петък, 13 юли 2018 г.

Българският имаджинариум



Една възможна представа за българската образователна система и взаимоотношението ученик - учител. (Използван е кадър от филма "Имаджинариум", 2012 г.)

Все си мисля, че невидимият и неизменен проблем на българското образование е етимологичен. Нека да помислим – на запад от нашите географски ширини понятието ясно и кратко определя ролята и същността на процеса. Терминът education идва от латинското duco, означаващо мисля, но и твърде близко с duce – водач. С други думи образованието е процес на извеждане на детето и младия човек от лабиринта на заблудите и незнанието с мисъл и обмисляне (e duco). И дело. В самото понятие се усеща движението и целта.

Виж, при нас, нещата са по източно и по славянски съзерцателни – формираш  представи и образи, тоест образоваш. Усещате ли присъщата статичност? Ако трябваше да определим нашата днешна образователна система с езика на Запада, трябваше да я наречем имаджинариум. И май щяхме да бъдем точни в определението – особено за днес. А любопитна подробност в цялата тази история, е че във вековното си съществуване министерството по традиция е било свързване с термина „просвета“. Министерство на образованието то става едва след 1991 г. и се започва една...

Една от милите и вълнуващи, но и опасно подвеждащи заблуди от миналото на българското образование е, че Възраждането е едва ли не връх в националната ни устременост към знание и просвета – и като желание и като резултати. В главата на българина сантименталната картинка от романа „Под Игото“ и годишния изпит с участието на Рада Госпожина и Бойчо Огнянов е жива картина на предосвобожденските ни училищни успехи. Истината е друга. След 1878 г. трябва да се създава държава с едва 3 процента (!) образовано население. Сещайте се как се рекрутира държавна администрация и чиновнически апарат при подобен рехав избор! Както се казва, калинките не са от вчера, а са си българска държавнотворческа традиция още от началото на новата ни история.

И така, с етимологична обеца на ухото и без излишни сантименти в исторически аспект, един поглед към съвременното българско училище веднага ще ни покаже същността на основния проблем. И той е в ключовата роля и властовия ресурс на образователната администрация и образователните експерти от втория ешалон на властта. Като за начало да припомним силата, която им даде и все още дава дълголетната одисея с вариантите за избор на учебници. С риск да бъда обвинен в тоталитарен догматизъм, ще продължавам да твърдя, че в триъгълника учебник - учител – ученик, вариативен трябва да бъде не учебникът, а учителят. Еднаквият за всички ученици учебник е гаранция за общия образователен стандарт, който навсякъде е фундамент на образователната система от XVI век досега. Виж, оттук нататък добрият, знаещ, финансово мотивиран и вдъхновен учител може да направи от този обикновен и разбираем учебник Книга на Книгите. Но не би! В историята с учебниците финансово мотивирани и вдъхновени бяха издателства, творчески колективи и образователни чиновници. Резултатът – шарени и тежки „тухли“ с различен размер, предлагани в изобилие на вторичния книжен пазар.

Историята с учебниците отново е повод да се припомни баналната истина, че в системата на образованието най-важен е учителят. Добрият и мотивиран учител. В последните десет години материалната база на училищата съществено се подобри. Поне що се отнася до енергийна ефективност на сградите, ремонт на покривни конструкции, нови кабинети, съвременни спортни зали. Едва при действащия в момента образователен министър започна по-сериозно инвестиране и в учителите и то не само с повишаването на началната и средна учителска заплата. Логично – министърът е финансист и не само. Вероятно той е напълно наясно, че учителят е уникално съчетание на постоянен и променлив капитал – икономически феномен. От една страна той (учителят) е с продължителна или достатъчно продължителна физическа трайност, но от друга, учителят всекидневно е потопен и участващ в процеса на образователното „производство“. Притеснителното е, че тези действия на последователна финансова ангажираност идват чак сега. А в резултат от това в училищата вече липсва поколение от учители във възраст, съчетаваща богат практически опит и добра физическа кондиция.

Привличането на качествени учители прави едно училище различно от другите и привлича вниманието – първо на родителите. Елитно е училището, в което директорът е успял да привлече способни учители и да създаде ангажирана местна общност. Ако има поне една напълно реална и неизкривена от сантименти поука от времето на Възраждането, то тя е именно тази. Какви учители може да намерим и назначим на работа в нашето училище? Може ли едно училище в малък български град да бъде елитно? Може! Ако градът е Казанлък, а един от учителите в училището се казва Теодосий Теодосиев.

Тънкият момент в този привидно лесен за решаване казус идва от очаквана посока. Как се назначават и какви са директорите в българските училища? Каква е ролята при техния избор на регионалните инспекторати в тяхната скрита свързаност с политическата конюнктура? Получава ли се така, че средното ниво в образователната администрация на практика има решаваща роля в случващото се и най-вече в неслучващото се в родното образование. И като стана дума за тънък момент, как веднага да не се сетим за поговорката, че дето е тънко, там се къса.

И, за да не се къса – по-добре да се реже…

Текстът е публикуван във в. "24 часа" (12.07.2018 г.) със заглавие "Чиновникът от средния ешалон - хем невидим, хем силен" (https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6957921)



сряда, 11 юли 2018 г.

Демог(р)афска перспектива


Напоследък все повече и по-убедено си мисля, че неуките хора с добри намерения са свършили много повече поразии от учените глави с лоши намерения. Върнах се към това лично прозрение, след като отново и за кой ли път медии, политици и експерти се закахъриха за намаляващото число на българите, останали в границите на родното землище. Даже пак се сетиха за „осеммилионият българин“, когото чевръста журналистка умно попита в национален ефир: „Повече справедливост ли имаше преди 1989 година?“. Дето се казва: „Жива да не бях!“. Как не се бях сетил, че точно демократичните промени изядоха този така ценен български милион или го разпиляха по света да ходи и да се скита „немил, клет, недраг“.
Така или иначе, медии, политици и експерти пак зададоха вкупом драматичния въпрос: „Какво да се прави?“ И заваляха отговори, идеи и предложения.

Тази история с демографските аргументи, използвани на едро и националната гордост (когато хората се множат) или страх (когато числото им намалява) не е от вчера. През далечната 1871 година във вестник „Македония“ (Я, какво политически некоректно име на български вестник!) дядо Петко Славейков убедено пише: „Ний, българите, които са казваме народ от 6 000 000 жители…“ и така нататък. Само година по-късно пак той загрижено отбелязва по страниците на същия вестник: „ … защото представителите на 5 000 000 народ не излязоха наяве да турят край на тяхното диктаторство“. Е, дето се казва, в историята ни един милион българи са изчезвали и в рамките на една календарна година, щом с тях се е захващала българската журналистика! Работата, обаче е друга. Става ясно, че преди век и половина почти два милиона по-малко сънародници са били много по-оптимистично гледащи в бъдещето, отколкото днешните им по-многобройни наследници. Усещате ли разликата? Ония гордо пишат: „Ние сме 5 000 000!“. Ние горко ридаем: „Останахме само 7 000 000!“.

Продължавам да се чудя откъде-накъде числото на хората, определящи се като българи, трябва да бъде повод за национална гордост или песимизъм. Най-вероятно подобно мислене е архаично наследство от времената, в които битките са се решавали от по-голямата численост на армиите. И не знам повод за гордост ли е, че в Първата световна война влизаме с армия от 800 000 човека?! Защото всички знаем как излизаме…

Има и нещо друго. Кривата на демографския ръст или спад винаги са се определяли от решаващото място на селското население в общата структура на населението. Но както пише големият френски историк Фернан Бродел в „Игрите на размяната“: „Големият му брой е винаги симптом на ниска производителност.“ Напълно естествено е низходящата крива на населението у нас да е свързана и с изчезването на селата. С едно голямо и важно уточнение, което или коварно се премълчава или наивно не се познава. Смъртната присъда на българското село бе подписана от колективизацията и комунистическите ТКЗС-та. Високата производителност на машинната обработка в съчетание с унищожаването на личната и семейна собственост върху земята бе истинската причина за обезлюдяването и изчезването на българското село. Това е и отговор на въпроса защо във високоразвити държави като Франция, Германия, Австрия, Словения, Полша и др. и днес има хиляди красиви и уредени села с висок стандарт на живот, а у нас има призрачни махали и празни къщи.


Картината "Емоция на раздялата" (1861 г.) на Хенри О'Нийл припомня, че през 19-ти век британските острови са напуснати от 23 000 000 емигранти към земите на Новия Свят. Понякога демографските трусове водят до неочаквани резултати, а вчерашните драми се превръщат в бъдещи триумфи...

Друго демографско плашило е емиграцията. Ще започна малко отдалеч, но в Националния морски музей на Англия се съхранява една картина, наречена „Емоцията на раздялата“. Хора изпращат роднините си към Новия свят отвъд океана. Тъжни лица, тъжна картина. Историята безстрастно припомня, че в рамките на столетие през XIX в. почти 23 милиона напускат островна Британия в посока Северна Америка. Там е работата, че последствието от тази някогашна тъга е днешната англоезична глобална доминация. Накратко, неемоционално казано. Просто трябва да припомним, че светът не върви напред, движен от спокойни и доволни люде, седнали на салатка и ракийка. Ако се върнем към нашите си домоседнали демографски терзания, свързани с българската емиграция, тръгнала по широкия свят, то нека цитираме едно от изследванията, посветено на историята на търговията и пазарите: „Обширното пространство си остава неизменният знак на богатството и успеха.“ Някой ден (но не сега) ще станат ясни ролята, значението и приноса на тези българи, познали обширните пространства на света за богатството и успеха на онези българи, които още не са родени.


И на последно място (но не по важност) бърза справка в Евростат показва, че по численост на населението България далеч не е сред малките членове на Европейския съюз – след нас са държави като Дания, Хърватия, Словакия, Словения, Ирландия и др., които не са се затръшкали от страх пред бъдещето. Дори напротив. Високият стандарт, високото качество на живот, високата производителност на труда не са функция на високата численост на населението. Дори напротив. Още китайският философ Лао Дзъ пише преди две хилядолетия, че е досадно нещо да чистиш дребна риба и да управляваш многоброен народ. И допълва: „Държавата по-добре да бъде малка. Населението оредяло…“. Да не повярваш! Китайската мечта е българската действителност.

Смисълът на всичко казано дотук бе в надеждата политици, държавници, инициативни комитети, патриоти и патриотки да не предприемат никакви действия, родолюбиви инициативи и стратегии за повишаването на раждаемостта и демографския ръст на населението у нас. Да припомним блестящата мисъл на Хенри Торо, че единствената подкрепа, която правителство може да окаже на някое начинание, се изразява в пъргавината, с която то (правителството) се отмества от пътя му. Оставете демографската перспектива на мъдрия ход на историята и не и се пречкайте с добри намерения. Помнете колективизацията и прочетете отново първото изречение…