомври 2021 г.

За магаретата и хората!

 



 

С уговорката, че когато искам да си оправя настроението и да погледна по-спокойно на света, сядам и препрочитам книга с турски пословици, вчера се случи следното: в главата ми се завъртя една от любимите ми от тях. (Сигурен съм, знаете, че дядо Петко Р. Славейков обилно ги е ползвал в речите си и статиите си).


Та, тя звучи така Aynı eşek - aynı samar (айнъ ешек - айнъ семер) и се превежда като "Същото магаре - същият самар". Мисля, че точно тази поговорка дава точна прогноза за очакваните изборни резутати след месец.


P.S. Току що направих справка в научно изследване на гл. ас. д-р Р. Влаева, проф. д-р Г. Бързев "За магаретата по света и у нас" (напълно сериозно изследване), че през 1989 г. броят на магаретата в България е 328 587, а през 2013 г. са били едва 35 000. Предполага се, че сега са по-малко. Но...става дума за истински магарета!!!


И уникално! Най-много магарета - 348 796 - в България е имало във времото на развития тоталитаризъм на Тодор Живков (1985 г.), а не през управлението при европеизацията на цар Фердинанд (1905 г.), когато са едва 107 098.


Всичко ми се изясни, честно!!!

петък, 10 септември 2021 г.

Роден на 11-ти септември


        Днес всички (както винаги от двадесет години на този ден) ще си говорят за кули и атентати. И едва ли някой ще се сети за едно по-важно събитие. На тази дата е роден Уилям Сидни Портър, повече познат като О’Хенри.

    Сега си мисля, че ако зимата ме затрупа високо в планината, се надявам в хижата да има три книги – „Наръчникът на Хименей", поезията на Омар Хайям и разказите на О’Хенри. С тях и най-дългите житейски зими, ще бъдат приятни.
        Това е журналистът писател, който ни научи, че дори, когато на света ти е останал само един картоф, то винаги трябва да вярваш, че някъде наоколо объркано ходи човекът с последната глава лук. И ще се срещнете, и от това ще се случи най-вкусната супа на света. Истинската супа за душата.
    Или, че зад обърканата зелена врата в огромните жилищни сгради ни чака щастието.
         Или, че си струва да отрежеш косите си, защото в този миг някой продава ланеца за часовника на дядо си.
        И най-важното, че можем какво можем, но трябва да сме запазили в себе си умението да нарисуваме лозов лист, който никога няма да падне от лозницата на нечии живот...
        Такива ми ти работи. Сега си мисля, че Америка, САЩ на този ден просто трябва да си припомнят какви са били по времето на О,Хенри, а не в епохата на Мерил Линч и Лемън Брадърс...
        Същото важи и за България

P.S. Този текст бе написан преди точно десет години и публикуван в Редута.бг, както и тук. Оттогава досега се промениха доста неща и нищо не се промени...

сряда, 21 юли 2021 г.

Успоредни животописи за С.Т и Б.Б.


 

    Когато преди около почти две хилядолетия Плутарх търси аргумент в сравнението при биографиите на Тезей и Ромул той пише: „ …и двамата имат съмнителен и неясен произход…“ След това роденият в Херонея грък внимателно ще подбира онези места в живота на своите герои, които знаково определят случилото се по-късно с тях… А, иначе, идеята, че всеки човек е отпечатък на детството, младостта и преживяното на територията на тази „чужда страна“ (по едно от определенията за миналото време) е в основата на написаното по-долу.


    През 1977 година в центъра на живописна падина до плевенското село Тодорово кипи усилен труд. Насред нищото, на поляна до селото, което местните упорито наричат със старото и сменено през 1950 име Учин дол, строители вдигат двуетажна красива бяла къща с чардак и стълба. Идеята е по нея да се качи… руският император Александър II. Това ще се случи седмици по-късно по време на снимките на филмовата суперпродукция „Княгиня Юлия Вревская“. Тя е посветена на изминалото столетие от Освобождението на България, а вечно пустата и обширна селска поляна сега прилича на ритнат по невнимание мравуняк – артисти, статисти, технически лица, оператори, организатори на продукция и каквото се сетите още, се щурат в различни посоки. Вълнуващата суматоха е привлякла децата от всички околни села, налягали по околните поляни в съзерцание на киномагията, случваща се на живо пред очите им. Тук те могат да дори да зърнат отблизо вече легендарния Стефан Данаилов, а сред осенените с този рядък житейски шанс малчугани е и единадесетгодишният Слави Трифонов. През този приятно топъл август Учин дол е центърът на света, а новопостроената къща появила се от нищото е съсредоточила в себе си хиляди погледи от околните възвишения…


    Снимките приключват почти по времето, когато на десет километра от Учин дол вратите на Народната школа за запасни офицери (НШЗО) в Плевен се отварят за поредния набор бъдещи защитници на народната родина. Сред взводовете на мотострелковаците от Втори район на НШЗО са и бъдещите възпитаници на Школата на МВР, с филиали „Милиционерски курсове“ и „Пожарна охрана“ в Симеоново. Един от тях е школникът Борисов (Бойко), на който е зачислена лека картечница. В пехотното отделение от осем човека има шест автоматчици (АК 7.62), едно РПГ (ръчен противотанков гранатомет) и една лека картечница (РПК). Леката картечница никак не е лека – тежи около пет килограма без боеприпасите. Леката картечница, всъщност, е тежка…отговорност.


    Сигурно и това е причината по време на едно от паметните учения на бегом, за които школниците пеят: „Ти помниш ли Бала баир и Гривица…“ да се случи следният прелюбопитен епизод. Останал без дъх и дух след изтощителния бяг в пълно бойно снаряжение, школникът Борисов внезапно спира и без да се замисли…хвърля леката тежка картечница в съседния дол. Всички гледат като втрещени. Командирът на взвод - млад старши лейтенант - крещи: „Школник Борисов, какво правиш бе! Това е за военен съд!“. Разбира се, съд няма, картечницата е надлежно вдигната от земята, прилежно почистена и прибрана в оръжейната „пирамида“ във Втори район на НШЗО…


    Ако днес пътувате по пътя Плевен – Беглеж, очите ви напразно ще търсят в околностите на село Учин дол (Тодорово) красивата постройка на два етажа. Поляната е пуста точно както в ранното лято на 1977 г. Филмовите декори, също като политическите Къщи от карти (House of Cards) са мимолетни в своята временна полезност…


    Младият старши лейтенант от учението отдавна не е между живите, но сигурно и до последно се е чудел (спомняйки си своя крясък от онзи миг) можеш ли в мир и бой да се довериш на школник, който хвърля леката картечница в съседния дол…


P.S. По стечение на обстоятелствата пишещият тези редове (за разлика от Плутарх) бе точно като героят Форест Гъмп (от едноименния филм на Робърт Земекис) съвсем наблизо и във времето и на мястото, когато разказаното по-горе се случваше…

  


сряда, 14 юли 2021 г.

Green grass of Home

    Когато в някое телевизионно студио или радиоефир се чуят поредните разноречиви коментари и анализи на случващото се след изборите, си спомням онова изречение от 180-то писмо до Луцилий: "Няка какво да се чудиш, че в един и същи текст всеки намира подходящ материал за своята теза; на една и съща ливада кравата намира трева, вълкът - заек, щъркелът - гущер"...

    Повече ме тревожи въпросът дали след това политическо засушаване (у нас) ще остане къс жива зелена ливада!!!

сряда, 30 юни 2021 г.

От гледна точка на Слънцето...


 Must have tried more

Than a thousand faces

But not one was aware

Of the fire that burned

                                                                         (Uriah Heep - July Morning)

неделя, 20 юни 2021 г.

Великото преселение

Всяка година, когато завърши дъждовният сезон през май, стотици хиляди антилопи гну се събират и се отправят в търсене на по-зелени пасища.




петък, 28 май 2021 г.

Беше едър отвсякъде...



    Още помня онова литературно четене в аудитория 309-та в Шуменския университет, носеща името на "Боян Пенев". Вървеше поредният национален студентски литературен конкурс. Залата препълнена, а отпред един по един излизаха участниците. Рецитираха, декламираха, четяха - един от най-напрегнатите моменти във всеки конкурс тук. Наградата на публиката - най-важната - защото точно в този момент, като на футболен мач от вчера или на древногръцка олимпиада някога, поезията се връщаше към същността си. Думи, които опияняват множеството и произнасящия ги - човекът подчиняващ с думите си земя и небе.

    Той тръгна към банките от първия ред и се приведе. Привеждаше се винаги, защото беше едър. Тромав Гъливер в страната на лилипутите, опитващ се да приближи лицето си към техните, за да ги разбере що за стока са. Не каза заглавието на стихотворението, а със стържещ глас започна монотонно: "Подарявам ти градските гробища...докато свикнеш".

    Краси Едрев бе забележим отвсякъде. Студент, надраснал колегите си на години и думи. Иронично усмихнат, с къдрава, медноруса като на античен грък коса, раздърпан, несресан, умен, предизвикателен, спорещ и спорен. Закъснял Сократ от последния етаж в студентските общежития в Шуменския университет.

Няма как до го забравя. Разбрах, че си тръгнал оттук, където сме все още ние. Май на рождения си ден - 28-ми май. Снимката, с която започват тези думи за него, е запомнила лицето на още един голям български поет - Орлин Дянков от Варна, който пък си тръгна в далечната 1990 г. Между тях е Веско Вълев - и той поет, който навярно в този момент също пише нещо за Едрев...

    И като за последни думи, ето онзи Реквием от онова време и онази зала в онзи студентски литературен конкурс. Реквием за забележителния отвсякъде Едрев. Краси...


Подарявам ти градското гробище.
Временно.
Додето свикнеш

с големите
и малките портрети,
с пламтящите свещи
и догорелите.

Додето свикнеш

с бавните стъпки
на идване,
с бързите стъпки на връщане.

Додето свикнеш

със страха, че нещо си отива,
със страха, че то не си отива,
със страха, че няма да си иде.

Подарявам ти градското гробище.
Временно.
Додето свикнеш.
Както свикнахме
ние.