вторник, 31 декември 2013 г.

Приказка за това кой носи снега по празниците



-         Не можете да си представите какво е да вървиш през живота с дупка в гърба! – гласът на жълтото глинено прасе звучеше настоятелно. По този начин говорят всички, които искат да привлекат вниманието върху себе си – най-често с претенции и оплаквания.
-         Ама, кой би искал да мушка в гръб глинено прасенце  – изхихика Великденският заек – нито ставаш за ядене, нито можеш да обидиш някого с тези кръгли и добри очи!?
-         Ако става дума, мога да бъда обект на внезапна агресия – прасето почти се обиди от пренебрежителния тон – Не забравяйте, че все пак съм касичка, а в последно време при тази криза и безработица не само банките, а и прасенцата-касички привличат към себе си нездрав интерес.  Но аз не говоря за мушкане и колене, а за дупката, през която децата трябва спестовно да пускат в мен монети. Ужас, създадено съм с конструктивен ишиас и от това ме боли не толкова гърба, а душата, душата...!!! - Прасето театрално изхлипа, търсейки съчувствие.
Разговорът се водеше под елхата в големия празнично тъмен салон. Отгоре сред зелените клонки на дървото празнично просветваха стъклените украшения. Примигването на гирляндите с лампички придаваше на играчките, събрани около коледното дърво вид на съзаклятници. Всяка от тях си имаше собствената история и време на поява в нарастващата им компания. През годините, или по точно от нова година на нова година групата на играчките-украшения се увеличаваше с нов член. Този път посрещаха малка кристална топка със снежен човек вътре. Когато Мъжът я постави за пръв път под елхата, той я разтърси и в топката избухна снежна буря. Милиони снежинки се завъртяха във водовъртеж, а малкият снежен човек гордо се изпъчи срещу виелицата. Беше красиво и вълнуващо. Още повече, че тази зима снегът закъсняваше и играчките се чувстваха неудобно, сякаш носеха лична отговорност за топлото и слънчево време навън.
-         Всичко е от глобалното затопляне! – Великденският заек беше умникът на компанията. За това допринасяше и липсата на едното му ухо. Всички знаят, че премеждията правят препатилите ги по- съобразителни. Освен това заекът бе направен от ръцете на една детска учителка, което допълнително укрепваше безспорния му авторитет на учена личност. – От затоплянето е! – повтори Великденският - В миналото по това време на годината зайците чертаеха хитроумни следи в дълбокия сняг, а лисиците получаваха главозамайване в опита си да ги разчетат. Валеше по цели седмици и даже децата не ходеха на училище, защото преспите ставаха по-високи от пискюлите на шапките им. Ех, какви зими бяха! – заекът подсмръкна драматично – Според мен хората са станали толкова много, че затоплят света с температурата си. Ау-у-у, каква интересна хитопеза (понеже гледаше много телевизия, заекът си мислеше, че думата произлиза от „хит”) измилих току що. Трябва да я споделя с научната общност!
-         Дълбокият сняг е смъртоносен понякога – В разговора плахо (като всяка сърна) се включи бялата грациозна порцеланова сърна,която до този момент слушаше внимателно опънала дългия си врат. В него затъваме лесно и вълците ни настигат. Не можете да си представите как летят те през дълбоките преспи. През разлитащия се във всички посоки сняг се виждат само очите им – алчни и зли. Като човешки са!!! – сърната замълча за секунда, за да усили ефекта от думите си. Тя имаше артистичен талант и като всяко красиво създание се оглеждаше в очите на околните и неусетно натрапваше своята крехка уязвимост. – Снегът е хубав, когато е само няколко сантиметра. Лесно го разравяме и пасем тревата и мъха. Бягаме бързо и телата ни се сливат със стволовете на дърветата. И е приятно прохладен - като нос на елен! – сърната се усмихна срамежливо, наведе глава и продължи, мислейки си явно за нещо друго – Да, снегът толкова ми липсва...
-         Жената говори също като теб – в разговора се включи Ангелът от свещта. Той беше ефирен и лек, готов всеки момент да изчезне в разтапящия се парафин. – Тя често повтаря, че тези дни са тъжни без сняг. Залепва носа си на прозореца и гледа с очакване навън. После отива при Мъжа и го моли да и обещае сняг. Той пък се почесва смутено по главата и отговаря, че всичко може да обещае, но не и сняг. Защото ако не завали, тя повече няма да вярва на нито едно негово обещание. Тя пък въздъхва тъжно и пак залепва носа си на прозореца. Мъжът се шегува, че от това носът и е влажен и студен като на домашен любимец в добро разположение на духа. Жената се усмихва леко и съска като ядосана котка.
-         Явно доста внимателно ги наблюдаваш – Великденският заек присви иронично единственото си ухо. Това, ангелите, сте винаги наблизо до проблемите, нали!
-         Всъщност, ние сме близо до хората – Ангелът от свещта миролюбиво се усмихна – Те пък си имат проблеми. Така, че да, по силата на простия силогизъм ние винаги сме близко до проблемите – на едно крило разстояние.
-         Ами тогава, решавайте ги бе – заекът имаше излишък он пролетен великденски оптимизъм – Решавайте ги, а не гледайте сеир от първия ред на цирка!
-         Е, има нещо, което не знаеш! Ние имаме право само да размахваме криле, когато хората решават проблемите си. От това главите им се проясняват и те стават по-уверени в мислите и постъпките си. Има нещо, което трябва да осъзнаят  – нещо, което си създал сам е само твоя грижа. Така е с всичко – с проблемите също...
Животните замълчаха за минута, замислени над думите на Ангела от свещта. Все пак, с ангелите трябва да се внимава, поради тяхната естествена близост с високостоящи институции и малко уважение никога не е излишно.
-         Не ми е добре, когато Жената е тъжна – в разговора за пръв път се намеси Овцата с вързалка на гърба – Много съм автосугестивна и също тъгувам по цели нощи. – Овцата с вързалка на гърба беше грешка сама по себе си. По принцип тя трябваше да виси високо горе на елхата, заради което бе и вързалката на гърба. Беше обаче толкова тежка, че тънките клончета увисваха и Овцата винаги тупваше тежко в основата на дървото. След като няколко поредни години тази история се повтаряше като тъп телевизионен скеч, Мъжът и Жената взеха решение Овцата с вързалка на гърба да си остане завинаги под елхата. Вързалката на гърба обаче остана като напомняне, че от миналото и произхода си никой не може да избяга. Това бе и една от причините Овцата винаги да е съпричастна към нечие страдание. Тя най-добре от всички под елхата знаеше, че страданието обикаля, тракайки със зъби наоколо точно като вълците в дълбокия сняг. И е по-добре да не го посрещаш сам, за да оцелееш.
-         Та, казвам не ми е добре, когато Жената е тъжна. – повтори Овцата - Не можем ли да измислим нещо? Те са толкова внимателни с нас. Има ли нещо по-нежно от ръцете им, когато ни вадят от кутиите всяка Коледа и после отново ни връщат там?!
Животинчетата под елхата за миг се замислиха. Да, така беше – ръцете им бяха толкова нежни. През цялата година на тъмно в дрешника те очакваха мига, в който отново ще усетят празничното докосване на човешките ръце, за да усетят пак, че нищо не е свършило, а че пак започва. Беше нещо като раждане – раждаш се и някой внимателно те взема в ръце. Играчките просто не усещаха как всички в този момент са глупаво и щастливо усмихнати. И това беше така, защото щастието и глупостта са близнаци и си играят и с хора и играчки. Откакто свят светува...
-         Имам идея! – това каза Снежният човек с половин глава – Имам идея как да и помогнем!
-         Я, по-внимателно с идеите! – Великденският заек хапливо прекъсна Снежния човек – Когато последният път имаше идея, главата ти пламна и сега си на този наполовина драматичен, наполовина комичен хал!
-         Не съм виновен за това – Снежният човек повиши тон – Не знам на кой глупак му е хрумнало да ме направи дебела парафинена свещ. Това е абсурд – снежен човек и пламък. Макар пък, като се замислиш, има нещо дълбоко символно в това. Радваме околните и изчезваме от очите им, топейки се... – Снежният човек замлъкна, защото усети, че всички са се втренчили в деформираната му от огъня глава.
-         И, я все пак да чуем нещо по огнената ти идея! – Заекът отново стана излишно ироничен, за да прикрие за миг обхваналото го съчувствие към Снежния човек.
-         Ми, тя не е толкова огнена, колкото снежна. Мислех си, защо не вземем тази стъклена топка с виелицата вътре и не я бутнем през прозореца навън. Високо е и мисля, че нещата ще се получат... – В гласа на Снежния човек с половината глава за миг се прокрадна съмнение. Сигурно очакваше оглушителния смях на компанията, но изведнъж усети, че всички го гледат с внимателно уважение. Те бяха играчки и знаеха, че всичко е възможно, защото всичко на този свят е игра...
На другата сутрин къщата бе оглушена от възторжен вик – Сн-я-я-я-г! Сн-я-я-я-г! – Жената подскачаше боса по паркета и всъщност не беше никаква Жена, а онова същото малко момиче, което някога правеше Ангели в снега – много ангели за бъдещето си на истинска Жена.
-         Трябваше да ми обещаеш, трябваше! – тя подскачаше в див танц около Мъжа – Обещанието ти щеше да се сбъдне и сега щеше да бъдеш най-гордият мъж на света. Мъжът, който донесе сняг...
Той се усмихна смутено и внимателно я отмести от себе си. После се наведе към елхата и каза замислено: - Знаеш ли, прочетох, че няма да има сняг по празниците и ти купих една стъклена топка. Когато я разтърсиш, вътре става виелица и започва да вали – много сняг. Казах си, ето това ще е снегът от мен за теб. Да си виждала тази топка. Няма я никаква под елхата...
Мъжът бе толкова озадачен, че не забеляза как единственото ухо на Великденският заек под елхата потрепера за частица от секундата от възторг...

P.S. На момичето, което знае, че приказките са нещото, което крепи света... ЧНГ 2014 !

неделя, 3 ноември 2013 г.

Едно непреходно L'europeo :)



Тази история "ме намери" преди около 25 години. Разказах я сега. Всяка история с времето си...

четвъртък, 4 април 2013 г.

Да поговорим за...Габон




Публикувано в www.reduta.bg

Че познанията по географията не са сред силните страни на политиците е аксиома – сиреч нещо, което не се нуждае от доказване, защото си е такова по принцип. Изключенията потвърждават правилото, а сред тях е един от безспорните майстори на „реалната политика” Наполеон Бонапарт, на когото принадлежи мисълта, че да познаваш географията на една страна означава да разбираш и предвиждаш нейната международна политика. Значи, нейното бъдеще.
За разлика от човекът, направил най-много за разпространението на франкофонията по стария континент чрез движението си по него пеш и начело на армиите си, домораслите български политици и депутати учат география основно чрез включването си в съществуващите в парламента групи за приятелство със...(съответната държава) и командировки дотам чрез самолетен билет в портфейла. Крайно недостатъчно. Гледната точка на птичия полет, често съчетана с птичи ум изкривява драматично знанията и оценката за видяното.
Сбърканите знания по политическа география у нас продължават успешно и в навечерието на очакваните като междуселско футболно дерби в Югозападна България парламентарни избори. Решаващ е приносът и на започналите рано-рано телевизионни дебати, които могат да бъдат сочени като гастрономически пример за словесен тюрлюгювеч, събрал около една маса незнаещи рецепти гости и неразбиращи от храна домакини.
След като точно телевизионният екран в зората на демокрацията роди баснята за вечната и нерушима дружба между България и Нубия в лицето на депутата Васил Михайлов-Нубиеца, сега дойде време пак той - екранът -  да обогати политическият ни фолклор с ново географско прозрение. Загубеният (според служебния премиер Марин Райков) за театралната сцена Волен Сидеров, но и оценяван според хиляди избиратели като „спасител на нацията”, с характерното си кресчендо обяви в ефира на една от националните телевизии: „ Минималната пенсия в африканската държава Габон е 194 евро. Там живее племето банту. Да не би това племе да са по-умни от българите.”.
Не бих се занимавал с подобни глупости, ако в тях не се крие един сериозен проблем. Телевизионните дебати по принцип са последното място, от които можеш да научиш нещо смислено и полезно. Лошото е, че те са идеалното място за произнасяне и запомняне на бомбастични тези, най-често лишени от смисъл и мисъл. Но казани по ефектен начин, те се забиват в общественото съзнание като трън в пета. И нямат изваждане. Икономистът Тайлър Коен беше казал, че когато достъпът до информация изглежда лесен, обикновено предпочитаме краткото, сладкото и миниатюрното. Точно като фразата за минималната пенсия в Габон.
Бърз преглед върху медиините реакции у нас след поменатия сутрешен телевизионен дебат потвърждава това. Габонската пенсия е акцент в заглавията. Запомнена и препредавана, тя е на път да се превърне в предизборен лозунг-обръщение към унизените и оскърбените. Тя показва, че българският театър може и да е загубил един неслучил се артист, но българската политика е загубила много повече с влизането в нея на един политически артист. И то много. Защото в същността си тази фраза е една...лъжа.
И това е така, защото във фразата се визира една от трите най-богати държави на черния континент. Да, Габон е богат почти колкото митичните като дестинация за туристи и офшорни капитали Сейшелски острови. Не знам какво му става на Сидеров, но напоследък силно и вероятно интуитивно е привлечен от държави, формиращи брутния си вътрешен продукт посредством износа на нефт. След скорошната му апология относно венецуелския феномен Уго Чавес, разсъжденията върху предимствата на габонската пенсионна система отново миришат на петрол. Защото неслучайно основни търговски партньори на африканската държава са САЩ, Китай и Япония. Богат на природни изкопаеми и гори, Габон формира брутен вътрешен продукт на глава от населението точно два пъти по-голям от съответните показатели в България. Простите сметки показват, че при това положение и съотнесени към икономическата ситуация в двете държави минималните пенсии в Габон и България са в съотношение едно към едно. Точно това е истината.
Е, ще кажете, дотам ли я докарахме! Да се сравняваме с африкански държави, ние дето имаме такава хилядолетна история, и ние, дето им продавахме толкова оръжие, и ние, дето... Някой беше казал, че разликата между патриотизма и национализма е в това, че патриотизмът обича своето, а национализмът мрази чуждото. В този смисъл риторическият въпрос на Сидеров: „Да не би това племе (банту) да са по-умни от българите?” е напълно в духа на определенията за национализъм и патриотизъм. Ами, по умни са, Сидеров! Имат двукамарен парламент, президентска република с президент глава на изпълнителната власт, само 120 депутати, армия от 5000 човека, в столицата им Либървил живеят само 600 000 жители, истински франкофони са с френския като официален език, преобладаващо е християнското население. На герба им пише „Съединение, Труд, Справедливост” и нямат националистическа партия. Това предполага, че по време на изборната си агитация не използват примери от българската действителност и не си задават въпроса: „Абе, ние да не сме по-глупави от българите!”. А, и още! Най-важното нещо , което разделя габонците е...екваторът. Половината живеят в южното полукълбо а половината в северното. С други думи – Мили ми Габоне, ти си земен рай! Рай, в който прекрасно липсват сутрешните блокове на българските телевизии, в които неслучили се артисти разиграват трагедията на нашите дни.      

вторник, 26 февруари 2013 г.

Рибен буквар за протестиращи


Публикувано в www.reduta.bg


Д - далян, талян - (тур. dalyan от итал.) - Морско статично риболовно съоръжение. Състои се от кръгла или елипсовидна мрежена ограда, която се поставя на 150-600 м навътре в морето, опъната между закотвени стълбове. Ограденото място има отвор откъм брега, широк около 30 м. От средата на гърлото излиза мрежеста преграда (крилка) и стига до брега. На двата срещуположни края на даляна има опъната по една голяма торба, подобна на винтер. Плуващата край брега риба се отбива от крилката към гърлото, влиза в оградата и попада в торбите или бива излавяна с подвижни мрежи от рибарите. Далянът се използва и днес.


Държа в ръце белия лист, чета и не вярвам на очите си. И понеже ми се случва за четвърти пореден път в рамките на около само час в главата ми изплува паметната фраза от „Майстора и Маргарита” – „Значи ето така се полудявало!”. Показвам с върха на писалката буквата и питам: „Това какво е?”. Тя отговаря убедено: „Ч!”. Продължавам с питането: „Не сте ли ходили като ученици дотам на екскурзия с класа?”. Не се изненадвам на отново краткия отговор: „Не!”...

„Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица” – пише Любен Каравелов на една от страниците на „Българи от старо време”. Ех, Любене, ех дядо Либене! – мисля си сега аз – Какво ли бихте рекли за обичта къмто Отечеството малко и голямо, ако зърнехте за миг как днешните български девойчици (по израза на Каравелов) знаят и изписват името на любимия ви градец – Копривчица?! Копривчице моя!

Ами, не знаят!

Мисля си за всичко това, докато гледам как по всички телевизионни канали протестиращи от всяка класа, възраст пол и занятие вървят по улиците на гнева си. Движението им невидимо е направлявано от металните заграждения и металните погледи на униформените. Всички се движат в една посока, стигат донякъде. Там - заграждения. Множеството се обръща и тръгва отново в обратна посока. Между загражденията и до следващите заграждения. И пак така. Като рибен пасаж, който иска да избяга от онова, което има да се случва. 

И не знае как.

Когато през 1824 г. Петър Берон отпечатва за пръв път своя прословут „Буквар с различни поучения”, който по-късно българите ще нарекат с популярното „Рибен буквар” още на първа страница той тревожно споделя с бъдещите си читатели: „...познах колко струват по нас учителите и колко напразно мъки теглят горките деца. Защо като преминат младостта в школата си (...) излазят и не знаят името си да напишат, нити да си сметнат щото земат и дават...”. За това пък се сещам, в търпеливото си очакване на дълга опашка. Жената зад гишето не работи бавно – тя просто търпеливо попълва един след друг документите на чакащите. 

Те не знаят как.

Наистина ли си мислим, че сегашните улични протести ще могат да формулират ясно изразени и спасително точни рецепти за излизане от мрежите на противоречащи си закони, нормативни актове, правила за работа на институции и комисии, томове от икономически договори, написани на специализиран език. Едва ли! Безредието, предизвикано от безспорно справедливия гняв на унижените и оскърбените никак, ама никак не е най-добрата среда за умни решения. Негова основна цел е да ги предизвика и да настоява за тях. Но когато става дума за обществени кризи от подобен порядък, не мога да не си спомня една болезнено кратка и точна като изстрел мисъл. Изрича я един от познавачите на модерната държавност Ърнест Гелнър, който пише: „Не палачът (полицаят), а преподавателят (учителят) стои в основата на съвременния социален ред.” Ето ви аргумент само в едно изречение защо едно общество трябва да отделя сериозна част от брутния си вътрешен продукт за масово образование, а не за силовите министерства. Просто добрият учител с работата си ще намали работата на полицаи, следователи, прокурори, съдии и нататък по веригата на институционалната принуда.

А знае ли как?

И стигаме до сърцевината на проблема. В неадресираните упреци към протестиращите от улиците за елементарното незнаене на правилата, по които съществува държавата и участието на гражданите в случващото се, учебната програма за средното образование у нас веднага ще опонира. Учебният предмет „Свят и личност” се изучава в абитуриентския последен клас и там си има всичко. (Е, друг е въпросът как се изучава, след като малко подир стреса от неотопонима „Копривчица” научих от друга бивша абитуриентка от (уж) елитна гимназия, че в 12-ти клас почти не ходила на училище. Не било интересно.)

Ами сега?!

Да търсиш рецепти в миналото за болести на днешния ден е задача, изпълнена с риск. Добрите практики (както биха го рекли днешните бюрократи) на „най-българското време”, сиреч Възраждането обаче не са малко. Две от тях четем в историята на Паисий Хилендарски и букварът на Петър Берон. Първият е написал прословутото „за простите (обикновени) българи просто написах”. Вторият пък във всичко следвал древния принцип на Сократ, че геометрията трябва да се знае доколкото трябва да можеш да измериш земята, която купуваш или продаваш. И създал кратък и простичък буквар, оказал се най-полезният български учебник за всички времена.

 Като общество чистосърдечно и виновно трябва да признаем пред себе си, че днешното огромно учебно съдържание и дебели и неразбираеми учебници са най-краткият път към всеобщата неграмотност. И да ги пренапишем точно така. Да ремонтираме не само училищни сгради, но и мисленето на директори и учители. Да повишим двойно и тройно възнагражденията им, но и още толкова изискванията си към тяхната работа. Да въведем принципа „избори до дупка” за училищни парламенти и студентски съвети в средните училища и университетите и безкористно да подкрепим тяхното организиране и провеждане всяка година. Защото това са реални уроци по демокрация и гражданско поведение.

Нищо няма да се случи веднага. Написаното от Паисий Хилендарски се случило век след смъртта му, а букварът на Берон бил издаден 11 години преди да се открие първото българско училище, в което можел да бъде приложен.

Но пък, ако не започнем отнякъде работа върху необходимия нов „Рибен буквар” на българското образование, пред очите ни и вбъдеще ритмично и ще се повтарят картините на блъскащия се в даляна на обществената безизходица пасаж от хора, които имат огромната сила да искат, но са лишени от целенасочената сила да знаят как.

А, и на първо място! Задължителни ученически екскурзии до Копривщица... 
  

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Защо статистиката лудна или Черен лебед в Търново


Публикувано в www.reduta.bg



Насим Талеб се оказа безкрайно прав. В своята теория за ролята на неочакваните и внезапни събития, които променят драматично хода на историята, той извежда следната лесна за обясняване теза. Ние, казва той, живеем в свят от факти, показатели и събития, които науката наречена статистика събира, систематизира, анализира. После правим изводи и прогнози на базата на получените средни величини. Това е хипотетичната реалност, наречена Средностатистан – желан свят, който можем да прогнозираме, предвиждаме и управляваме.

Но тъй като още от времето на Томас Мор добре подредените от човешкото съзнание реалности си имат друго име – нещо дето ще има да го няма – работата придобива съвсем други измерения. В глобалния свят на взаимосвързани събития, където трепването на пеперуда с крила, предизвиква ураган, владеят други закони. Това е светът Екстремистан, неподвластен на описване, подреждане и прогнози. В него мощно махат с криле черните лебеди на внезапни и драматични събития, а вятърът от крилете им разпилява безполезните статистически данни във всички посоки.

От катастрофичните холивудски продукции добре знаем какво правят героите в окото на урагана, бягайки пред приливната вълна или разтопената лава. Крещят от ужас или псуват до девето коляно (Fuck you!) съдбата и целия този (Bull shit!) свят.

Та, да си дойдем на думата. Прелюбопитното клипче, радващо се на бърза популярност не само в мрежата, но и във всички български медии, в което преподавателка по статистика в университета във Велико Търново „благославя” своите студенти, трябва веднага да бъде изпратено на автора на глобалния бестселър „Черният лебед”. Сигурен съм, че Насим Талеб ще го използва в някоя от своите атрактивни презентации като ярко доказателство за зрелищната капитулация на статистическата наука.

Извън празното остроумие, ще кажа, че клипът трябва внимателно и аналитично да се изгледа. Не е за смях. За плач е. Поради една причина. Ако насочим вниманието си не към онези думи и изрази, които според Ярослав Хашек можем да зърнем в обществените тоалетни на изток от Виена, едно понятие е средоточие на случващото се. Кратката думичка „процедираме”. Въпросът на студентите „Как ще процедираме...”, с който започва видеото, неочаквано отпушва тапата на вулкан от словеса, в които „процедирам и процедираме” се повтарят като истерична мантра. Тази дума е фитилът и спусъкът, взривили статистическия гняв на университетската преподавателка.

Мъртвият език на гордите римляни ни припомня, че преди да се превърна в процедура procedеre означава просто „пристъпвам”. Всяко нещо, което правим в краткия си живот е поредица от стъпки, процес от поредни действия. Тънкият момент е там, че поради орисията да живеем не само в себе си и за себе си тези стъпки трябва да бъдат съчетавани със стъпките на другите около нас. Ето как сигурно се е родило и английското политическо прозрение, че „Демокрацията е нищо повече от процедура”.
 
И тук вече става страшно. Защото в българския Екстремистан – страна на внезапни хора и събития - нищо не е това, което би трябвало да бъде. Ако настоящият ти премиер е Буда, бившият - рокер без трудов стаж, а неговият предшественик – цар. Ако земеделският ти министър е основно ловец и дегустатор, вицепремиерът – речовит физкултурник, председателят на народното събрание – редови адвокат и бивш партиен секретар. Ако водещият ти законодател е с юридическа диплома от университетски филиал в малък областен град, а някои от висшите ти администратори - с фалшиви дипломи и т.н. 

И това е само върхът на айсберг от не само статистически факти. Защото близко до повърхността са стрелба пред Съдебната палата, провалена процедура (Упс!) за избор на конституционен съдия, съмнителни процедури (Упс!) по обществени поръчки, и още, и още надолу. Къде е тук процедурата, реда, процеса? (За синонима от английската поговорка и да не говорим!). Няма ги. И ето как самото споменаване на думата ще отключи внезапно някъде на неподходящо място и в неподходящо време истеричен гняв - поток от яростни думи.

Колкото пък до някои и други думи в скандалното видео от университетската аудитория, и там има над какво да се помисли. Ще ме извините за паралела, който следва тук, но разсъжденията върху понятието за човешки екскремент могат да бъдат и сърцевината на дълбокофилософски изводи. Блестящо го прави не друг, а големият Виктор Юго в романа си „Клетниците”. И понеже този епизод едва ли ще бъде централен в актуалния за момента американски едноименен мюзикъл, ще го припомня. Става дума за онзи драматичен момент от битката при Ватерло, когато на бойното поле е останала да се сражава само Старата гвардия. Поразени от мрачната самопожертвувателност на калените в битки френски войници, англичаните на Уелингтън и прусаците на Блюхер спират битката за миг. Към обградените е отправена покана да се предадат. Тогава (поне, според Юго) над притихналото за миг бойно поле френският маршал Камброн изкрещява историческото: „Лайно! (Merde!) Гвардията умира, не се предава!”. Тази, грозничка в началото си, фраза според гениалния писател е изключително важна – тя бележи вододела между две исторически епохи. Как може, разсъждава той, да предлагаш обикновения живот на човек, който е загубил току що своя необикновен свят. И как може този човек да приеме всичко това. Твоят свят ще си отиде заедно с теб. И това е. Единственото, което му остава на този човек е да изкрещи срещу всички, заобиколили го, гневната, красноречива и мръсна дума.

Нерде Ватерло, нерде Велико Търново, биха казали скептиците тук. От друга страна обаче лично аз не успях да се освободя от усещането, че гледайки и слушайки скандалния клип от търновския университет, станах свидетел на едно истинско нашенско Ватерло – на статистиката, на образованието, на процедурата, на демокрацията. Само че не патетичен, драматичен и поучителен. Карикатурен и тъжен. Не Черен лебед, а грозно сиво патенце...