Още помня онова литературно четене в аудитория 309-та в Шуменския университет, носеща името на "Боян Пенев". Вървеше поредният национален студентски литературен конкурс. Залата препълнена, а отпред един по един излизаха участниците. Рецитираха, декламираха, четяха - един от най-напрегнатите моменти във всеки конкурс тук. Наградата на публиката - най-важната - защото точно в този момент, като на футболен мач от вчера или на древногръцка олимпиада някога, поезията се връщаше към същността си. Думи, които опияняват множеството и произнасящия ги - човекът подчиняващ с думите си земя и небе.
Той тръгна към банките от първия ред и се приведе. Привеждаше се винаги, защото беше едър. Тромав Гъливер в страната на лилипутите, опитващ се да приближи лицето си към техните, за да ги разбере що за стока са. Не каза заглавието на стихотворението, а със стържещ глас започна монотонно: "Подарявам ти градските гробища...докато свикнеш".
Краси Едрев бе забележим отвсякъде. Студент, надраснал колегите си на години и думи. Иронично усмихнат, с къдрава, медноруса като на античен грък коса, раздърпан, несресан, умен, предизвикателен, спорещ и спорен. Закъснял Сократ от последния етаж в студентските общежития в Шуменския университет.
Няма как до го забравя. Разбрах, че си тръгнал оттук, където сме все още ние. Май на рождения си ден - 28-ми май. Снимката, с която започват тези думи за него, е запомнила лицето на още един голям български поет - Орлин Дянков от Варна, който пък си тръгна в далечната 1990 г. Между тях е Веско Вълев - и той поет, който навярно в този момент също пише нещо за Едрев...
И като за последни думи, ето онзи Реквием от онова време и онази зала в онзи студентски литературен конкурс. Реквием за забележителния отвсякъде Едрев. Краси...