четвъртък, 3 ноември 2022 г.

Без патос за първия ден на ноември



Прекаляваме с думите. Особено по празниците. Като с пиенето. А думите създават много повече главоболия от пиенето. В много думи изчезват малкото истини. За това иде реч във видеото от тържествената церемония в Шуменския университет на този ден тази година...



събота, 8 октомври 2022 г.

За рицарството, жеста, президента и други небивалици


 

Илюстрацията към текста е миниатюра от Жан Фуке, включена в „Големите френски хроники“ от  XV в. Тя изобразява мъртвия рицар Роланд. Вдясно от него е нащърбеният в сражението с маврите меч Дюрандал, с който рицарят малко преди това си е говорил за българите…


Не знам дали знаете, но едно от ранните литературни появявания и споменавания на българите в световноизвестен текст става в „Песен за Роланд“ – най-старото произведение на френската литература. Датирано в първата половина на XII век, то разказва историята за битката на армията на Карл Велики в прохода Ронсево в Пиренеите. Подвигът на храбрия френски рицар Роланд, който сам прегражда пътя на врага с верния си меч Дюрандал в ръка и загива с чест, става основен камък в сградата на литературата, която в края на тази седмица отново бе удостоена с Нобелова награда.

И тъй, за да не попадне блестящото оръжие в ръцете на противниците му след неговата смърт, Роланд решава да го строши на две – трудна задача. Преди този патетичен и трагичен момент, Роланд говори на своя меч Дюрандал – и прави преглед на подвизите си извършени с него в ръка. Та, ето ни и нас! В един стих сме с храбрите поляци: „С теб, мой Дюрандал, аз бих се с българите и с поляците!“ Освен нас, в монолога на Роланд са изброени и много от днешните членове на ЕС, но това в кръга на шегата.

По важното е, че френски рицар от онова време говори за българите с уважение и документирано ни вкарва в европейската литературна (и не само) история.

Литературната класика, за която става дума тук, е най-известното произведение от така наречените chanson de geste (фр.) или песен на жеста. С уговорката, че под жест, трябва да разбираме действие, деяниe, което впечатлява и буди уважение и възхищение – рицарска работа.

Като заговорихме за рицарство и история, асоциациите ни не могат да не се отплеснат към първите летци, пилоти и авиатори. В далечното време, когато хората са гледали небето с невъзможния копнеж за полет, реещите се във въздуха самолети са летящите коне от сънищата им. А смелите летци – рицарите на новото технологично време. Рицарят и мощният боен кон, превъплътени в хладнокръвния мъж, владеещ до съвършенство летящата и красива машина – романтиката винаги намира път и място в човешката представа за нещата от живота.

И така, българи, рицарство, летци. И най-важното – жест! Дойдохме си на думата.

Декларацията на лидерите от Централна и Източна Европа, подписали съвместно заявлението за приемането на Украйна в НАТО, включва имената на девет президенти и девет държави. С някак изненадващото присъствие на страни, в които влиянието на руската външна политика е подчертано (и дори понякога болезнено) присъстващо – Северна Македония и Черна Гора. Да не говорим за чехи, словаци, румънци, латвийци, литовци, естонци. О, да – и поляци! „С поляците и българите…“ - разказва Роланд в най-известната chanson de geste - песен на жеста. Само, че тук българите ги няма никакви. Българският президент Радев (военен летец по професия) не положи своя подпис под декларацията.

И за неизкушените в лабиринтите на политиката и дипломацията е от ясно по-ясно, че тази декларация не беше нищо повече от един красноречив жест – деяние, което трябва да покаже решимостта на страни, обединени от общата си историческа обремененост от влиянието на бившия СССР. Решимост в жестовата си подкрепа за Украйна в тежкото и трагичното й военно настояще. Самата теза на Румен Радев, че подписването на подобен документ доближава България до война е нелепо и тромаво оправдание. Приемането на страна за член на НАТО е сложен процес, изискващ пълен консенсус на страните членки – как въобще виждате приемането на Украйна в близко бъдеще при наличието на Република Турция и решаващия глас на президента Ердоган?!

Практически резултат относно разширяването на НАТО от точно тази декларация няма и няма да има!

Ето защо отсъствието на България от списъка с президентите на страните, подписали жестовата декларация за подкрепа на Украйна е също жест – с обратна сила. Няма смелост, няма рицарство, няма солидарност с унизените и оскърбените. Неслучилото се като събитие, дума и понятие има своята архаична словоформа – небивалица.

Неслучилият се подпис на българския президент Радев под декларацията на президентите от Централна и Източна Европа е една от тъжните небивалици в новата българска политическа история. Няма и да ни има и в редовете на ненаписаната все още героична песен на жеста „Песен за Украйна“ – в стиха, в който сме редом до поляците.

Скрихме се!

П.С. – В „Песен за Роланд“ чрез песента за жеста историята е запомнила още едно име – името Ганелон. Който иска, да прочете за какъв жест иде реч!

 Текстът е публикуван в www.reduta.bg


сряда, 28 септември 2022 г.

Снимката, която никой не публикува


 

Сигурно не сте се замисляли, но първата жертва на информационния стрес, не сте вие или детето ви, втренчено в смартфона си по време на семейната вечеря. Отчаяният вопъл на датския принц Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир: „Думи, думи, думи!!!“ преди четири столетия е взривен протест срещу объркания свят, след технологичната революция на книгопечатането. Думи много – истини малко: „Светът е разглобен, о дял проклет! Как трудно е да го поставиш в ред“ изохква пак младият датчанин.

Ясно е, че многото думи не обясняват нищо, а само объркват нещата. Понякога само една дума е достатъчна, за да обясни всичко случващо се в света около нас. Ето така Виктор Юго се хваща за онова прословуто и кратко „Merde!“, изкрещяно от френския генерал Пиер Камброн сред полето на Ватерло, когато чул предложението на англичаните към гвардейците му да се предадат. В своя епичен роман „Клетниците“ великият Юго се хваща за мръсничката и кратка дума, за да покаже как точно тя слага край на една цяла епоха в историята на Европа и света.

И го прави.

Като си говорим за думи, да припомним, че из вестникарските редакции (поне преди време) с опитни и начетени редактори (къде ги вече?) бродеше неписаното правило: „Една снимка говори повече от хиляди думи!“

Та да си дойдем на думите за снимката, която никой не публикува…

Намалявам телевизора, защото неистовият шум от освиркванията на стадиона в Скопие става оглушителен. Сякаш за да го надвикат единадесетте момчета в бели фланелки пеят националния химн. Пеят е силно казано. По скоро дерат гърла във фалшив и възторжен фалцет. Последният тържествен акорд отзвучава, а единадесетте, събрали яд и огорчение, изревават нещо като: „Айде-е-е-е-е!!!“

И тогава идва моментът за паметната и непубликувана от никого снимка.

Гледали сме хиляди пъти преди началото на (най-вече) международни срещи футболистите да излизат на терена, държейки за ръка малки дечица, облечени с фланелките на противниковия отбор. Мил жест, припомнящ, че спортът е не само зрелище и сблъсък, а и възпитаващ в уважение към другия, към противника, двубой. Ангелските лица и  усмивки на малките спортисти, станали част от голямото шоу, припомнят на възрастните, че всичко е само игра. А за дребосъците от терена преди началото на играта – спомен за цял живот.

И така. Химнът свършва насред неистови дюдюкания, нашите изревават мощно… И тогава видях детето.

Облечено във фланелката на македонския национален отбора и застанало пред един от нашите футболисти, то присви внезапно рамене. Вдигна ръце към трогателно русата си глава с дълга коса  силно ги притисна към ушите си. Притискаше ги със затворени очи, за да махне от себе си свирките, ревът и цялото онова напрежение и омраза, летящо над стадиона…

После телевизионната камера смени общия план и малко по-късно съдията наду свирката за първия сигнал.

На другия ден вестници, агенции, външни министерства в Северна Македония и България осъждаха, обсъждаха и разсъждаваха надълго и нашироко случилото се. Гологлави политици патетично се изказваха по повод видяното. Думи, думи, думи!

Снимката, която никой не публикува би казала всичко. Децата на България и Северна Македония просто един ден ще запушат ушите си и ще затворят очите си за омразата и ненавистта на изгубените в еднакви идеологии и различни истории поколения на дядовците и бащите си.

Дано да е по-скоро!       


четвъртък, 22 септември 2022 г.

Ден на независимост

Лятото целува Есента.

Есента му казва: "Тръгвай си!"

Завалява...

вторник, 23 август 2022 г.

Задава ли се младоруска революция?


 Текстът е публикуван в www.reduta.bg

На снимката: На 28-ми февруари 2022 г. в Туитър се ражда идеята за флаг на бъдещата "прекрасна парламентарна република Русия". Той е в синьо и бяло и се определя като "десъветизиран, без червения цвят на кръвта, култ към войната и примеси на имперски амбиции". В своето обръщение от страна на Националната републиканска армия Иля Пономарьов говори на фона на този флаг на руската опозиция срещу войната в Украйна.


Империите са огромни наднационални образувания, остаряващи с времето великани. Техният край винаги наподобява рухването на бляскава някога, величествена многоетажна сграда с износени основи. Това може и да се случи и вследствие употребата на контролиран взрив, заложен от някого. Под срутените им отломки загиват стотици хиляди, дори милиони, от обитателите на многото етажи. Оцелелите изпълзяват от развалините и започват да строят новите си (вече еднофамилни) къщи от отпадъците. При това, често обвиняват за срутването на сградата немарливите си съседи от горния или долния етаж и са готови да се пребият взаимно - до кръв. В повечето случаи си крадат взаимно оцелялото под отломките обзавеждане и взаимно се обвиняват на висок глас за наглите кражби. И над всичко това се стеле пепелта от разрушението, която до неузнаваемост изкривява образи и представи за истинското състояние на нещата.

Образът на срутилата се от времето сграда е просто метафора. Тя, обаче, помага по-добре да се разберат и обяснят исторически и политически аналогии – сходни процеси, които протичат в различни исторически времена.

В последните шест месеца целият свят става свидетел на живо как последната европейска империя – Русия - слиза от историческата сцена, плетейки неуверено крака по стълбите. Нейното удивително оцеляване до този момент е повод за дълбокомислени разсъждения как нещо, обречено по условие, може да оцелее напук на обстоятелствата.

Когато преди столетие, в края на Първата световна война, към политическото небитие тръгват Османската и Австро-Унгарската империя, Руската им посестрима е първи кандидат за последно причастие.

Ако останем при образната метафорика, в този етап от своето развитие империите приличат (по духовитото определение на един наш съвременник) на болен от проказа в последен стадии, качил се на панаирджийска въртележка. Парчетата от имперското тяло (с извинение), разлитащи са настрани от центробежната сила на разпада, са новите национални държави. Те ще изпъстрят политическата карта на Европа, Азия и Африка с нови цветни петна.

С едно неочаквано от никого изключение – нова увличаща масите идеология, съчетана с безогледен терор и гражданска война ще запазят Руската империя. За първи път. Разлетялите се за около десетилетие парчета мимолетни национални държави, ще бъдат отново пришити към тялото на обновената откъм име империя – вместо с игла и конец, с щик и бодлива тел – под името републики. И, ето ти го Съюзът нерушим на републики свободни (СССР). Както става ясно десетилетия по-късно (ако се възползваме от мисълта на Волтер, казана по друг повод) нито е съюз, нито е нерушим, нито е свободен.

Наднационалната империя на социалистическите републики (СССР) с жесток диктатор начело (Сталин) оцелява за втори път вече в средата на това отминало столетие. Този път историческият и шанс е в непоносимия избор, който трябва да направи нормалния останал свят – между ЗЛО и ЗЛО, а цената е на този свят да остане поне само едното ЗЛО. Остава онова, което държа под тоталитарен ботуш половин столетие половината европейски континент.

Третото оцеляване бе само няколко месеца, след като последната руска бойна машина пресече границата с Афганистан. В края на тази война СССР бе на практика в тотален идеологически и икономически фалит. След години на захранване на системи, нормализиране на обществената сфера и поетапното включване на Руската (уж вече!) федерация в глобалната икономика болникът позакрепна, изправи се на крака, разкърши снага и…занаднича в дворовете на съседите.

И така. Стигна се до четвъртия път. Пътят към Украйна. Пътят за никъде.

Вече стана дума, че от телата на умиращите империи се раждат, откъсвайки се, националните държави. В този процес най-драматична, противоречива и, в някаква степен, шизофренична е съдбата на нациите, които са определяли с името си основополагащото имперско начало. Най-добре с тази ситуация се справят австрийците преди сто години, но те все пак тогава са имали на разположение Зигмунд Фройд. Пък и във Виена са нямали амбиция да се виждат „обединени като братя, надвисвайки като заплаха над всички останали“ (цитат от Австрийския императорски химн)

По-тежка е съдбата на турците – разбиращи, че Османската империя е пътник към отвъдното – те се обръщат към турския национализъм. Когато през 1908 г. избухва младотурската революция, нейна основна цел е ограничаване на абсолютната власт на султана, възстановяване на конституцията и запазване териториалната цялост на държавата. Своето доста по-свирепо лице младотурският национализъм ще покаже десетилетия по-късно. Но, пътят е ясен – от наднационална империя към национална република. И нова турска нация.

В първия ден след драматичното събитие, отнело живота на Даря Дугина, свое обръщение разпространи Националната републиканска армия (НРА) в Русия. От една страна – наименованието събира в едно понятията „нация“ и „република“ – силна смислова претенция към отричането на противоположностите на тези две начала. От друга страна - НРА обявява за свой основен противник президента на РФ Владимир Путин, наричайки го „узурпатор на власт и фалшификатор на конституцията“ (абсолютно същите са 110 години по-рано обвиненията и на младотурците към султан Абдул Хамид II) , както и обогатилата се от близостта си до него олигархия. Могат да се приведат още много факти в тази посока, но тенденцията е ясна. Раздяла с пост имперските бълнувания (част от които е и евразийската теория на Дугин) и обръщане към проблемите на руската нация, мечтана вече не като абстрактен „Руски свят“.

Всъщност, ако прочетем внимателно обръщението на НРА, направено от бившия член на руската Дума и противник на Путин Иля Пономарьов, можем смело да го определим като манифест на младоруския национализъм и началото на четвъртия опит за край на последната империя на европейския континент.

петък, 29 юли 2022 г.

„Райски“ газ за България или лечебен глад за всички


Текстът е публикуван в www.reduta.bg

На снимката: Лаокоон и синовете му в предсмъртна борба със змиите или европейските икономики в хватката на руските газопроводи

Какво ще кажете, ако утре България влезе в преговори с Русия за закупуване на сериозни количества оръжие! Абсурдно?! Не! Но точно това ще се случи, ако бъдат възобновени преговорите между бъдещото българско служебното правителство и „Газпром“ за връщане към договора за доставки на газ, който би трябвало да важи до края на календарната година.

Така България ще започне да купува основното оръжие на Русия в неогласената и война, която тя води за връщане на позициите си и влиянието си в Европа.

Някак си все се забравя, че през далечната вече 1997 година все още бъдещият президент на Русия Владимир Путин защитава докторат в Санкт Петербургския минен университет. И, че темата на дисертацията му е изцяло върху ролята на енергетиката при възстановяване на световната роля на Русия. Което значи, че в нея се говори основно за тръбопроводи, газ и нефт.

Точно този факт на два пъти припомня, обаче професор Михаел Щюрмер в книгата си „Путин и възходът на Русия“, появила се в далечната вече 2008 г. Предупреждението му, че всеки, който подценява руският президент, го прави на свой риск, не е чуто.

Нищо ново в човешката история – преди да бъде вкаран с песни, танци и радост зад стените на Троя, едноименният кон е бил посочен като смъртна заплаха за града от пророчицата Касандра. Всички знаем какви са последствията. Но като говорим за митология, не мога да се освободя от усещането, че днешната ситуация в Европа най-добре може да бъде илюстрирана със сцена от същия този момент около разпалените дискусии „за“ и „против“ Троянския кон. Става дума за мига, в който двете огромни змии, излезли от морето, омотават в смъртоносна хватка повярвалият на Касандра Лаокоон и неговите синове. Какво искам да кажа ли?! Ами, представете си икономиката на Германия в ролята на Лаокоон, а икономиките на по-малките европейски държави са синовете. Змиите, ли?! Е, не ви ли приличат на едни дълги и гладки руски газопроводи, опасали на длъж и шир „тялото“ на Европа!

Митологията си е митология, а „Газпром“ си е…Русия. Кога най-сетне ще разберем тази явна, гола, сурова, жестока истина. И, когато говори „Газпром“, това е точно онова болезнено за слушане вече: „Говорит Москва!“ Спирателните кранове на руските газопроводи са нищо повече от спусъци на оръжие, с които се произвеждат точни изстрели по посока на…

Пример за това отново дава Михаел Щюрмер, когато още в края на първото десетилетие на новия век: „…в Швеция са изброени петдесет и пет прекъсвания на доставките и случаи на насилствени повишения на цените от страна на „Газпром“ и само единадесет от тях нямат политически характер.“. След което приключва с извода: „По един или друг начин „Газпром“ е Русия и Русия е „Газпром“!

И все пак, същността на проблема се крие в една дума – зависимост. Зависимостта на индустриалните нации, вървящи към все по-голямо търсене на енергийни ресурси, подема на Китай и Индия с нарастващата им необходимост на енергия. И всичко това, съчетано с факта, че газът е най-екологичната енергия в един свят, изправен пред екологичните предизвикателства на бъдещето.

Многозначителен е обаче фактът, че думата „зависимост“ в съчетание с понятието „вещество“ се употребява най-често в криминалните хроники, свързани с пласирането на дрога. В този смисъл, има странна близост между икономическата зависимост на постиндустриалните общества в Европа, завладяни от консумеризма, материалния лукс, презадоволеността и разкоша, от руския газ – веществото, което „движи и захранва“ икономиките, произвеждащи и продаващи този лукс. В тази необичайна метафорика Русия е глобалният дилър, наблюдаващ с тънка усмивка абстиненцията на редовния си клиент - Европа - пред заплахата от спиране на редовната доза.

Бъдещето на Европа, докарала се сама дотук, ще е трудно и пълно с изпитания. Метадоновата диета на замяна на руския газ с други енергийни заместители ще е дълга и несигурна. На спасението е само и единствено в лечебния глад. И търпение и воля пред предстоящата година, за която в Москва потриват ръце в очакване на старите си съюзници от минали военни кампании – генералите „Зима“ (за Европа) и „Глад“ (за света).

Колкото до България!? Последните дни редовното правителство на Кирил Петков многозначително съвпаднаха с темата продажби на „райски газ“ на подрастващи и малолетни. След като вицепремиера Корнелия Нинова решително се противопостави на безконтролните продажбите на райски газ за децата - бъдещето на България, тя също така решително се обяви за възстановяване на преговорите с „Газпром“ за контролирани бъдещи продажби на руски газ за България.

Каква ирония?! Какво късогледство?! Или нещо друго?

В същото време новината за последното решение на правителството в оставка относно очакваните седем танкера с втечнен газ (LNG) отвъд океана ни припомни, че сега сме в сезона на тестерите и тестовете.

Ето сега ще стане ясно Кой кой е и кой с кого е!    

понеделник, 18 юли 2022 г.

След лястовицата



    Стаята в старата 110 годишна къща в Априлово с "пленената" лястовица вече е ремонтирана. 
    Няма какво да добавя, освен онзи любим стих от "Фауст": "Но винаги една стаена страст / за полет във душата се издига / когато сред просторите над нас / дочуем песента на чучулига..."