Те вече са 101 и са черно бели

 

    Те вече са 101 и са черно бели. Броевете на българското "Léuropeo". Първият от новата стотица тематично повтаря името на списанието - озаглавен е "Европеецът", търсейки отговор на многото въпроси за това как националната ни идентичност се вписва в това понятие.

    Приятен е за четене в смисъла на написаното преди две хиляди години от автора на червената книга от снимката: "Затова направи целия си живот приятен, като чисто и просто престанеш да се тревожиш за него."

    Така че, приятно четене!

Относно L'EUROPEO 100 пъти (и мен:)

 На снимката: На масата е брой №100 на списанието, за което имах честта и удоволствието да пиша 16 пъти (досега :)

    Преди много години (не си спомням вече колко) в малка художествена галерия уредничката застана пред малка картина и гордо каза: „Това е една от най-ценните ни! Първата, която Златю Бояджиев рисува с лявата си ръка след инсулта…“

    Към този миг от живота ме върна обаждането от редакцията на „ Léuropeo“ с поканата да подготвя текст по темата на броя „#Преход“ (брой №34 – октомври/ноември 2013 г.) – за прехода от дясна ръка към лява в творчеството на големия български художник. По-късно и вече след всяко обаждане от редакцията си давах сметка, че животът ни е като домино от отминали истории – всяко черно блокче с бели точици по него си има своето място. До момента, в който идва времето да го хванеш и сложиш на масата…

    Всички истории, които разказвах по страниците на черно бялото списание, ме връщаха към подредени по лавиците на паметта ми образи, факти, думи, мелодии и какво ли още не. Те си бяха там и чакаха обаждането от редакцията…

    Сега си мисля, че българското „Léuropeo“ е като кратката енциклопедия, която така обичах да разлиствам като дете. Сигурен съм, че всеки един от верните му читатели е наредил грижливо 99 (почти) броя на списанието, а от време на време посяга натам и измъква наслуки един от тях. И чете и препрочита. Така може да се чете само старо списание, защото то не остарява.

    Двумесечно издание. Все едно е отново 18-ти век, когато информацията не бърза за никъде – време на двумесечните периодични издания, на месечните… Колкото по-бавно четене, толкова повече смисъл. Забравен лукс в съвременните информационни медийни ленти, където цикълът на периодичните издания е изтрит. И възможността да седнеш удобно и да докосваш черно белите ретро страници с черно белите фотографии от минало време. Да не бързаш. Да четеш. Бавно. Съсредоточено. Умно…

    Мой познат от китно градче в Лудогорието ми разказа през смях, как на всеки два месеца продавачката на вестници от центъра възторжено го посрещала с възгласа: „Пристигна новият брой на „Леопарди“…

    Това му е прекрасното на черно бялото „Léuropeo“ в България. За разлика от черния леопард от 2025 г. то винаги идва и можеш да го видиш, пипнеш, погалиш, подържиш в ръце. Да го прочетеш…

 

Дарителите на България

    

    И чест и удоволствие е да бъда част от екипа, подготвил специалния септемврийски брой на списание Léuropeo - "Дарителите на България". Поучителни, вълнуващи, драматични, понякога тъжни, но повече вдъхновяващи истории.

    И си спомних, че преди много, много години си записах (и запомних) едно изречение от "Дон Кихот": "Щедростта, Санчо, е добродетел, на която бедният не може да даде израз!" Сега си мисля, че вече бих допълнил мисълта на Сервантес само с една дума - "бедният духом"...

    Приятно четене!

Референ-дум-дум! (тринадесет години по-късно)

    Вчера ми зададоха въпрос защо не пиша повече. Отговорих, че няма смисъл, особено когато нещата се повтарят по банален и скучен начин. След "внезапната" президентска идея за референдум по повод влизането на България в еврозоната, погледнах какво съм писал преди 13 години в редута по повод един подобен напън за референдум. Разбира се, иницииран от президентската (на Р. Р.) ракета-носител БСП. Много смешно е, че дори и тогава намесата на "атакаджията" В.С. и предшественик на "възрожденеца" К.К. в разговорите около референдума е също идентична в логиката си. Включително в скорошния им воаяж до Москва!

    Това е българската политика - всекидневен смешен "Селски танц". Именно и поради тази причина илюстрирам текста с еднименната картина от любимия и толкова актуален напоследък Питър Брьогел 

Ще прощавате, ама първата народна поговорка, която ми идва наум, след като идеята за национален референдум тръгна по медии и паланки е: „Дето тъпан блъсне, там г..а ми лъсне!” А, и още нещо! Питам се как става така, че най-читавите и светли идеи на демократичното живеене се превръщат в салфетки за мазните ръце на „сладкодумните гости на държавната трапеза”. (Това последното го е формулирал отколе Иван Вазов и за нашите политически нрави и субекти по-добро няма измислено.)

На първо място, цялата история около идеята за всеобщ референдум за бъдещото изграждане на АЕЦ „Белене” и нейното практическа реализация за пореден път доказва, че БСП и с това си ръководство е национално безотговорна партия, която следва и тесния си, и широкия социалистически интерес в драпането към властта. Да искаш национален референдум няколко месеца преди провеждането на парламентарни избори сочи, че въобще не ти пука за крайния практически резултат от поменатото всенародно допитване. Да използваш обществения интерес към наболял, че и набрал въпрос за трупане на политическа популярност е подло. Да търсиш чрез всенародното допитване база за начало на политическата си кампания към вота, който определя кой ще управлява страната в следващите четири години е цинично. Събрани ведно непукизмът, подлостта и цинизмът се сливат в онова неподражаемо и кратко определение, което така подхожда на днешния политически елит – гьонсуратлък.

В БСП много добре знаят и разбират, че крайният резултат от този референдум ще бъде нулев. Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление е направен така, щото това участие да е, колкото се може повече непряко. Изискването за необходим вот от брой гласове на избиратели по-голям или най-малко равен на участвалите в последните парламентарни избори обрича на непризнаване резултатите от бъдещия референдум. Така няма как у нас да не се повтори румънският сценарии с референдума „за” или „против” отстраняването на президента Траян Бъсеску. Много говорене, много остри сблъсъци, излишно хабене на обществена енергия и накрая…никаква промяна.

Странно защо демократичните ценности се прегръщат здраво от българските политици винаги, когато са в опозиция. Чак сега от БСП се усетиха, че законът, видите ли, не бил съвършен и се нуждаел от важни промени в Чл. 23, указващ какъв трябва да бъде броят на гласувалите, за да бъдат признати резултатите. А в приемането (или съответно промяната) на един избирателен закон трябва да съществува един железен принцип. Законът да не се бута в навечерието на самите избори, защото и теорията, а най-вече практиката показват, че вносителите на предложението винаги имат конкретен и недобре скрит интерес от промяната. Защо ли забравихме, че по време на управлението на тройната коалиция имаше няколко инициативи за национални и местни референдуми, но тогава, заели дебелата капия на управлението, трите маймуни на управленската политическа коалиция си бяха затворили очите, ушите и устата за този въпрос.

С този тактически ход от БСП вкараха в капан и управляващите от ГЕРБ, че и президентството, че и цялата останала и остатъчна опозиция. Защото сега само селският луд може да протестира срещу така насрочения референдум. Отвори ли необмислено уста, срещу него ще се излее цялата лъжлива реторика с обвиненията за задушаване на народния глас, потъпкване на изконни демократични ценности, авторитаризъм и прочие. И понеже точно по този въпрос гузен, негонен бяга, управляващите не само не мълчат, но и сами обясняват, че референдумът е необходим. Само че щял да покаже нещата, не както ги мислели от БСП, а инак.

А, че този референдум е изцяло под знака на празното думкане и празните думи показа и рязкото включване на „Атака” в политическата говорилня. От тази партия винаги са доказвали, че могат да правят предизборна боя за плакатите си от… нищото. Активността на Волен Сидеров около референдума и очакваното плачевно представяне на партията на изборите догодина го изкара на мегдана. Има една забравена и поучителна поговорка по нашите земи, която Волен определено не знае, защото е на турски. На български тя казва: „Къносала се след Байряма”. Е, точно тя обяснява „гениалното” предложение на домораслия журналист-политик в референдума да бъде включен и допълнителен въпрос (съгласно Чл. 9, ал. 5) към народа – „за” или „против” продължаващото ни членство в НАТО. Привържениците на Теорията за световната конспирация (на която и първият националист на републиката е отявлен привърженик) веднага биха видели връзка между инициативата за въпроса и скорошния му воайаж до Москва. Едва ли! Тази тънка струйка водица не е толкова „вклад” в руската външна политика, а опит да се завърти с леко скърцане нефелната политическа воденица на телевизионния национализъм. Каква последователност да търсим в политик, който упорито внасяше на всеки 24 април предложение за признаване на арменския геноцид в парламента като част от националистичната антитурска реторика. Защото убедено знаеше, че няма да се приеме. И точно на 24 април 2010 година, когато „Атака” мощно подкрепяше ГЕРБ и можеше да преговаря за парламентарно мнозинство по признаването на геноцида, замълча по въпроса. И то как замълча.

Същото е и със сегашното предложение за разширяването на референдума с темата НАТО. От „Атака” знаят, че това няма как да се случи и, че няма кой да приеме предложените от тях в президентството цели шест поправки в Закона. Само дето и те се наредиха след БСП в използването на всенародното допитване за решаване на вътрешнополитическите си проблеми.

И няма да останат сами. Фиксирани в надеждите и страховете си за изборната 2013 г. всички политически партии ще се сборичкат около ядрения референдум, за да попаднат под лъчите на прожекторите. И за пореден път ще оплескат чистата идея за народното вишегласие. През разнородния оркестър на медиите всичко това ще придобие образа на лудо хоро под ритъма на тъпана на референдума. Само дето накрая пак ще стане като в онази народна поговорка: „Думба-лумба шикалка – няма сватба никаква…”

Ето затова, аз съм против горепосочените „пазители и ревнители” на българската демокрация и този референдум. Твърдо против!

Уроци по вероучение (двадесет години по-късно)

Нещо като бележка!

Не ви се вярва, но преди точно 20 (двадесет) години в българското общество усилено се обсъждаше въвеждането на изучаването на религия в училище. По този повод образователният министър (тогава настоящият проф. Даниел Вълчев) и българският патриарх (тогава благопочившият патриарх Максим) се срещат и обсъждат темата.

Преди двадесет години!!! И отново сме в тази точка!!! Често, вече нищо не ми се пише, защото няма никакъв смисъл, когато няма кой да слуша разбира, туй що пея, що дрънкам на лира (Опс, това беше от дядо Петко Славейков! от 1870 г.)

По-добре да припомня какво написах на 01.10.2005 г. във в. "Новинар", където бях част от редакционната колегия. Минало несвършено!

 В съседния двор от годините на моето детство живееха двама старци. Единият беше свещеник. Не знаехме името му, тъй като и не изпитвахме подобна необхо­димост - всички го наричахме дядо поп. Когато не беше в църквата, той постоянно се занимаваше с пчелите в двора на къщата. За нас беше странно, че докато се движеше между кошерите, човекът с бялата брада постоянно говореше нещо на пчелите - с тих и увещаващ глас.

Всъщност първите ми нерегламентирани от образовател­ната система уроци по вероучение се проведоха именно в този двор. Често вечер сядахме върху едно огромно отсече­но дърво в двора на двамата белокоси съседи. Получаваше се нещо като литературно четене с богословски уклон -старият свещеник излизаше от стаята си с малки поучителни книжки в ръце. После сядаше отстрани и слушаше. За най-изразително четящия, разбира се ,,имаше награда...

Спомних си тази история след срещата от отминалата седмица на образователния министър Даниел Вълчев с патриарх Максим в Синодалната палата-- среща, родила новината, че петима експерти по религия ще бъдат назначе­ни в инспекторатите на образованието и, че ще се обсъждаг възможностите обучението по религия да бъде въведено като задължителен предмет в средните училища.

В навечерието на новата учебна година ситуацията сама по себе си е доста любопитна - назначаване на богослови в системата на МОН вече означава, че държавата поема ограничен като мащаб, но все пак конкретен ангажимент към желанието на православната ни църква да направи вероуче­нието част от учебния план в системата на задължителното образование. От друга страна, министърът побърза да нап­рави по соломоновски мъдрото уточнение, че решаващо значение за въвеждането на религията като задължителен предмет ще има общественото мнение.

Даниел Вълчев неслучайно потърси аргументи за евенту­алното си бъдещо решение извън институциите. Тънкият и скрит момент между уговорката на министъра и желанието на патриарха е във факта, че по отношение на религиозното образование чл. 30 на сега действащия закон дава възмож­ност на всички официално регистрирани вероизповедания да откриват средни и висши училища, след съответната санкция на държавната администрация. Да, обаче при това положение организационните и финансовите усилия за образова­телния процес, сграден фонд, заплати и т.н. си остават изцяло и за сметка на предложилия инициативата - църквата. Този ангажимент и произтичащите от него усилия могат да бъдат избегнати чрез прехвърлянето им към образователно­то министерство. Възможността тук вероучението да стане част от задължителния държавен учебен план минава през издаването на съответния подзаконов акт на МОН, който ще трябва да бъде подписан от министър Вълчев. Един наис­тина труден за полагане подпис, и то не само поради факта, че след него държавата ще трябва да ангажира човешки и финансов ресурс с това ново начинание.

А трудността идва не само оттам, че очакваното наруша­ване на тънката граница между етичните, духовните, инсти­туционалните и финансовите параметри на проблема за изучаването на религията в училище може да породи нап­режение там, където сега дори и не можем да си помислим. И тук не говорим за предполагаемото отношението към задължителния учебен план в едно селско училище насред Лудогорието или пък Кърджалийско например! Не ми се и мисли за очакваните проблеми, свързани със свободата на индивидуалния избор на вяра на ученика, със символите и знаците на религиозния култ и присъствието им в училищ­ната сграда, със сблъсъка на каноничния религиозен текст и желанието за фриволната интерпретация на детето - това са нищожна част от очакваните зони на напрежение. И като прибавим това към, меко казано, сложното състояние на българското средно училище, което още се бори с нереше­ния проблем с въвеждането на матурите, закъснялото нав­лизане на модерните технологии, заплатите на учителите, амортизираните сгради и т.н. Ситуация, която прекрасно може да бъде илюстрирана' с поговорката: "Тежко болен, болен носи!"

Ето защо май трябва да си припомним, че разделянето на религиозното познание и светското образование е едно от стойностните достижения на модерната държава. Че всеки трябва да носи и изпълнява своите задължения и своята мисия, която в образността на православието е в думите, че всеки си носи кръста. В този смисъл историята, разказана в началото, също има своята поука. Никога не съм се оплаквал от липса на познания в сферата на православната религия, етика и морал, въпреки че не съм ги изучавал в училище. Защото онзи свещеник от детството ми разгова­ряше не само с пчелите си...

Билет за първи ред в театъра на историята (Reload)

 

Преди пет години, в разгара на епидемията от Ковид, публикувах този текст в www.reduta.bg, както и тук. На фона на случващото се в САЩ в изминалия месец с удивление, но и задоволство отбелязвам неговата прогностична убедителност. 

В тази романтична като съдържание картина, представяща срещата на конквистадора Ернан Кортес с двора на ацтекския владетел Монтесума, на очи се набива нещо важно. Ръкостискането. Доказан начин за предаване на вируси от човек на човек... 

Преди точно сто години.

През 1920 година Испанската болест или Инфлуенцата бавно си отива, но това напълно ще се случи някъде в нейния календарен край. До този момент тя е отнесла със себе си в отвъдното по несигурни данни около 50 милиона. Европа е ударена най-тежко.

През 1920 година производството на „Форд-Т“ – моделът, поставящ началото на масовия автомобил – е в своя апогей. Първият слиза от конвейера през 1908, последният през 1928, а с появата на популярната „Tin Lizzie” на практика се поставя началото на „петролната цивилизация“ – фосилните горива стават част от всекидневния живот на масовия човек. САЩ правят важна крачка към глобално лидерство.

През 1920 година някои хора вече четат първия том на „Залезът на Запада“ от немския философ и историк Освалд Шпенглер. Той е излязъл от печат преди две години, а след точно две години ще излезе вторият. Става дума за исторически труд с фундаментално влияние върху световната хуманитаристика.

Точно там Шпенглер убедено ще напише, че: „в човешката история няма смисъл“. Този извод той прави в края на пасаж, представящ трагичния край на Империята на ацтеките. По негова оценка в момента на своята гибел тази империя е в своето пълно великолепие, съвършено административно устройство, законодателство, големи градове, с каквито Западът по това време не може да се похвали. И това, добавя той е „опустошено от една шепа бандити, няколко разнебитени оръдия и няколкостотин кремъклийки“.

Да, пушките и стоманата предопределят тази гибел, но бидейки съвременник на инфлуенцата, Шпенглер странно не отчита ролята на невидимото оръжие, прекършило една велика цивилизация „като слънчоглед от случаен минувач“ (пак по неговите думи).

Този невидим фактор по-късно ще стане важна част от заглавието на друг важен труд и историческата концепция на Джаред Даймънд. В тях и в осмислянето на „възловите събития в човешката история за последните 13 хилядолетия“ се появява факторът „вируси“. Заглавието „Пушки, вируси и стомана (за да бъда напълно точен, трябва да уточня, че в оригиналното заглавие Даймънд употребява думата „germs“, означаваща микроби) сякаш казва всичко..

Както и да е, нито е новина, нито е оригинално припомнянето, че вирусите са били, са, и (май) ще бъдат ключов фактор в историческия ход на времето, съдбата на обществата и своеобразни пътни знаци, предупреждаващи за остри завои по пътя напред. И оръжие в ръцете на съдбата.

Ако се върнем обаче малко назад, в своя „опит за морфология на световната история“ Освалд Шпенглер е изцяло подвластен на едно ново и важно направление в научното мислене по отношение на миналото. Става дума за търсенето на невидими закономерности и механизми в развитието на човешките общества. Тези механизми могат да се изучат така, че прословутите уроци от познаването на миналото да се превърнат в прогнози за бъдещето.

Точно година след втория том на Шпенглер - през 1923 г. Ги Боске пише, че социалните движения имат ритмична форма, съобразена с периоди. С други думи – всичко е циклично и повтарящо се. Просто трябва да умеем да се вслушваме в безмълвния ход на времето. И да имаме едно наум – историческите цикли, пренареждащи шахматната дъска на света, често са съпроводени от събарянето на някои от фигурите със сила. Със силата на съдбата…

Едни полета губят силата си – други прибавят.

Подобни полета на икономическата сила, както и тяхната промяна в различни точки от картата на света вижда и френският историк Фернан Бродел в тезата си за „световете-икономики“. Просто през определени периоди от време точката-център на света-икономика се мести по световния глобус.

Тази своя теза той убедено лансира през 1973 година. Тогава светът е в центъра на сериозна криза, при която именно петролът е в центъра на икономическите трусове. Текстът на Бродел има внушителните 623 страници, но още в началото му се появява въпрос, който в различни варианти ще присъства и в неговата цялост: „Трудно ли е да си представим днес какви ще бъдат последствията, които би предизвикал понастоящем в целия свят краят на „американската“ хегемония?“

В същото време ясно е обяснено кога силовото поле на света-икономика се мести към новия център. Изненада!!! Оказва се, че индикация за бъдещата водеща роля в глобалната игра на икономическа власт е…опустошителна като земетресение криза с епицентър територията на бъдещия лидер. Така за Бродел „черният четвъртък“ на Уолстрийт през 1929 година фактически бележи началото на първенството на Ню Йорк. Принципът е: „първият болен става първият, който истински се излекува“.

В тази фактологическа рамка попада едно цяло столетие или точно два 50 годишни икономически цикъла „Кузнецов“.

В неговото начало отшумява една пандемия – в неговия край една пандемия е в своя разгар.

В неговото начало се появява първият масов автомобил с двигател с вътрешно горене – в неговия край се провижда и краят на същия този двигател и появата на масовия електрически автомобил.

В неговото начало започва доминацията на един свят-икономика с център отвъд Атлантическия океан – в неговия край тази доминация (изглежда) тръгва в друга посока.

Просто трябва да бъде проверена верността на принципа на Фернан Бродел, че всеки свят-икономика, поставен в центъра на глобалната активност, първи отприщва редовните земетресения на системата и впоследствие става първият, който истински се излекува.

Както стана ясно, епидемията от коронавирус в Китай вече отшумява… Ще кажете, ама какво общо имат вирусите с появата и изчезването на икономическите центрове на световете-икономики!?

Бихме могли да запитаме ацтеките… Но не можем…

Просто в момента изглежда имаме възможността да седим на първия ред на театъра на историята и да наблюдаваме случващото се. Без да излизаме от дома си (както между другото съветва Паисий в своя първи предговор на „История славеноболгарская“).  

От Хорст Весел до весел Славчо

 

Всяка историческа трагедия се повтаря като историческа пародия – всяка историческа пародия може пак да се превърне в историческа трагедия.

Но преди това. На заседание в края на февруари в Народното събрание депутатите от „Възраждане“ разпънаха в залата на парламента плакат с надпис „Свобода за студентите – затвор за Борисов“. Табела със същия надпис бе сложена и на трибуната, след което заседанието бе прекратено.

Ако си задавате недоумяващо въпроса кой отнема свободата на студентите у нас или пък се питате да не би да сте пропуснали многохилядни студентски протести по улиците на страната по примера на съседна Сърбия, спрете да се питате и да си задавате излишни въпроси. Става дума за… един единствен студент. След участието му във възрожденската бъркотия пред представителството на Европейското комисия в София, той е „прибран“ от органите на реда, след което съдът му налага мярка за неотклонение задържане под стража.

Медиите тактично (за учудване) премълчаха името на студента. Както каза един познат по повод евентуалното оповестяване на самоличността му: „Не ще му направят добра услуга - осветляват го като неблагонадежден и хора като мен НИКОГА няма да го вземат на работа.“

Не така постъпиха, обаче организаторите на безредиците по улиците на София и в сградата на парламента. Общинският съветник от „Възраждане“ в София Деян Николов помести в социалните мрежи сърцераздирателен пост: „Кой е Славчо Крумов и ЗАЩО е важно да знаете кой е? Славчо е 22 годишен студент първи курс, специалност Маркетинг и администрация. Отличник. Един млад човек, който вместо да гледа безразлично… и т.н.“

Смисълът на тези думи трябва да ни убеди как възторжената, чиста младост и отдадеността на високи и чисти каузи е брутално сгазена от бездушната съдебна машина и полицейския произвол. Как един млад, 22 годишен живот е стъпкан безмилостно. И колко патос има в подобен сблъсък на светлата, безкористна младост с бездушната бюрократична машина на държавата. Но пък и каква прекрасна възможност този трагичен в същността си сблъсък да се превърне във вдъхновяващ пример, дори в знаме за следване…

Като написах знаме за следване, та да си дойдем на думата! Преди почти век, през смутната и изпълнена с мрачни предчувствия за Европа и света 1930 година, по улиците на Берлин за пореден път избухват безредици. Те са по повод погребението на също 22 годишен младеж. Младежът е бил член на СА (паравоенна организация, към националсоциалистическата партия) и загива при неизяснени обстоятелства с криминален привкус. Преди това, обаче е участвал в безброй сбивания с политически опоненти, улични безредици, трошене на витрини и т.н. Написал  е и текст за песен с бойкото и вдъхновяващо заглавие „Вдигнете знамето!“. След неговата смърт песента ще се превърне в химн на националсоциалистическата партия (НСДАП) и втори национален химн на фашистка Германия до 1945 г.

Политическата употреба и популяризирането на името на 22 годишния младеж става с решаващата намеса на гениалният медиен манипулатор и бъдещ министър на пропагандата на Третия райх Йозеф Гьобелс. Той отдавна е търсил подходящ мъченик за политическата кауза на нацизма и съдбата му поднася този 22 годишен младеж – Хорст Весел.

Ако този паралел между събитията с 22 годишния младеж от София и 22 годишния младеж от Берлин, разделени от едно столетие време, ви се вижда прекален, не бързайте с изводите. Политическата (зло)употреба с индивидуалната човешка съдба е стара като света, а пък както става ясно и бъдещето е пред нея. Да направиш от страданията на един млад идеалист знаме за следване и подражание – какво по-лесно от това. От друга страна мъченичеството като вдъхновяващ пример е в основата на всички колективни култове, религии, вярвания, преживявания.

Странно или не, в същия ден, в който осквернителите на дома на Европейската комисия в София размахваха в парламента табелите с надпис „Свобода за студентите…“ Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД) оповести доклад,  който подробно описва как Москва адаптира тактиките си за дезинформация към текущите геополитически събития, за да запази въздействието си върху обществото и избирателите. В доклада става ясно, че национално представително проучване, проведено онлайн през януари 2025 г. сред младите българи на възраст 16-25 години, е разкрило висока податливост към дезинформация.

Там се чете и следният тревожен извод: „Между 40% и 52% от анкетираните са съгласни с дезинформационните твърдения относно войната на Русия в Украйна, членството на България в НАТО и ЕС и идеята, че българското правителство обслужва чужди интереси. Тези констатации показват, че дезинформацията, която оказва пряко влияние върху политическия пейзаж в България, продължава да бъде изключително ефективна.“

За вас не знам, но на мен от тези резултати ми се изправиха косите. Те просто показват, че половината от младите хора, бъдещето на страната ни, са готови безкритично да ни върнат там, откъдето бягахме през граници, граничари и милиция.

Никъде в доклада обаче няма да намерим обяснение за собствената ни вина за случилото се. Защото напълно естествено е младите хора да търсят своето място в живота и да искат да знаят истината. Те не са виновни, че ги изоставихме в това опасно лутане между лъжи и лъжепророци. Аз напълно вярвам на думите на Деян Николов, че 22 годишният студент Славчо Крумов посвещава времето си на доброволчески каузи, че е възстановявал градинки, ремонтирал е детски площадки, засаждал е дървета. Друг е въпросът, че не вярвам на хора, като Деян Николов.

Но ето на, един млад човек му е повярвал и го е последвал до вратата на сградата на Европейската комисия в София с високо вдигнато знаме.

И на снимките, публикувани от общинския съветник от „Възраждане“ към нас гледа едно наистина одухотворено младо лице. Студентът Славчо Крумов е усмихнат. Весел. Хорст Весел…