Българи от ново време – сламка, въгленче и боб

Мефистофел: „Където да погледнеш – все двубои (…)

Втълпи си всеки под това небе,

Че с бой се оцелява; тъй и бе.“

Фауст: „Хм, тъй било… Страната с тази рана

Се закандилка, рухна – и не стана.“

„Фауст“ - Гьоте

 

    Председателят на ДПС зове за нови парламентарни избори и обяснява, че важно било в бъдещото електорално преподреждане основите на къщата на демокрацията да са здрави. Абе, бай (на турски „бай“ означава „господин“) Карадайъ! Каква къща, какви основи! В парламентарната къща я подредихте така добре, като в хубавата турска поговорка: „Дели кузум ода гиби!“. И веднага да преведем, че това ще да рече: „Като в стаята на лудо девойче.“ Само за това се сещам, когато за пореден път видя очите на Тошко и т. н. на трибуната на НС. Ами, направо сменяйте надписа над Народното събрание с горецитираната поговорка! Какво съединение, какви два (златни) лева с образа на Паисий! Бях прочел някъде, че преди времето на моторните триони добър канадски дървосекач можел с брадвата да разцепи кибритена клечка на две. Но, мисля си, че и този майстор на острието ще остане възхитен от съвременните политически дървари у нас. Така де – тук всичко се цепи и всичко се променя. Ежедневно и ежечасно. И мога ли да го кажа по-добре от стария Гьоте в мотото по-горе. Въртяхме се, въртяхме се и в навечерието на стогодишнината от така нареченото Септемврийско въстание от 1923 г. сме отново на път (и отново с решаващата помощ на Москва) да се докараме до пълна вътрешна нетърпимост (че не ми стига смелостта да напиша гражданска война).

    Никой никого не търпи – ако започна да изреждам двойки от имена, ще се получи наситена програма за боксова гала-вечер. Я, вижте и си представете!: Корнелия – Радев, Радев – Петков, Петков – Тошко Йорданов, Тошко – всички останали, всички останали – Корнелия…      

    И като си помисля колко неразумно преди малко повече от месец разсъждавах върху устойчивата непоклатимост на управляващата четворнопартийна коалиция, използвайки физическия векторен анализ на противодействащи си по посока сили, срам ме хваща. Че моделът „Орел, рак и щука“ е устойчив – дума няма. Работата е там, обаче, че когато се дърпа ластик в две различни посоки, този дето първи пусне ластика се смее последен. Щото потенциалната енергия се превръща в кинетична и…болезнена.

    Като стана дума за смях, тази история с довчерашните коалиционни партньори и преодоляваните от тях препятствия в общия им политически път, по-добре може да бъде описана не с басня, а с приказка. От онези болезнено поучителни и страшни приказки на Братя Грим, дето биха довели до уволнение всяка съвременна възпитателка или учителка, позволила си да ги вкара самоволно в учебното съдържание.

    Та, тръгнали заедно по общия си път нашите приказни партньори – сламката, въгленчето и бобовата шушулка. В мир, разбирателство и леки заяждания стигнали до горско поточе. Обмислили управленска стратегия за преодоляването му – сламката легнала от единия до другия бряг, въгленчето тръгнало да преминава, а бобовата шушулка чакала реда си. Да, ама по средата на пътя си въгленчето колебливо позабавило ход, прогорило фатално сламката на две, паднало във водата и изсъскало за последно. Бобовата шушулка пък, гледайки отстрани, напълно оценила комичния сценариен потенциал на ситуацията. И започнала да се смее (като Тошко Йорданов) и да се смее, докато от смях се спукала и …приказката свърши вече.

    А, като се замислиш – тази приказка е общоприложима за обяснение на политическите форми на живот у нас. За всяка отделна партия, за заседанията на парламентарни и експертни комисии, за отношенията между президентство и министерски съвет, и за какво ли не още. Сламка, въгленче и бобова шушулка!!!

    Ще кажете, ама защо трябва да си разказваме детски приказки?! И ще ви отговоря. Преди две седмици в един знаменателен текст колегата Бориславов Ясен ясно обясни българо-македонската политическа интрига като за деца – много добре се получи. Кратко, точно, разбираемо. Седмица по-късно чух, че БНР ще въвежда в програмната си схема новини за деца (вероятно със скритата идея и възрастните да ги слушат, че белким нещо схванат). Лека-полека стигам до извода, че при бързо прогресиращия български обществен инфантилизъм всичко трябва да се обяснява с думи прости. Така де, нали точно преди 260 години Паисий Хилендарски отбеляза в последните изречения на историята си: „За простите българи – просто написах.“

    Ще кажете, ама те са били българи от едно старо време! Чакайте да видим! Какви ще да са били българите от старо време? В едноименната си повест от 1867 г. големият Любен Каравелов описва ситуацията с тях по следния кратък и разбираем начин: „Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица.“ Така – стана ли ви ясна работата?! Старото време е времето от преди раждането и създаването на българската нация. Обичаш си и си харесваш близкото и познатото и нехаеш за далечното. Няма обща територия, няма общ език, няма обща история, няма общи институции, няма общи интереси, няма общност от хора – българска държава все още няма. Нация няма!

    Да погледнем докъде я докарахме – българите от новото време. И то точно в годината, когато отбелязваме 300 години от раждането на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на „История славеноболгарская“…

    Обща територия!? Че какво общо имат София или Варна с Карапелит или Кула?!. И знаете ли, че има населени места докъдето вече няма пътища – те част от обща територия ли са или са вече откъснати от нея…

    Общ език!? Вие, сериозно ли!

    Обща история?! Вие, шегувате ли се!

    Общи институции?! Ама, вие отново…!

    Общи интереси?!?

    Общност от хора…

    Какво обичат българите от новото време? Разбира се, своето Отечество, но не всичкото, а само…

    И понеже не идва да приключваме с многоточие, да се върнем отново към началото на тези думи, и към мотото от незабравимия и непознат за средностатистическия телевизионен зрител „Фауст“ на Йохан Волфганг фон Гьоте.

    Персоналната политическа нетърпимост в България, личностния антагонизъм и омраза, ироничните междуличностни реплики и обиди, партийните двубои и многобои вещаят не предсрочни избори, а безсрочна национална катастрофа: „Страната с тази рана се закандилка, рухна и…не стана“  

 

        

Образователна суматоха с много араламбене и малко хазарт

Изображение от гръцка ваза, на което двама войни (вдясно Аякс Теламонид) играят на зарове в почивката между две нападения срещу Троя...

Преди 2400 години Сократ казал, че в основата на всяка образованост и образование е прегледът на думите. Сетих се за това, след като зърнах в официалните самопризнания на МОН след резултатите от външното оценяване, че само един от десет четвъртокласника у нас вече знае какво означава думата „пожарникар“. То, както е тръгнало скоро десет от десет българи няма да знаят какво означава и какво точно е явлението „министър-председател“, ама нейсе. Проблемът при припокриването на понятията и значенията на думите означава само едно – обществото (тоест, целокупният народ) се мотае като „патки в мъгла“ по думите на българският възрожденец и духовник Неофит Бозвели.

Езиковедите ще ви кажат, че всеки език донякъде напомня чакалнята на голяма гара – едни думи си заминават, други пристигат и остават. Малко, обаче, ме тревожи фактът, че от чакалнята на българския език си заминава думата „пожарникар“. Щото, ако след нея заминат и думите „земеделец“, „инженер“, „водопроводчик“, „електротехник“ ще си припомним набързо библейската притча за седемте мършави крави, които изяли седемте тлъсти крави. А и набързо ще променим системата на българските паремии (пословици и поговорки) с въвеждането на иновативната: „Инфлуенсър къща не храни!“

Онзи ден си говорим с един непознат господин край морето, докато чакаме сафрида да прояви електорална активност. И той обяснява, че много си харесва професията: „Чистичко, спокойно, климатикът си работи, компютърът си мърка нещо, през прозореца се ширнала една зеленина и природа!“ После добави, че и заплатата си я бива… Сега, нали, нетърпеливо ще запитате къде дават така и това, нали! Тракторист се оказа човекът, тракторист и комбайнер и механизатор…

(Да знаете, хората които отговарят за професионалната ориентация на младите, нищо не знаят за професиите на бъдещето. Защото според проучванията с най голяма перспектива се оказват фермерите и погребалните агенти…)

Та, човекът доволен и професионално ориентиран, а ние тъгуваме за умрялото българско село. Даже наскоро гледах един арт-пърформанс-дигитален-визуален и прочие проект със снимки на празни къщи от празни села. Тъжно, да…

Ама, както е рекъл един философ на национализма, за селото и старите традиции най-много страдат и тъгуват отскорошни интелигенти и граждани! Ето, Ангел Джамбазки даже в Брюксел отиде да тъгува. Нищо чудно скоро да напише като единия брат Миладинов „Тъга за юг“: „Дайте ми криля я да си метнам / и в наши стърни да си прелетнам./ На наши места я да си ндам, / да видам Охрид, Струга да видам.“

Какъв съм провокатор?! Покрай тъгата за българското село, пляснах се в „македонската“ тема и аз! Между другото, по съвета на Сократ, да припомним (пак), че в основата на думата „провокация“ е латинския корен „vocо“, което ще рече „повикване“. Как тогава да не се сетиш за поговорката: „Каквото повикало, такова се обадило!“ Защото българо-македонските отношения в последните години са изцяло под знака на тази народна мъдрост. Мъдрост ли?!

Ето и сега! Херостратът от Битоля Ламбе Алабаковски, дека го подпали „мирниот однос“. Само да погледнем името на момчето и работата става от ясна по-ясна. Щото, „алабак“ (alabak) си е баш албанско слово (дума) и означава (вижте само!) модерен, но неучтив и невъзпитан човек. Е, няма да се заяждаме с албанската тема в бъдещето на западните ни съседи. Но все пак да запомним албанския произход на фамилията на ватрения (огнения) македонски патриот. Покрай номинативната семантична неучтивост във фамилията на Ламбе, само да добавим незабравимото изречение на Йордан Радичков от незабравимата „Суматоха“: „Араламбене му е майката!“ Това е! Българо-македонските взаимоотношения (односи) си остават една голяма суматоха, в която основна роля имат персонажи като Ламбе…

Но преди да оставим Ламбе на мира осем дни в „темната, майко, зандана“, да припомним, че още един музикант по душа и сърце влезе в централните новини. И проблемът в началото бе отново езиков. Средният пръст, показан от народния представител Христо Петров към част от неговите колеги е често срещана у нас и по света практика на невербална комуникация. Именно, поради тази причина тя не се нуждае от допълнително обяснение – всеки разбира и всеки се сеща. Нейната употреба, обаче, предизвика така наречената „интертекстуална интерференция“ – абе, с думи прости, всеки реши да се изкаже някак и да напише нещо по повод средния пръст, та и аз…

Но преди това, пак по съвета на Сократ, да погледнем произхода на понятието „хазарт“. Свързваме го с арабската „Al zahr“, което пък директно ни отправя към малкото търкалящо се кубче с точици – „зар“.

Няма да скрия, че по моя скромна преценка присъствието на Ицо Хазарта е едно най-хубавите неща, които са се случвали напоследък в опушената и запарена одая на днешната българската политика. Поради една единствена причина – той е непоносим дразнител. Няма нищо по мъчително, дразнещо, вбесяващо нещо от това да виждаш на метър от теб човек, който с думите, публичните жестове и поведението си да казва: „Ти не можеш да си като мен!“ И да го прави с ужасяващо опонента спокойствие и самоконтрол. С една незабележима усмивка.

Да дариш заплатата си – не можеш! Да разговаряш лесно с трудните деца на България като обикновен човек – не можеш! Да правиш жестове – не можеш! Да не влизаш в схеми – не можеш!

За традиционния депутат, появяващата се по коридорите на парламента фигура на Ицо Хазарта е като онзи появил се на стената загадъчен надпис: „Мене, текел, фарес!“, предричащ края и превземането на Вавилон.

Зарът се търкаля по масата…

Текстът е публикуван в www.reduta.bg