Вчера обяснявах на студентите „кърджалийското време” и машинално написах на дъската името и. Не можеше, нямаше как да не стане дума за Вера Мутафчиева и за нейния баща Петър Мутафчиев – две имена, помогнали любовта ми към миналото да стане по-зряла, овладяна и мъдра. Трансформация, която ти дава възможност не само да гледаш, но и да виждаш историята и да чуваш нейния шепот от отдавна изписани страници, излинели снимки и литографии.
Едно от най-важните неща, които научих от нея е, че историческите изпитания и тегоби са онази странна почивка за градивната обществена енергия, след която тя избуява с нова сила – така както младата зелена трева радостно променя черното на довчерашните пожарища. Абсурдно позитивните следствия от мъката и страданията са и винаги ще си останат вярата, която Вера виждаше в миналото ни. Защото в края на онзи половинвековен период на пламъци, грабежи, смърт и разруха на границата между 18-ти и 19-ти век, наречен „кърджалийско време” се случват тихи чудеса. Необработваната от селяните и пустееща с десетилетия земя си почива и набира сили – следват години на непознато плодородие. Побягналите от разрушаваните и ограбвани паланки българи се заселват в сигурните големи градове и рязко променят демографската им характеристика. До турските, арменски и еврейски махали се появяват новопостроените български къщи – сила и самочувствие набира „гръбнакът” на българското Възраждане – професионалните сдружения на еснафите. Същите тези българи научават от „кърджалийското време” как можеш да опазиш живота и семейната си чест не с плач и молби, а с оръжие в ръка. Убий разбойника, преди той да те е убил. Странно преосмисляне по български на неизреченото все още по това време ницшеанското прозрение, че онова, което не ни убива, ни прави по-силни.
Сега си мисля, че изводите на Вера Мутафчиева за края на онова кърджалийско време могат да се превърнат в единственото ни основание за вяра по повод днешното българско бъдеще. Защото сред сегашната (като тогава) липса на държава, шестващо беззаконие, несигурни пътища, пустеещи села и ниви, самозабравили се местни феодали и модерни разбойници се случват невидимите за ослепелите ни от телевизия очи трансформации. Случват се онези тихи чудеса, за които пишеше тя – раждат се нови хора, укрепват нови характери. Тяхно е бъдещето и то е неминуемо и необратимо…
После в почивката между два часа узнах, че точна така – неминуемо и необратимо от нас е си е отишла завинаги Вера Мутафчиева. И така и не така. Защото абсурдно позитивното следствие от този тъжен факт е възможността да я прочетем отново или за първи път…