сряда, 28 септември 2022 г.

Снимката, която никой не публикува


 

Сигурно не сте се замисляли, но първата жертва на информационния стрес, не сте вие или детето ви, втренчено в смартфона си по време на семейната вечеря. Отчаяният вопъл на датския принц Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир: „Думи, думи, думи!!!“ преди четири столетия е взривен протест срещу объркания свят, след технологичната революция на книгопечатането. Думи много – истини малко: „Светът е разглобен, о дял проклет! Как трудно е да го поставиш в ред“ изохква пак младият датчанин.

Ясно е, че многото думи не обясняват нищо, а само объркват нещата. Понякога само една дума е достатъчна, за да обясни всичко случващо се в света около нас. Ето така Виктор Юго се хваща за онова прословуто и кратко „Merde!“, изкрещяно от френския генерал Пиер Камброн сред полето на Ватерло, когато чул предложението на англичаните към гвардейците му да се предадат. В своя епичен роман „Клетниците“ великият Юго се хваща за мръсничката и кратка дума, за да покаже как точно тя слага край на една цяла епоха в историята на Европа и света.

И го прави.

Като си говорим за думи, да припомним, че из вестникарските редакции (поне преди време) с опитни и начетени редактори (къде ги вече?) бродеше неписаното правило: „Една снимка говори повече от хиляди думи!“

Та да си дойдем на думите за снимката, която никой не публикува…

Намалявам телевизора, защото неистовият шум от освиркванията на стадиона в Скопие става оглушителен. Сякаш за да го надвикат единадесетте момчета в бели фланелки пеят националния химн. Пеят е силно казано. По скоро дерат гърла във фалшив и възторжен фалцет. Последният тържествен акорд отзвучава, а единадесетте, събрали яд и огорчение, изревават нещо като: „Айде-е-е-е-е!!!“

И тогава идва моментът за паметната и непубликувана от никого снимка.

Гледали сме хиляди пъти преди началото на (най-вече) международни срещи футболистите да излизат на терена, държейки за ръка малки дечица, облечени с фланелките на противниковия отбор. Мил жест, припомнящ, че спортът е не само зрелище и сблъсък, а и възпитаващ в уважение към другия, към противника, двубой. Ангелските лица и  усмивки на малките спортисти, станали част от голямото шоу, припомнят на възрастните, че всичко е само игра. А за дребосъците от терена преди началото на играта – спомен за цял живот.

И така. Химнът свършва насред неистови дюдюкания, нашите изревават мощно… И тогава видях детето.

Облечено във фланелката на македонския национален отбора и застанало пред един от нашите футболисти, то присви внезапно рамене. Вдигна ръце към трогателно русата си глава с дълга коса  силно ги притисна към ушите си. Притискаше ги със затворени очи, за да махне от себе си свирките, ревът и цялото онова напрежение и омраза, летящо над стадиона…

После телевизионната камера смени общия план и малко по-късно съдията наду свирката за първия сигнал.

На другия ден вестници, агенции, външни министерства в Северна Македония и България осъждаха, обсъждаха и разсъждаваха надълго и нашироко случилото се. Гологлави политици патетично се изказваха по повод видяното. Думи, думи, думи!

Снимката, която никой не публикува би казала всичко. Децата на България и Северна Македония просто един ден ще запушат ушите си и ще затворят очите си за омразата и ненавистта на изгубените в еднакви идеологии и различни истории поколения на дядовците и бащите си.

Дано да е по-скоро!       


четвъртък, 22 септември 2022 г.

Ден на независимост

Лятото целува Есента.

Есента му казва: "Тръгвай си!"

Завалява...

вторник, 23 август 2022 г.

Задава ли се младоруска революция?


 Текстът е публикуван в www.reduta.bg

На снимката: На 28-ми февруари 2022 г. в Туитър се ражда идеята за флаг на бъдещата "прекрасна парламентарна република Русия". Той е в синьо и бяло и се определя като "десъветизиран, без червения цвят на кръвта, култ към войната и примеси на имперски амбиции". В своето обръщение от страна на Националната републиканска армия Иля Пономарьов говори на фона на този флаг на руската опозиция срещу войната в Украйна.


Империите са огромни наднационални образувания, остаряващи с времето великани. Техният край винаги наподобява рухването на бляскава някога, величествена многоетажна сграда с износени основи. Това може и да се случи и вследствие употребата на контролиран взрив, заложен от някого. Под срутените им отломки загиват стотици хиляди, дори милиони, от обитателите на многото етажи. Оцелелите изпълзяват от развалините и започват да строят новите си (вече еднофамилни) къщи от отпадъците. При това, често обвиняват за срутването на сградата немарливите си съседи от горния или долния етаж и са готови да се пребият взаимно - до кръв. В повечето случаи си крадат взаимно оцелялото под отломките обзавеждане и взаимно се обвиняват на висок глас за наглите кражби. И над всичко това се стеле пепелта от разрушението, която до неузнаваемост изкривява образи и представи за истинското състояние на нещата.

Образът на срутилата се от времето сграда е просто метафора. Тя, обаче, помага по-добре да се разберат и обяснят исторически и политически аналогии – сходни процеси, които протичат в различни исторически времена.

В последните шест месеца целият свят става свидетел на живо как последната европейска империя – Русия - слиза от историческата сцена, плетейки неуверено крака по стълбите. Нейното удивително оцеляване до този момент е повод за дълбокомислени разсъждения как нещо, обречено по условие, може да оцелее напук на обстоятелствата.

Когато преди столетие, в края на Първата световна война, към политическото небитие тръгват Османската и Австро-Унгарската империя, Руската им посестрима е първи кандидат за последно причастие.

Ако останем при образната метафорика, в този етап от своето развитие империите приличат (по духовитото определение на един наш съвременник) на болен от проказа в последен стадии, качил се на панаирджийска въртележка. Парчетата от имперското тяло (с извинение), разлитащи са настрани от центробежната сила на разпада, са новите национални държави. Те ще изпъстрят политическата карта на Европа, Азия и Африка с нови цветни петна.

С едно неочаквано от никого изключение – нова увличаща масите идеология, съчетана с безогледен терор и гражданска война ще запазят Руската империя. За първи път. Разлетялите се за около десетилетие парчета мимолетни национални държави, ще бъдат отново пришити към тялото на обновената откъм име империя – вместо с игла и конец, с щик и бодлива тел – под името републики. И, ето ти го Съюзът нерушим на републики свободни (СССР). Както става ясно десетилетия по-късно (ако се възползваме от мисълта на Волтер, казана по друг повод) нито е съюз, нито е нерушим, нито е свободен.

Наднационалната империя на социалистическите републики (СССР) с жесток диктатор начело (Сталин) оцелява за втори път вече в средата на това отминало столетие. Този път историческият и шанс е в непоносимия избор, който трябва да направи нормалния останал свят – между ЗЛО и ЗЛО, а цената е на този свят да остане поне само едното ЗЛО. Остава онова, което държа под тоталитарен ботуш половин столетие половината европейски континент.

Третото оцеляване бе само няколко месеца, след като последната руска бойна машина пресече границата с Афганистан. В края на тази война СССР бе на практика в тотален идеологически и икономически фалит. След години на захранване на системи, нормализиране на обществената сфера и поетапното включване на Руската (уж вече!) федерация в глобалната икономика болникът позакрепна, изправи се на крака, разкърши снага и…занаднича в дворовете на съседите.

И така. Стигна се до четвъртия път. Пътят към Украйна. Пътят за никъде.

Вече стана дума, че от телата на умиращите империи се раждат, откъсвайки се, националните държави. В този процес най-драматична, противоречива и, в някаква степен, шизофренична е съдбата на нациите, които са определяли с името си основополагащото имперско начало. Най-добре с тази ситуация се справят австрийците преди сто години, но те все пак тогава са имали на разположение Зигмунд Фройд. Пък и във Виена са нямали амбиция да се виждат „обединени като братя, надвисвайки като заплаха над всички останали“ (цитат от Австрийския императорски химн)

По-тежка е съдбата на турците – разбиращи, че Османската империя е пътник към отвъдното – те се обръщат към турския национализъм. Когато през 1908 г. избухва младотурската революция, нейна основна цел е ограничаване на абсолютната власт на султана, възстановяване на конституцията и запазване териториалната цялост на държавата. Своето доста по-свирепо лице младотурският национализъм ще покаже десетилетия по-късно. Но, пътят е ясен – от наднационална империя към национална република. И нова турска нация.

В първия ден след драматичното събитие, отнело живота на Даря Дугина, свое обръщение разпространи Националната републиканска армия (НРА) в Русия. От една страна – наименованието събира в едно понятията „нация“ и „република“ – силна смислова претенция към отричането на противоположностите на тези две начала. От друга страна - НРА обявява за свой основен противник президента на РФ Владимир Путин, наричайки го „узурпатор на власт и фалшификатор на конституцията“ (абсолютно същите са 110 години по-рано обвиненията и на младотурците към султан Абдул Хамид II) , както и обогатилата се от близостта си до него олигархия. Могат да се приведат още много факти в тази посока, но тенденцията е ясна. Раздяла с пост имперските бълнувания (част от които е и евразийската теория на Дугин) и обръщане към проблемите на руската нация, мечтана вече не като абстрактен „Руски свят“.

Всъщност, ако прочетем внимателно обръщението на НРА, направено от бившия член на руската Дума и противник на Путин Иля Пономарьов, можем смело да го определим като манифест на младоруския национализъм и началото на четвъртия опит за край на последната империя на европейския континент.

петък, 29 юли 2022 г.

„Райски“ газ за България или лечебен глад за всички


Текстът е публикуван в www.reduta.bg

На снимката: Лаокоон и синовете му в предсмъртна борба със змиите или европейските икономики в хватката на руските газопроводи

Какво ще кажете, ако утре България влезе в преговори с Русия за закупуване на сериозни количества оръжие! Абсурдно?! Не! Но точно това ще се случи, ако бъдат възобновени преговорите между бъдещото българско служебното правителство и „Газпром“ за връщане към договора за доставки на газ, който би трябвало да важи до края на календарната година.

Така България ще започне да купува основното оръжие на Русия в неогласената и война, която тя води за връщане на позициите си и влиянието си в Европа.

Някак си все се забравя, че през далечната вече 1997 година все още бъдещият президент на Русия Владимир Путин защитава докторат в Санкт Петербургския минен университет. И, че темата на дисертацията му е изцяло върху ролята на енергетиката при възстановяване на световната роля на Русия. Което значи, че в нея се говори основно за тръбопроводи, газ и нефт.

Точно този факт на два пъти припомня, обаче професор Михаел Щюрмер в книгата си „Путин и възходът на Русия“, появила се в далечната вече 2008 г. Предупреждението му, че всеки, който подценява руският президент, го прави на свой риск, не е чуто.

Нищо ново в човешката история – преди да бъде вкаран с песни, танци и радост зад стените на Троя, едноименният кон е бил посочен като смъртна заплаха за града от пророчицата Касандра. Всички знаем какви са последствията. Но като говорим за митология, не мога да се освободя от усещането, че днешната ситуация в Европа най-добре може да бъде илюстрирана със сцена от същия този момент около разпалените дискусии „за“ и „против“ Троянския кон. Става дума за мига, в който двете огромни змии, излезли от морето, омотават в смъртоносна хватка повярвалият на Касандра Лаокоон и неговите синове. Какво искам да кажа ли?! Ами, представете си икономиката на Германия в ролята на Лаокоон, а икономиките на по-малките европейски държави са синовете. Змиите, ли?! Е, не ви ли приличат на едни дълги и гладки руски газопроводи, опасали на длъж и шир „тялото“ на Европа!

Митологията си е митология, а „Газпром“ си е…Русия. Кога най-сетне ще разберем тази явна, гола, сурова, жестока истина. И, когато говори „Газпром“, това е точно онова болезнено за слушане вече: „Говорит Москва!“ Спирателните кранове на руските газопроводи са нищо повече от спусъци на оръжие, с които се произвеждат точни изстрели по посока на…

Пример за това отново дава Михаел Щюрмер, когато още в края на първото десетилетие на новия век: „…в Швеция са изброени петдесет и пет прекъсвания на доставките и случаи на насилствени повишения на цените от страна на „Газпром“ и само единадесет от тях нямат политически характер.“. След което приключва с извода: „По един или друг начин „Газпром“ е Русия и Русия е „Газпром“!

И все пак, същността на проблема се крие в една дума – зависимост. Зависимостта на индустриалните нации, вървящи към все по-голямо търсене на енергийни ресурси, подема на Китай и Индия с нарастващата им необходимост на енергия. И всичко това, съчетано с факта, че газът е най-екологичната енергия в един свят, изправен пред екологичните предизвикателства на бъдещето.

Многозначителен е обаче фактът, че думата „зависимост“ в съчетание с понятието „вещество“ се употребява най-често в криминалните хроники, свързани с пласирането на дрога. В този смисъл, има странна близост между икономическата зависимост на постиндустриалните общества в Европа, завладяни от консумеризма, материалния лукс, презадоволеността и разкоша, от руския газ – веществото, което „движи и захранва“ икономиките, произвеждащи и продаващи този лукс. В тази необичайна метафорика Русия е глобалният дилър, наблюдаващ с тънка усмивка абстиненцията на редовния си клиент - Европа - пред заплахата от спиране на редовната доза.

Бъдещето на Европа, докарала се сама дотук, ще е трудно и пълно с изпитания. Метадоновата диета на замяна на руския газ с други енергийни заместители ще е дълга и несигурна. На спасението е само и единствено в лечебния глад. И търпение и воля пред предстоящата година, за която в Москва потриват ръце в очакване на старите си съюзници от минали военни кампании – генералите „Зима“ (за Европа) и „Глад“ (за света).

Колкото до България!? Последните дни редовното правителство на Кирил Петков многозначително съвпаднаха с темата продажби на „райски газ“ на подрастващи и малолетни. След като вицепремиера Корнелия Нинова решително се противопостави на безконтролните продажбите на райски газ за децата - бъдещето на България, тя също така решително се обяви за възстановяване на преговорите с „Газпром“ за контролирани бъдещи продажби на руски газ за България.

Каква ирония?! Какво късогледство?! Или нещо друго?

В същото време новината за последното решение на правителството в оставка относно очакваните седем танкера с втечнен газ (LNG) отвъд океана ни припомни, че сега сме в сезона на тестерите и тестовете.

Ето сега ще стане ясно Кой кой е и кой с кого е!    

понеделник, 18 юли 2022 г.

След лястовицата



    Стаята в старата 110 годишна къща в Априлово с "пленената" лястовица вече е ремонтирана. 
    Няма какво да добавя, освен онзи любим стих от "Фауст": "Но винаги една стаена страст / за полет във душата се издига / когато сред просторите над нас / дочуем песента на чучулига..."


неделя, 3 юли 2022 г.

Не по жицата


Красивата стая на старата селска къща се нуждае от ремонт. Оглеждам замислено прозорците и съзирам малкото черно кадифено парцалче натикано в ъгъла на един от тях. Преди години баба ми вероятно е уплътнявала невидима пукнатина в стъклото. Парченцето тъкан помръдва като живо...

Живо!

Малкото, блестящо и черно като главичка на карфица око е изпълнено с ужас. Случайността и паническият страх в търсенето на бягство са създали най-невероятния и коварен капан - крилото на малката птица се е заклещило в невидима цепнатина между стъклото и рамката на прозореца.

Говоря и нещо успокояващо, докато внимателно се опитвам да освободя крилото. Пълен глупак. Вероятно гласът ми ечи в празната стая като последната тръба на Апокалипсиса.

Още по-леко, още малко! Ето! Успявам! Крилото с леко приплъзване и нечуто изсъскване се освобождава, а в двете ми длани сърцето на малката птица ще се пръсне.

Излизам на огрения от юлското слънце чардак на старата къща. Със свито сърце от очакване на предстоящото разтварям длани. Като изстреляна от прашка птицата излита право нагоре и се превръща бързо в невидима черна точка в синьото.

Усещам прилив на неописуемо щастие...

Срещнах черна лястовица!

вторник, 28 юни 2022 г.

Българи от ново време – сламка, въгленче и боб


Мефистофел: „Където да погледнеш – все двубои (…)

Втълпи си всеки под това небе,

Че с бой се оцелява; тъй и бе.“

Фауст: „Хм, тъй било… Страната с тази рана

Се закандилка, рухна – и не стана.“

„Фауст“ - Гьоте


 

    Председателят на ДПС зове за нови парламентарни избори и обяснява, че важно било в бъдещото електорално преподреждане основите на къщата на демокрацията да са здрави. Абе, бай (на турски „бай“ означава „господин“) Карадайъ! Каква къща, какви основи! В парламентарната къща я подредихте така добре, като в хубавата турска поговорка: „Дели кузум ода гиби!“. И веднага да преведем, че това ще да рече: „Като в стаята на лудо девойче.“ Само за това се сещам, когато за пореден път видя очите на Тошко и т. н. на трибуната на НС. Ами, направо сменяйте надписа над Народното събрание с горецитираната поговорка! Какво съединение, какви два (златни) лева с образа на Паисий! Бях прочел някъде, че преди времето на моторните триони добър канадски дървосекач можел с брадвата да разцепи кибритена клечка на две. Но, мисля си, че и този майстор на острието ще остане възхитен от съвременните политически дървари у нас. Така де – тук всичко се цепи и всичко се променя. Ежедневно и ежечасно. И мога ли да го кажа по-добре от стария Гьоте в мотото по-горе. Въртяхме се, въртяхме се и в навечерието на стогодишнината от така нареченото Септемврийско въстание от 1923 г. сме отново на път (и отново с решаващата помощ на Москва) да се докараме до пълна вътрешна нетърпимост (че не ми стига смелостта да напиша гражданска война).

    Никой никого не търпи – ако започна да изреждам двойки от имена, ще се получи наситена програма за боксова гала-вечер. Я, вижте и си представете!: Корнелия – Радев, Радев – Петков, Петков – Тошко Йорданов, Тошко – всички останали, всички останали – Корнелия…      

    И като си помисля колко неразумно преди малко повече от месец разсъждавах върху устойчивата непоклатимост на управляващата четворнопартийна коалиция, използвайки физическия векторен анализ на противодействащи си по посока сили, срам ме хваща. Че моделът „Орел, рак и щука“ е устойчив – дума няма. Работата е там, обаче, че когато се дърпа ластик в две различни посоки, този дето първи пусне ластика се смее последен. Щото потенциалната енергия се превръща в кинетична и…болезнена.

    Като стана дума за смях, тази история с довчерашните коалиционни партньори и преодоляваните от тях препятствия в общия им политически път, по-добре може да бъде описана не с басня, а с приказка. От онези болезнено поучителни и страшни приказки на Братя Грим, дето биха довели до уволнение всяка съвременна възпитателка или учителка, позволила си да ги вкара самоволно в учебното съдържание.

    Та, тръгнали заедно по общия си път нашите приказни партньори – сламката, въгленчето и бобовата шушулка. В мир, разбирателство и леки заяждания стигнали до горско поточе. Обмислили управленска стратегия за преодоляването му – сламката легнала от единия до другия бряг, въгленчето тръгнало да преминава, а бобовата шушулка чакала реда си. Да, ама по средата на пътя си въгленчето колебливо позабавило ход, прогорило фатално сламката на две, паднало във водата и изсъскало за последно. Бобовата шушулка пък, гледайки отстрани, напълно оценила комичния сценариен потенциал на ситуацията. И започнала да се смее (като Тошко Йорданов) и да се смее, докато от смях се спукала и …приказката свърши вече.

    А, като се замислиш – тази приказка е общоприложима за обяснение на политическите форми на живот у нас. За всяка отделна партия, за заседанията на парламентарни и експертни комисии, за отношенията между президентство и министерски съвет, и за какво ли не още. Сламка, въгленче и бобова шушулка!!!

    Ще кажете, ама защо трябва да си разказваме детски приказки?! И ще ви отговоря. Преди две седмици в един знаменателен текст колегата Бориславов Ясен ясно обясни българо-македонската политическа интрига като за деца – много добре се получи. Кратко, точно, разбираемо. Седмица по-късно чух, че БНР ще въвежда в програмната си схема новини за деца (вероятно със скритата идея и възрастните да ги слушат, че белким нещо схванат). Лека-полека стигам до извода, че при бързо прогресиращия български обществен инфантилизъм всичко трябва да се обяснява с думи прости. Така де, нали точно преди 260 години Паисий Хилендарски отбеляза в последните изречения на историята си: „За простите българи – просто написах.“

    Ще кажете, ама те са били българи от едно старо време! Чакайте да видим! Какви ще да са били българите от старо време? В едноименната си повест от 1867 г. големият Любен Каравелов описва ситуацията с тях по следния кратък и разбираем начин: „Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица.“ Така – стана ли ви ясна работата?! Старото време е времето от преди раждането и създаването на българската нация. Обичаш си и си харесваш близкото и познатото и нехаеш за далечното. Няма обща територия, няма общ език, няма обща история, няма общи институции, няма общи интереси, няма общност от хора – българска държава все още няма. Нация няма!

    Да погледнем докъде я докарахме – българите от новото време. И то точно в годината, когато отбелязваме 300 години от раждането на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на „История славеноболгарская“…

    Обща територия!? Че какво общо имат София или Варна с Карапелит или Кула?!. И знаете ли, че има населени места докъдето вече няма пътища – те част от обща територия ли са или са вече откъснати от нея…

    Общ език!? Вие, сериозно ли!

    Обща история?! Вие, шегувате ли се!

    Общи институции?! Ама, вие отново…!

    Общи интереси?!?

    Общност от хора…

    Какво обичат българите от новото време? Разбира се, своето Отечество, но не всичкото, а само…

    И понеже не идва да приключваме с многоточие, да се върнем отново към началото на тези думи, и към мотото от незабравимия и непознат за средностатистическия телевизионен зрител „Фауст“ на Йохан Волфганг фон Гьоте.

    Персоналната политическа нетърпимост в България, личностния антагонизъм и омраза, ироничните междуличностни реплики и обиди, партийните двубои и многобои вещаят не предсрочни избори, а безсрочна национална катастрофа: „Страната с тази рана се закандилка, рухна и…не стана“