вторник, 30 юли 2019 г.

За поезията ви лъжат!



Опитвах се преди два дни да обясня на изкушени в поетическия език момчета и момичета, че в средното училище броди една голяма лъжа, която повечето от учителите им лекомислено утвърждават. Че поезия се пише „на един дъх“ под напора на внезапно вдъхновение, а появилите се в такива мигове стихове са форма на крайно съвършенство.

Не, продължих, не е така. Обработвайте дълго и търпеливо поезията си. Връщайте се към написания текст. Променяйте го и работете. Някой беше казал, че трайността на всяко човешко дело, произведение на изкуството или каквото и да е, е правопропорционална на вложените усилия за създаването му. Така е било с египетските пирамиди, така е било с плавната съвършена линия на бялата статуя, която вика да я докоснеш, така е и с поетическите текстове, които помним и до днес.

Не можах да си спомня името на този Някой.

И понеже случайностите са най-закономерното нещо в живота, днес се рових в едно от изданията на Иво Андрич на български. Подчертаването само ме намери сред редовете на „Съновидение за един град“ – прекрасен текст, посветен на Дубровник (на снимката). Ето го и него: „И тъкмо затова всичко сътворено в миналото остава живо и непроменено в настоящето, защото е откупено и платено, а продължителността на живота му се мери с величието на жертвата, с която е било откупено.“

Сигурен съм, че човекът, който исках да цитирам не беше Иво Андрич. Книгата също. А това още повече потвърждава истинността на тези думи.

За мраморната устойчивост на миналото

И за нетрайния пластмасов свят на всекидневието ни…     

събота, 27 юли 2019 г.

Неподчертано или какви ги върши днес „Младият англичанин“?!



Тази приказка по особен начин ме преследва. И по-точно един цитат от нея, който ще се появи в края на тези редове. Написана е преди около двеста години от младеж, който ще спази неписан литературен закон на романтизма и ще си отиде от този свят едва на 24 години.

В една от познатите днес по целия свят литературни приказки Вилхелм Хауф разказва за странните събития в едно малко немско градче. Местната общност е обсебващо увлечена от пристигналия сред тях чужденец и младия му племенник. Особено от младежа, дал и името на превода на приказката на български език – „Младият англичанин“. Подражават му във всичко – облекло, обноски, танци. Следват примера му безрезервно и без никакви съмнения.

Един ден чужденецът изчезва от градчето. Племенникът остава сам в къщата, но започва да се държи странно. Крещи, скача, катери се по мебелите, напада пристигналите да го видят граждани. В опит да го усмирят, дрехите му се разкъсват и те установяват, че младият англичанин е… маймуна.

Ето го и неподчертаният, но запомнен цитат (стих) от писмото, което чужденецът е оставил на бившите си домакини, освен „племенника“ си: „Хора със празни кратуни/вземат за пример маймуни.

Размишлявайки върху анекдотичните прояви на политическото лидерство (изразяващо се не само в разрошените руси прически) от двете страни на Атлантическия океан, в паметта ми избухна илюстрацията (разгледайте я внимателно) към „Младия англичанин“ от българското издание на приказките. То е от 1966 г., а днес смаян не мога да отрека провиденческата визия на илюстратора-художник Петър Чуклев – особено до разрошената руса перука на въпросния персонаж.

В името на истината трябва да кажем, че заглавието „Младият англичанин“ е на българския преводач, а на немски то е Der Affe als Mensch.

Което пък подчертава българския визионерски принос на преводач и художник по отношение на (бъдещи тогава) събития, които днес тревожат Европа и света…

петък, 19 юли 2019 г.

#Подчертаване за омаята и болката



Предстои ми да говоря пред аудитория, за която историята на е въпрос от първа необходимост. Потърсих съдействие за грабващ вниманието разказ от първия историк. Спомних си, че някъде из „История“ на Херодот бях подчертавал абзац сред обстоятелствените обяснение за обичаите на скитските племена. По точно онзи момент, в който любознателният грък разказва за растящия при скитите коноп, от който те (подобно на лена) си правели дори дрехи. Но аз, всъщност, бях подчертал една друга по-деликатна употреба. Херодот разказва как сктитите вземали зърна от този коноп, мушвали се под покривалата на шатра и хвърляли семената върху предварително нагорещени камъни. Хвърлените семена пушели и се получавало толкова много пара, колкото нито една парна баня в Елада не можела да даде. Според Херодот скитите били очаровани от този вид баня и надавали силни викове.

Херодот едва ли е предполагал, че не точно хигиенният възторг е предизвиквал спонтанните скитски овации. Нещо, което обаче, всеки днешен гимназист или студент би могъл добре да му обясни.

Сами разбирате какъв жив интерес би предизвикал подобен исторически наратив пред аудитория от тийнейджъри и защо по този начин историческата наука може да спечели нови възторжени последователи.

Но, докато търсех сред 666-те страници на „История“ от Херодот поменатия епизод, мернах друго направено преди години  от мен подчертаване. И то е много по-важно от гледна точка на онова, което много от нас чувстват пред лентата от български новини и събития върху екрана на компютрите си. Става дума за изреченото от един безименен персиец в разговор с елина Терсандрос. Ето го и подчертаното: „Най-мъчителната болка, която съществува у хората, е да разбират много неща, но да не могат нищо да направят.“

Какво повече…
   

четвъртък, 4 юли 2019 г.

#Подчертавания за хибридната война по старогръцки



Снимам античния театър в някогашен Пергам, а към снимката години по-късно ме връща едно подчертаване в „Успоредни животописи“ на Плутарх. Трябва ли да казвам, че намирам книгата с намаление на цената на кутия цигари. Продава ми я неповторимият Робърт Леви. Да, онзи същият Леви, дето е сред създателите на „Джулая“ по българските плажове!

След дългият като шабат разговор с Роберт чета и подчертавам следното: „Впрочем, наистина изглежда мъчително да бъдеш враг на държава, която има литература и изкуство“. В успоредния животопис за Тезей и Ромул, Плутарх се проявява като един от първите професионални демитологизатори. В популярния мит за Лабиринта се оказва, че Минотавърът не е никакво страховито чудовище, а според обясненията на жителите на Крит (и Плутарх), името му идвало от контаминация на имената на цар Минос и неговия военачалник Тавър – силен и груб човек. Та, просто Тавър спечелил празничните състезания в Кносос и получил като награда от Минос гръцките младежи и девойки и, разбира се, се отнасял лошо с тях. А и Лабиринтът, твърдели критяните, бил чисто и просто затвор – с нищо по различен от затворите в Атина.

Съчинената от атиняните страховита история била разнасяна по атинските театри, в които Минос (пише Плутарх) бил постоянно споменаван с лошо и хулен. Не помогнали и най-големите специалисти по антикризисен и „черен“ PR в античността. Хезиод наричал Минос „най-царствен“, а в „Илиада“ Омир го определял като „довереник Зевсов“. Не свършило работа. Нито Хезиод, нито Омир имали връзка с театъра.  Оттогава и до днес Минос си останал с лошото име на детеубиец. Както подчертах по-нагоре съдбата му била предопределена – бил враг на държава, която има литература и изкуство.

Никога няма да забравя тръпките, които пробягаха по гърба ми, надвесен над стръмната чаша на античния театър в Пергам с хилядите каменни пейки. И с представата заонези хиляди хора, преди повече от две хиляди години, които прибирайки се след тропота на котурните по сцената, казвали вкъщи: „Абе, жена, този Минос бил голямо изчадие, да знаеш!!!“