Гравюрата от 17-ти век изобразява полски крилат хусар. Наричали са ги така, заради закрепените към рамената на леката броня застрашителни пера. Очите на попадналите под удара на хусарската атака са виждали как към тях летят ужасяващи грифони, сеещи смърт.
За първи път се озовах върху гърба на кон на пет години. Полският хусар се наведе, хвана ме за ръка и след миг се озовах високо в небето. Връстниците ми ме гледаха отдолу с нескрита завист, а аз, останал без дъх усещах под себе си лекото люлеене на огромното животно.
Вървяха снимките на „Пепелища” - един от най-паметните филми в историята на полското кино. Десетилетия по-късно щях да разбера, че тогава сигурно съм се мотал в краката на Анджей Вайда и Даниел Олбрихтски. За петгодишното момче, обаче звездните имена нямат никакво значение. Звънът на конската сбруя, черните ботуши на хусарите и папагалскошарените цветове на униформите, блясъкът на сабите – всичко това изпълваше в продължение на цяло едно лято детските ни дни и сънища.
Полските легионери се биеха в армията на Наполеон Бонапарт в Испания. Годината бе 1808-ма, а перата на хусарите страховито се вееха зад конските седла. Когато камерата спираше да работи, налитахме ние. Ето, така за първи път яхнах кон.
Вторият път се случи високо в Стара планина десет години по-късно. Конят беше жилаво планинско животно, а хижарят само ме запита яздил ли съм. Аз пък безочливо отговорих, че от петгодишен съм по конете. В опита си самонадеяно включих и малко каруцарски стаж. През летните ваканции на село постоянно се друсах в текезарските каруци дотолкова, че да получа позволението понякога и сам да ги управлявам.
След минута вече бяхме само аз и коня - между високите дъбове в тъмнината на горския път. Отдалечавахме се от слънчевата поляна и притихналите ми съученици, останали далеч назад. Животното пристъпваше спокойно, а върху гърба му аз умирах от гордост и страх. Яздех. Сам в планината. Като на филм.
Малко по-късно чух пронизителния лай. Някъде близо напред. Сигурно бяха лисици, но в мрачната тишина на гората звукът звучеше заплашително. Дръпнах поводите и конят спря. После дойдоха уроците от каруцата – дясната ръка към гърдите, по-силно и по-силно. Завъртяхме се на място и после леко ритване с петите назад. Конят затича. После поляната просветна някъде напред и ние двамата нахлухме в нея под одобрителните викове на посрещачите.
Третият път събра в себе си първите два. Късно след полунощ. Странна езда в ритъма на несилаботоничен стих. Детски спомени и видения на неслучили се атаки. Ето така:
Хусар
Изгрява слънцето върху върха на пиката
до хоризонта на деня
червено като куртката с ширитите,
усукали съдбата.
Между краката конят ражда се –
живот за няколко секунди.
Тръбата го раздира като знаме,
раздърпано от чуждите ръце
на братя по несрета.
От тласък първи тялото,
уплашено назад полита
и после пак натам,
където чака хладината на желязо, изковано
от уморените ръце на нечий баща,
заспиващ със тревога за сина си...
Как чаках този миг, защото млад
денят се ражда
под ропота на хиляди копита,
ритмично отброяващи последни мигове
от хиляди животи.
И моят...също тръгва там
към онзи тъмен рид,
където спира краткият галоп.
Кентавърът разделя се на равни половини
в полето с маргарити за живот гадаещи...
А конят ми докосва хоризонта на деня
и слънцето от пиката пронизано...
Завинаги!