вторник, 7 май 2019 г.

Всичко е преминаване




Тогава той внезапно казва: „Спомняте ли си семинара – Иво Андрич и „Мостът на Дрина?“ Усмихвам се изненадано от въпроса – нито мястото, нито времето предполагат появата му – но ми става толкова приятно, че някак без да искам, дори го потупвам приятелски по рамото. Думите му връщат нещо от миналото за миг. Онези изчезнали и протяжни като балкански следобед разговори. Аудиторията, наподобяваща в оживлението си студентска квартира и констатацията: „Авантюрното време в романа започва с чудесното раждане на героя и приключва със сватбата или смъртта му.“ Смях в залата. Мостовете не се женят, нали така! И не пътешестват, за да ги срещнеш и си поговориш с тях…

…………………………

Спя. Или вече не спя. Май, че още спя. През нощта автобусът обърка пътя и навлезе в тясна улица на планинско село. После в продължение на половин час, метър по метър отстъпвайки назад, търсеше изгубената посока. След като я намери, затворих очи. Сега се взирам през хладния прозорец. Отвън е септемврийска мъгла. От онези подранилите, които прокрадвайки се слизат по облите гърбове на планините в Босна. Спомням си в полусън, че така започва филмът на Денис Танович „Ничия земя“ – босненска хладна сутрин и босненска гъста мъгла, която се вдига внезапно като театрална завеса.
Автобусът спира до спретната бензиностанция. Всички слизат. Аз също. Весело е да се събудиш не там, където си заспал. Отдалечавам се за малко от разговорите за събуждане. Взирам се в мъглата…

………………………….

Мъглата внезапно се вдига. Като театрална завеса. Никога не съм предполагал, че мъглите правят така, а сега – години по-късно – съм сигурен, че всичко бе един добре режисиран от някого спектакъл. Първо гледам спокойните зеленосини води на реката. После леко вдигам очите си и го виждам. Спокоен и бял. Сводовете му пропускат вода и светлина. В средата му е онази загадъчна капия, където според Андрич седял палачът с отсечените глави на наказаните.
Ето така мостът се появява внезапно като съдба зад ъгъла. И тогава хуквам. Не към него – той е на около километър нагоре по течението. Тичам към средата на модерния пътен мост, по който току що е минал подранилия ни автобус. Без да си давам сметка, бързам към мисления талвег на бавната река, откъдето ще мога да застана точно срещу него. Той и Онова в Мен. Стигам и спирам. После, без да зная защо го правя, коленича. Така се срещам с моста на Дрина…

…………………………..

Казваме си довиждане и до нови срещи. Пунктът за  технически годишни автомобилни прегледи е най-странното място, на което можеш да си говориш за Нобеловата награда за литература. Но пък припомнят. Как един технически изправен автобус и едно среднощно закъснение могат да те докарат на точното място и в точното време.

П.С. Заглавието, всъщност, е едно от последните изречения в есето "Мостове" на Иво Андрич  

четвъртък, 2 май 2019 г.

Живият спомен за една мъртва светлина




Превод от Why Neon Is the Ultimate Symbol of the 20th Century by Sarah Archer




През лятото на 1898 г. шотландският химик Сър Уилям Рамзи прави откритие, което в крайна сметка ще даде на“ Мулен Руж“ в Париж, Таймс Скуеър в Ню Йорк и Лас Вегас тяхното неповторимо нощно сияние. Използвайки като отправна точка точните градуси на кипене на аргона, Рамзи и неговият колега Морис Травърс изолират още три благородни газа и им дават запомнящите се гръцки имена: неон, криптон и ксенон. Така учените стават кръстници на една, на практика, технологична новост, тъй като името на най-популярното от трите нови открития на химията (неона)  идва от гръцкото „неос“, който се превежда като „нов”. Това откритие пък е базата, на която френският инженер Жорж Клод ще изработи нова форма на осветление през следващото десетилетие. Той проектира стъклени тръби, в които неоновият газ може да бъде уловен и след това електрифициран, за да се създаде светлина, която да работи надеждно повече от 1000 часа.


В книгата от 2012 г. L'être et le Néon, която едва тази година (април 2019) бе преведена на английски от Майкъл Уелс (Being and Neonness), философът Луис де Миранда преплита историята на неоновото осветление като артефакт и метафора. Това не е типичен исторически разказ. Няма дори снимки. Феновете на сега реставрираните хотели в стил „Арт Деко“ в Маями Бийч и боулинг пистите  в Калифорния могат да бъдат разочаровани от липсата на лъскави исторически фотоси. Независимо от това, де Миранда създава убедителен разказ за неона като символ на великите амбиции на отминалия 20-ти век.


Де Миранда убедително представя идеята за неоновото осветление като икона на това отминало столетие още в своя увод: “Когато чуем думата неон, в главите ни се появява образ: комбинация от светлина, цветове, символи и стъкло. Самият образ е настроение. Той създава особена атмосфера. Той говори ... за същността на градовете, за поезията на нощите, за 20-ти век. Когато неоновите светлини се появяват за първи път в Европа, те изглеждат ослепително футуристични. Но само 50 - 60 години по-късно тяхното впечатляващо присъствие губи своя блясък, отчасти благодарение на широкото използване на пластмасата и флуоресцентните реклами. Днес все съществуват неонови надписи (въпреки че те са изместени от по-нови технологии, като дигиталните билбордове), които остават очарователно аналогови. Неоновите надписи трябва да се правят на ръка, защото няма икономически ефективен начин за тяхното масово производство.
През 1910 г. неонът започва да се използва в космополитния блясък на Париж, точно във времето и в мястото, където се създават първите големи модернистични творби. Разказът на де Миранда за креативната вълна, тръгнала от френската столица преди век, е вълнуващ. Това е кубизмът на Пабло Пикасо, радикалният деконструктивизъм в модата на Коко Шанел, поетичната образност на Гертруда Щайн и жанрово противоречивата музика на Клод Дебюси – всички те предвещават нова епоха в културата на Европа и света.


В контекста на това изкуство Жорж Клод осветява с неоновите си светлини автомобилното изложение в Париж през декември 1910 г. Той завладява въображението на посетителите със своите 40-метрови тръби, прикрепени към фасадата на павилиона на изложението. Светлините са в оранжево-червено, защото самият неон има този цвят. По-късно производителите на неонови светлини ще използват въглероден диоксид, за да получат бял, и живак за син цвят. Клод признава, че неонът не постига идеалния цвят на стандартната осветителна крушка и, че не представлява търговска заплаха за крушките с нажежаема жичка.

Разбира се, това качество, което прави неоновите осветителни тела лош избор за вътрешно осветление, ги прави идеални за реклами, отбелязва де Миранда. Първият неонов надпис е включен през 1912 г., като рекламира бръснарница на булевард Монмартър в Париж. По-късно неонът грейва върху фасадите на кина и нощни клубове. Докато Жорж Клод има монопол върху неоновото осветление през 20-те години на миналия век, бързото изтичане на търговски тайни и появата на поредица от патенти прекъсва неговите изключителни права върху новата технология.


Именно затова през следващите десетилетия блясъкът на неона завладява света. Първите примери за неонови надписи в Съединените щати са в Лос Анджелис, където компанията Packard Motor Car поръчва два големи знака за синьо-оранжевия нов модел на Packard, които буквално спират движението, защото разсейват шофьорите. Неоновото осветление е  силно представено и на изложението "Прогрес" в Чикаго през 1933 г. и на Световния панаир в Ню Йорк през 1939 година. Точно там масивна неонова табела, върху която се чете Футурама, осветява пътя към експозиционната площ на General Motors, която е подредена под мотото „Светът на утрешния ден“.
Де Миранда изтъква, че не само бизнесът е прозрял възможността на неоновите надписи в ефективното разпространение на послания. До средата на века осветлението се използва и за политически цели: "През 60-те години на миналия век СССР предприема огромна „неонизация“ на столиците от Източния блок в опит за подражание на капиталистическите метрополиси," пише Де Миранда. „Тъй като магазините за стоки за широко потребление са рядкост в социалистическите градове, неоновите надписи осветяват фасадите на обществени сгради. Така масовото въвеждане на неоновото осветление е начин да накара гражданите на комунистическите градове да се усетят осветени от нощния блясък, заливащ големите западни столици.“

Но по това време неонът вече започва постепенно да отстъпва, изместен от по-евтини и по-малко трудоемки алтернативи. В допълнение към това, световният икономически спад от 70-те години създава символна картина на упадък. В нея доминират старите, примигващи неонови знаци, които собствениците не могат да си позволят да ремонтират или заменят.  
За Де Миранда 1900-та година дава началото на "неоновия век". Неоновите реклами са нещо като съобщение в бутилка от времето преди Първата световна война. "Оттогава неоновите светлини са свидетели на всички трансформации, които са създали света, в който живеем", пише той.


Днес неоновото осветление е укротено в контекста на галерии, художествени инсталации и пърформанси. Неоновата технология е като капсула на времето от друга епоха. В музеите произведенията на неоновото изкуство и дизайн съжителстват с предмети, които са изпреварили времето си в миналото - една трогателна съдба за технология, която някога се е самоназовала „Светът на утрешния ден“. Фактът, че днес тя не може да бъде масово произвеждана, я превръща в рядка и ценна занаятчийска техника. Барове и ресторанти наемат фирми като „Let There Be Neon“ в Манхатън, или известната „неонова художничка“ - „Л.А.“ (Лиза Шулте), за да създават персонализирани рекламни знаци и произведения на изкуството. Историята на неона продължава да свети в музеи като Музея на неоновото изкуство в Калифорния и Музея на неона в Лас Вегас.
Ако неоновата светлина все още може да бъде жизненоважна среда за творците и дизайнерите, които работят днес, тя не е само капан в миналото. Неоновата светлина може също така да улови загадъчния блясък на близкото бъдеще - също както преди един век.