понеделник, 28 октомври 2019 г.

Всякакви избори


На нашата улица и в училище всички момчета бяха или за Левски или ЦСКА. Без мен. Възрастен счетоводител с бяла коса, колега на майка ми, лесно ме убеди, че Локомотив София е моят отбор. Не ми трябваше много – скучно ми беше да бъда като всички останали. Освен това още тогава бях наясно с едно. Не харесвам силните. Не само във футбола. Банални са ми някак си. Победите им са очаквани – също като менютата в заведенията за бърза храна.

Виж Локомотив – това бе нещо различно. Като влакче на ужасите – нагоре и надолу. Падаш от слабаци, но пък мачовете с Левски и ЦСКА бяха нещо велико. След загубите бях горд. След победите – бях снизходителен към загубилите. Привържениците на другия отбор в махалата или училище ме потупваха по гърба все едно лично бях отбелязал головете във вратата на загубилия гранд.
Когато Никола Котков – русият красавец с убийствения ляв крак премина в Левски страдах безутешно. Все едно ме бяха оставили сам на улицата в чужд град. Още повече, че и аз ритах с левия…

Както и да е. Човек прави своите избори в оня момент, който Жан Пол Сартър нарича „миг на лудост“, защото изборът също е игра. А всички „игри“ на възрастните са неясен спомен от детството. Дори и изборите, отпреди няколко дни.
Не знам защо силата на силните на деня ми напомня за онзи виц, който преди четиридесет години ми разказа остроумен литовец: Попитали радио „Ереван“ – „Извинете, как можем спокойно да съжителстваме с много силен, груб и ужасно глупав съсед?“, а от радиото отговорили лаконично: „Питайте Финландия!“.

Точно този горчив геополитически анекдот си спомням като гледам кръглата голяма като на Голиат глава, запълнила екраните на телевизионните ни приемници в изборната нощ. И си цитирам наум онова изречение на Джереми Паксман от „Политическото животно“: „Всичко свършва по един и същи начин. Изненада и сълзи…“. Да, това е онзи неминуемо щастлив ден от детството ми, когато силните гледаха изненадани в краката си след последния съдийски сигнал.

В тези местни избори помагах на приятел. Бяхме малко срещу много, но играхме. Двама общински съветници. Две отлични оценки. 66. Само трудните победи имат значение.

четвъртък, 10 октомври 2019 г.

Никога „Нобел“ за нас


След като вчера научих, че Олга Токарчук получава нобеловата награда за литература, започнах да превеждам един текст за нея от Guardian. Оставих довършването му за тази сутрин, само за да полусънувам прозрението защо точно изобретателят на динамита завещава парите си за едноименния награден фонд.




За да заслужиш тази награда трябва да „взривяваш“. Всичко ново, значимо в същността си е взрив за утвърденото, устойчивото, общоприетото – отричащо го.

Ето фрагмент от превода за Токарчук: „Но в телевизионно интервю след наградата (литературната награда Nike в Полша)) писателката възмути десните патриоти, като заяви, че противно на собствената си представа за страна оцелял от чуждо потисничество, самата Полша е извършила "ужасяващи действия" спрямо други в някои моменти от своята история. Тя бе дамгосана като „targowiczanin” – архаична дума, означаваща предател, а нейният издател трябваше да наеме частни охранители за известно време, за да я предпази от физическа разправа. „Бях много наивна. Мислех си, че ще успеем да обсъдим тъмните области в нашата история “, казва за това време тя.


Броени дни по-късно тя попада в епицентъра на още една полемика, когато на филмовия фестивал в Берлин е представен филмът „Диря“, заснет по романа й от 2009 г. „Ори с плуга си над костите на мъртвите“.  Създаден по сценарий на Tокарчук и в съвместна работа с режисьорката Агнешка Холанд, филмът е обявен от полската информационна агенция като „дълбоко антихристиянско дело, която насърчава еко-тероризма“. Когато в края на седмицата творческото дуо получава престижната берлинска награда „Сребърна мечка“ по време на съвместната им пресконференция Агнешка Холанд с чувство за хумор заявява: „Мислим да цитираме това обвинение на рекламните плакати за филма, защото това ще насърчи хората, които иначе не биха си направили труда да дойдат и да го видят. “

Да пишеш или твориш – не с мисъл за успех, предпочитания на публиката и награди. Винаги да търсиш прословутото „общочовешко“, подминавайки спокойно прословутите „родно, мило, национално и патриотично“. С което да бъдеш и неудобен, но и истински.
Ето защо разговорът за нобеловата награда с българско участие ще си остане бъбрене от селска седянка – белена царевица и пуканки.

Защото дори Йордан Радичков бе в ловната дружинка на Тодор Живков. А истинският писател никога не е с ловците.

С жертвите е…


П.С. - Българското издание от тази година на романа, за който Олга Токарчук получава наградата The man booker international prize 2018
Нарадата "Нобел" също е за изминалата 2018 г. Английското издание на книгата е със заглавие Flights (Полети). Непреводимото бегуни е името на религиозна секта, вярваща, че постоянното движение, бягство е начин за преодоляване на злото, което винаги ни преследва...




понеделник, 7 октомври 2019 г.

Ars moriendi!

Сбогом, Румба!
Оставаш в нашия дом и при нас, както винаги досега от първата картина преди 35 години!
Румен Михайлов - R.I.P.


P.S. - Роден на 10.Х.1956 г. в Шумен Румен Михайлов завършва Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий” със специалност „Скулптура“ в класа на Григор Кирчев. Живее в Шумен и работи в областта на малката пластика, монументалната скулптура, живописта, рисунката и акварела. От 1984 г. до сега има десетки самостоятелни изложби в София, Варна, Бургас, Пловдив, Русе, в родния си град. Авторските му експозиции в чужбина са в Салона за интернационално изкуство в Марсилия, Франция(2006 г.), Галерия “Papyri”през 1992 г. в Берлин, Германия, Зала „Сорос” в Бишкек, Киргизия (2003), две галерии в Холандия през 1998 г., в Бизнес-клуб в Люксембург, 1996, Галерии в Чикаго, САЩ през 2003. Следват участия в колективни изложби в Прага, Париж, Лондон, Братислава, Виена.

четвъртък, 3 октомври 2019 г.

Не просто "още една книга"


Момичето има мастиленосини очи, втренчени в екрана пред себе си. Повтаря бавно и пише: „Значи…дьо…ла…Той французин ли е?“ Потвърждавам и мълча. Няма как да му обясня учудването си, когато малко по-рано разбирам, че поменатият „Дьо ла…“ най-после е преведен на български с 400-годишно закъснение. Учудването, че малко преди това съм прочел перифраза на заглавието на книгата му – перифраза, написана 1500 години преди появата и: „Малцина са тези, дето ги държи робството, повечето сами се държат за него.“. Учудването, че в последния месец за мен името „Дьо ла Боеси“ бе важен фрагмент от едно дълго пътуване – не само през пространството, колкото през времето…


Има едно необяснимо усещане за едновременност на събития, между, които лежи океан от време. Сигурно това е и причината филмът „Облакът Атлас“ да стои от години в паметта на лаптопа, готов за ново пускане. Никак не се изненадвам, когато преди десет дни в Бургас внезапно разбирам, че съм на една маса с Александър Бернер, монтирал лентата на този сложен като енигматичен пъзел филм.


Затова знам, че има отговор на въпроса защо винаги, когато изляза под небето в тъмна звездна нощ и вдигна очи нагоре, първото което виждам са неизменно трите поредни светлини от пояса на Орион. Без специално да ги търся…

Затова знам, че книгата „Разсъждение за доброволното робство“ на Етиен дьо ла Боеси идва навреме – точно в годините и в дните, в които пред очите ни политическата глупост, патриотичната дебилност и пресметливият цинизъм доброволно избират уютната си несвобода.

Защото за този „Дьо ла…“ са написани думите, най-точно определящи измеренията на необяснимата близост между две души: „Защото това бе той. Защото това бях аз.“  Великолепно допълнени от други думи, изречени…столетия преди тях: „…трябва да е в сърцето ни, а то е винаги с нас; когото си поиска – вижда го всеки ден.“