вторник, 23 юни 2009 г.

Чаена церемония


В нощта гореща, смирено приведени коленичат липите.

Със ситна четка клоните дъждът внимателно разбърква

По улиците юнски стича аромат, дочакан след година точно.

събота, 13 юни 2009 г.

Вяра от Вера през "кърджалийското време"


Вчера обяснявах на студентите „кърджалийското време” и машинално написах на дъската името и. Не можеше, нямаше как да не стане дума за Вера Мутафчиева и за нейния баща Петър Мутафчиев – две имена, помогнали любовта ми към миналото да стане по-зряла, овладяна и мъдра. Трансформация, която ти дава възможност не само да гледаш, но и да виждаш историята и да чуваш нейния шепот от отдавна изписани страници, излинели снимки и литографии.

Едно от най-важните неща, които научих от нея е, че историческите изпитания и тегоби са онази странна почивка за градивната обществена енергия, след която тя избуява с нова сила – така както младата зелена трева радостно променя черното на довчерашните пожарища. Абсурдно позитивните следствия от мъката и страданията са и винаги ще си останат вярата, която Вера виждаше в миналото ни. Защото в края на онзи половинвековен период на пламъци, грабежи, смърт и разруха на границата между 18-ти и 19-ти век, наречен „кърджалийско време” се случват тихи чудеса. Необработваната от селяните и пустееща с десетилетия земя си почива и набира сили – следват години на непознато плодородие. Побягналите от разрушаваните и ограбвани паланки българи се заселват в сигурните големи градове и рязко променят демографската им характеристика. До турските, арменски и еврейски махали се появяват новопостроените български къщи – сила и самочувствие набира „гръбнакът” на българското Възраждане – професионалните сдружения на еснафите. Същите тези българи научават от „кърджалийското време” как можеш да опазиш живота и семейната си чест не с плач и молби, а с оръжие в ръка. Убий разбойника, преди той да те е убил. Странно преосмисляне по български на неизреченото все още по това време ницшеанското прозрение, че онова, което не ни убива, ни прави по-силни.

Сега си мисля, че изводите на Вера Мутафчиева за края на онова кърджалийско време могат да се превърнат в единственото ни основание за вяра по повод днешното българско бъдеще. Защото сред сегашната (като тогава) липса на държава, шестващо беззаконие, несигурни пътища, пустеещи села и ниви, самозабравили се местни феодали и модерни разбойници се случват невидимите за ослепелите ни от телевизия очи трансформации. Случват се онези тихи чудеса, за които пишеше тя – раждат се нови хора, укрепват нови характери. Тяхно е бъдещето и то е неминуемо и необратимо…

После в почивката между два часа узнах, че точна така – неминуемо и необратимо от нас е си е отишла завинаги Вера Мутафчиева. И така и не така. Защото абсурдно позитивното следствие от този тъжен факт е възможността да я прочетем отново или за първи път…