Рев на двигатели. Търбухът на летящото чудовище се отваря, а отвътре надничат лицата на облечени в зелено бойци. Кънти тропотът на тежките обувки към бетона на летището, изпълнено с трясъка на бойна техника. Обърнати с любопитство лица и очи към новопристигащите. И подигравателно стряскащото: „Човече, виж свежа мръвка!”. Къде се случва това – във Виетнам или на планетата Пандора? И кой филм започва така?
Допреди няколко месеца – само един. И то какъв! Отскоро – два. И то какви!
Да повториш буквално началото на култовия „Взвод” на Оливър Стоун четвърт столетие по-късно във филм, претендиращ да бъде глобално културно събитие на първото десетилетие на 21-ви век. Едва ли това е единствено иронично намигване към милионната аудитория на киноманите по света. Не само защото сигурно само Джеймс Камерън може да си го позволи. И да го застрахова юридически по отношение на маниакалната американска прецизност във връзка с авторските права.
С всяка изминала минута от първата среща с филмовото суперзрелище „Аватар” все повече си мисля едно. Именно началните му кадри, буквално цитиращи мрачната обреченост на изгубените млади души из виетнамските джунгли от „Взвод” са ключът към необходимото разбиране на тази визуална компютърна претенция. И безрадостния извод по повод внушенията на този филм.
И той е лаконично прост – нищо не научаваме. Повтаряме грешките си с безпаметна упоритост. Виждаме и знаем какво ни погубва, но го правим пак и пак. Предупрежденията за злините, скрити в кутията от древния мит не плашат човешкия род. Отваряме я също като девойката Пандора с влудяваща, наивна упоритост и смъртоносно любопитство. И болката не ни учи на нищо. Защото отминава като всяка болка, която не убива напълно.
Самият филм е сътворена от Джеймс Камерън магическа кутия, от която демонстративно излитат злините на ненаучените човешки уроци. В калейдоскопично струпване, в „Аватар” са сбрани ведно не един, два и три човешки довчерашни провали и утрешни страхове. Те са там, вътре, в тялото на филма (спомнете си „Пришълец”, а пък оттам сякаш в „Аватар” дойде Сигърни Уивър) като самостоятелни живи истории, микросюжети, които не само ни звучат като познати и вече чути. Те наистина са отдавна познати, чути и гледани. И награждавани с „Оскар”-и даже.
Този претенциозен филм е направен от вече гледани филми. Сам по себе си той е уникална цитация на визуални текстове. Среща на художествените достойнства на филмови шедьоври като „Танцуващият с вълци”, „Апокалиспис сега” с популярната документална сила на телевизионни канали като „Дискавъри Ченъл”, „Хистъри Ченъл” и „Нешънъл Джиографик”. На технологично агресивното въздействие върху сетивата и логическото мислене на „Матрицата” с мрачното антиутопично въздействие на филмови образци на сайънсфикшън-а.
„Аватар” събира накуп многобройните разкази за злините в нас – хората. И ненаучените ни уроци.
Тук е заблудата, че силата на оръжието и унищожаващият огън е решение. Три десетилетия след джунглите на Виетнам, в които изчезнаха момчетата от „Взвод”, САЩ имат безнадеждността на пустинята и смъртоносните лабиринти на враждебните улички в Ирак.
Тук са припомнената и осмислена историческа вина към унищожената култура на коренното население на Северна Америка. Това е тъжната интелектуална носталгия по изгубения рай на прерии, девствени планини, могъщи реки и танц с дивата красота на животните и живота.
Тук е усещането за случващата се вече глобална екологична катастрофа и промените в климата. Могъщите машини от „Аватар”, повалящи гигантското дърво на фантастичната планета са сякаш излезли от съвременен документален филм за изсичането на джунглата на Амазония.
Тук е голямата сила и огромната слабост на този филм. В постмодернистичния компот-смесване на тази множественост от изключително популярни художествени текстове, публицистични теми, актуални политически събития, документалистика и футуристично визионерство, на преден план излиза единствено зрелището. И може би интелектуалното удоволствие за зрителите, че са познали този или онзи сценарий и разчели съответен цитат.
Филмът се превръща в своеобразна рожба и апология на копи-пейст културата на свръхинформационното общество. Внушителен текст, „сглобен” от много и много други текстове. И напълно съзнателно подчертаващ това.
Иронията обаче е в друга посока. Подчинен на логично търсения касов успех, измерван чрез милионните приходи по дни и седмици, гонещ рекорди по посещаемост и съизмерван с други филми, „Аватар” изменя на едно от най-важните си послания. Простота и връщане към изначалната природна същност на човешкото същестуване. Тихо отдалечаване от суетата на модерната цивилизация.
Заглавието на филма „Аватар” изневерява на своя собствен смисъл – смисълът на древната санскритска дума, означаваща „слизане в тяло”. Това е слизането на божеството в реалния земен свят и превъплъщението му във физическо тяло с една единствена цел. Да спаси същия този свят от силите на злото.
В лентата на Камерън повечето зрители ще разчетат единствено новия технологично модерен смисъл на думата аватар – нереален и ефектен компютърен образ, игра на животи и светове, игра, игра, игра…
Кратко двучасово забавление със собствените ни страхове. А докато го гледате, в долината на Амазонка ще бъдат изсечени гори с размерите на 1001 футболни игрища. И това не са приказки, а убийствена статистика…
Допреди няколко месеца – само един. И то какъв! Отскоро – два. И то какви!
Да повториш буквално началото на култовия „Взвод” на Оливър Стоун четвърт столетие по-късно във филм, претендиращ да бъде глобално културно събитие на първото десетилетие на 21-ви век. Едва ли това е единствено иронично намигване към милионната аудитория на киноманите по света. Не само защото сигурно само Джеймс Камерън може да си го позволи. И да го застрахова юридически по отношение на маниакалната американска прецизност във връзка с авторските права.
С всяка изминала минута от първата среща с филмовото суперзрелище „Аватар” все повече си мисля едно. Именно началните му кадри, буквално цитиращи мрачната обреченост на изгубените млади души из виетнамските джунгли от „Взвод” са ключът към необходимото разбиране на тази визуална компютърна претенция. И безрадостния извод по повод внушенията на този филм.
И той е лаконично прост – нищо не научаваме. Повтаряме грешките си с безпаметна упоритост. Виждаме и знаем какво ни погубва, но го правим пак и пак. Предупрежденията за злините, скрити в кутията от древния мит не плашат човешкия род. Отваряме я също като девойката Пандора с влудяваща, наивна упоритост и смъртоносно любопитство. И болката не ни учи на нищо. Защото отминава като всяка болка, която не убива напълно.
Самият филм е сътворена от Джеймс Камерън магическа кутия, от която демонстративно излитат злините на ненаучените човешки уроци. В калейдоскопично струпване, в „Аватар” са сбрани ведно не един, два и три човешки довчерашни провали и утрешни страхове. Те са там, вътре, в тялото на филма (спомнете си „Пришълец”, а пък оттам сякаш в „Аватар” дойде Сигърни Уивър) като самостоятелни живи истории, микросюжети, които не само ни звучат като познати и вече чути. Те наистина са отдавна познати, чути и гледани. И награждавани с „Оскар”-и даже.
Този претенциозен филм е направен от вече гледани филми. Сам по себе си той е уникална цитация на визуални текстове. Среща на художествените достойнства на филмови шедьоври като „Танцуващият с вълци”, „Апокалиспис сега” с популярната документална сила на телевизионни канали като „Дискавъри Ченъл”, „Хистъри Ченъл” и „Нешънъл Джиографик”. На технологично агресивното въздействие върху сетивата и логическото мислене на „Матрицата” с мрачното антиутопично въздействие на филмови образци на сайънсфикшън-а.
„Аватар” събира накуп многобройните разкази за злините в нас – хората. И ненаучените ни уроци.
Тук е заблудата, че силата на оръжието и унищожаващият огън е решение. Три десетилетия след джунглите на Виетнам, в които изчезнаха момчетата от „Взвод”, САЩ имат безнадеждността на пустинята и смъртоносните лабиринти на враждебните улички в Ирак.
Тук са припомнената и осмислена историческа вина към унищожената култура на коренното население на Северна Америка. Това е тъжната интелектуална носталгия по изгубения рай на прерии, девствени планини, могъщи реки и танц с дивата красота на животните и живота.
Тук е усещането за случващата се вече глобална екологична катастрофа и промените в климата. Могъщите машини от „Аватар”, повалящи гигантското дърво на фантастичната планета са сякаш излезли от съвременен документален филм за изсичането на джунглата на Амазония.
Тук е голямата сила и огромната слабост на този филм. В постмодернистичния компот-смесване на тази множественост от изключително популярни художествени текстове, публицистични теми, актуални политически събития, документалистика и футуристично визионерство, на преден план излиза единствено зрелището. И може би интелектуалното удоволствие за зрителите, че са познали този или онзи сценарий и разчели съответен цитат.
Филмът се превръща в своеобразна рожба и апология на копи-пейст културата на свръхинформационното общество. Внушителен текст, „сглобен” от много и много други текстове. И напълно съзнателно подчертаващ това.
Иронията обаче е в друга посока. Подчинен на логично търсения касов успех, измерван чрез милионните приходи по дни и седмици, гонещ рекорди по посещаемост и съизмерван с други филми, „Аватар” изменя на едно от най-важните си послания. Простота и връщане към изначалната природна същност на човешкото същестуване. Тихо отдалечаване от суетата на модерната цивилизация.
Заглавието на филма „Аватар” изневерява на своя собствен смисъл – смисълът на древната санскритска дума, означаваща „слизане в тяло”. Това е слизането на божеството в реалния земен свят и превъплъщението му във физическо тяло с една единствена цел. Да спаси същия този свят от силите на злото.
В лентата на Камерън повечето зрители ще разчетат единствено новия технологично модерен смисъл на думата аватар – нереален и ефектен компютърен образ, игра на животи и светове, игра, игра, игра…
Кратко двучасово забавление със собствените ни страхове. А докато го гледате, в долината на Амазонка ще бъдат изсечени гори с размерите на 1001 футболни игрища. И това не са приказки, а убийствена статистика…
