Влизам в Одрин точно 99 години след българските
войски. Бързо, тихо и без никакъв риск от смъртоносен обстрел изкачвам
височината, където преди почти век главнокомандващият отбраната генерал Шукри
паша скрит в дълбокия бункер слуша смъртоносния бумтеж на обсадната артилерия.
Предполагам, инстинктивно докосва парадната си сабя, която скоро ще попадне в
ръцете на сръбския майор Милован Гаврилович или на българския генерал-лейтенант
Никола Иванов (зависи коя история четете), после ще я държи българския цар Фердинанд,
за да се върне отново в ръцете на пленения паша. Kılıcını, Paşa arkaya![2]
Вървя и си мисля – кому е било нужно да издигне
мемориален комплекс на мястото на едно унизително от гледна точка на
математиката военно поражение – 65 000 души пленници, превзета „непревзeмаема”
крепост, гордост за военните историци на съседните държави. И след всичко това –
внушителен паметник. Огромната бронзова фигура на достолепен мъж в униформа
гледа в далечината. Някъде там е остров Ески Сарай на река Тунджа, където от
глад ще умрат хиляди пленени турски войници. Преди капитулацията генералът-паша
е заповядал да бъдат запалени складовете с хранителни припаси.
Поражението е основният крайъгълен камък на
националната патетика. Той първи се полага в основата на големия паметник на
националната гордост. Простичка хегелианска триада: Жертва – Мъчителна победа – Величие. Сещам се, че само три години
след Одрин ще дойде времето на страшната победа при Галиполи. Победените
англичани и австралийци дават 150 000 жертви. Победителите турци – 250 000...
Мъчителна победа, наистина! Но с важното участие на нeизвестен млад
подполковник Мустафа Кемал. Е, неговите паметници век по-късно ще са навсякъде
в Турция. И ще излъчват величие.
Но сега съм в подножието на необходимата жертва.
Одрин на героите. Героични защитници (според турската история), героични
атакуващи (според българската история). Загинали 7000 турски войници и 1986
български. Малка, невинна репетиция за задаващата се Първа световна касапница.
Siz Paşa biliyor![3]