петък, 28 май 2021 г.

Беше едър отвсякъде...



    Още помня онова литературно четене в аудитория 309-та в Шуменския университет, носеща името на "Боян Пенев". Вървеше поредният национален студентски литературен конкурс. Залата препълнена, а отпред един по един излизаха участниците. Рецитираха, декламираха, четяха - един от най-напрегнатите моменти във всеки конкурс тук. Наградата на публиката - най-важната - защото точно в този момент, като на футболен мач от вчера или на древногръцка олимпиада някога, поезията се връщаше към същността си. Думи, които опияняват множеството и произнасящия ги - човекът подчиняващ с думите си земя и небе.

    Той тръгна към банките от първия ред и се приведе. Привеждаше се винаги, защото беше едър. Тромав Гъливер в страната на лилипутите, опитващ се да приближи лицето си към техните, за да ги разбере що за стока са. Не каза заглавието на стихотворението, а със стържещ глас започна монотонно: "Подарявам ти градските гробища...докато свикнеш".

    Краси Едрев бе забележим отвсякъде. Студент, надраснал колегите си на години и думи. Иронично усмихнат, с къдрава, медноруса като на античен грък коса, раздърпан, несресан, умен, предизвикателен, спорещ и спорен. Закъснял Сократ от последния етаж в студентските общежития в Шуменския университет.

Няма как до го забравя. Разбрах, че си тръгнал оттук, където сме все още ние. Май на рождения си ден - 28-ми май. Снимката, с която започват тези думи за него, е запомнила лицето на още един голям български поет - Орлин Дянков от Варна, който пък си тръгна в далечната 1990 г. Между тях е Веско Вълев - и той поет, който навярно в този момент също пише нещо за Едрев...

    И като за последни думи, ето онзи Реквием от онова време и онази зала в онзи студентски литературен конкурс. Реквием за забележителния отвсякъде Едрев. Краси...


Подарявам ти градското гробище.
Временно.
Додето свикнеш

с големите
и малките портрети,
с пламтящите свещи
и догорелите.

Додето свикнеш

с бавните стъпки
на идване,
с бързите стъпки на връщане.

Додето свикнеш

със страха, че нещо си отива,
със страха, че то не си отива,
със страха, че няма да си иде.

Подарявам ти градското гробище.
Временно.
Додето свикнеш.
Както свикнахме
ние.


Харуспекс или да погледнеш (на)вътре


Етруска бронзова плочка, изобразяваща вътрешност (черен дроб) на животно с инструкции за гадаене от жреца харуспекс. Намерена в Пиачена (Италия :) 


Днес добър в работата си музикален редактор пусна в ефир "Древноримски гадател" на група "Атлас". Слушал съм я хиляди пъти, но днес по-отчетливо са вслушах в текста, който ме разряза като с жертвен нож. Написаното от големия поет Георги Константинов може да се помести на първа страница на утрешния вестник:

Жертвените гълъби разрязвах и се взирах в житени зърна... Всичко много точно ви предсказвах - морски бури, суши и война. Вашите провали в боевете, вашите победи в любовта, пътят на небесните комети, чашата с отрова и кръвта... Само сладката лъжа ви слисва. От кога живеете така? Ако някой някого здрависва, ножа мести в другата ръка.

Сутрешни тресавища нагазвах, страсти с мисли тровех отегчен, всичко много точно ви предсказвах, аз намразвах вас а вие мен... Уморих се вече - имам хрема, и съзирам варвари отвъд. Утре храмът няма да приема заради внезапната ми смърт. Само сладката лъжа ви слисва. От кога живеете така? Ако някой някого здрависва, мести ножа в другата ръка. 

От кога живете така...?

сряда, 19 май 2021 г.

Монетаризъм o muerte

 

Разглеждам със студенти домонетни форми (златни делфинчета) в Съкровищната зала на РИМ Шумен. (Между другото най-богатата сфрагистична експозиция не само у нас, благодарение на проф. д.и.н. Иван Йорданов. Препоръчвам!)
 
И си мисля за "изпълненията" на Мъск, спрямо биткойна.

После се сещам за етимологичните връзки на финансовата терминология и моралните категории по Ницше. 

И накрая за онази наша поговорка, която вече ми звучи така: "За един бит колко койна ще дават"

In short :)


сряда, 5 май 2021 г.

Срещи с Убрус-а




Първата ми среща с Убруса на Шуменското плато беше преди 25 години. Снимах документалната поредица "Шуменски истории" и в търсене на тема попаднах на публикация на известния учен проф. Вера Антонова за малък скален манастир, разположен в подножието на Шуменската крепост. Там някъде в него би трябвало (според публикацията) да има изсечен в камъка красив релефен кръст с надписи наоколо. Решихме да разкажем за него, но първо трябваше да го намерим

Открихме манастира с огромен труд и не по-малък късмет. Всъщност, пешера с вход скрит от гъста зеленина и на височина около пет метра рисковано катерене. Самият път до нея припомняше повече приключенията на популярния по това време Индиана Джоунс, отколкото безгрижна разходка из природата.

Задъхано катерене, изключителна работа на оператора Дидо Малев (от днес - 5.05.2021 - вече и директор на Телевизия Шумен - първата ефирна телевизия в България, нарушила монопола на БНТ на 15.09. 1995 г.) и ето ни в някогашната монашеска обител. Намерихме кръста - точно такъв, какъвто бе графично изчертан в Годишника на Историческия музей в Шумен. Докосвахме го внимателно с пръсти, четящи знаците като незрящи.

И тогава изведнъж го видях. Гледаше ме. Замислен и тих. Върху сивита скала, в сивотата на слабата светлина, черните му ириси ме гледаха с простотата и спокойствието на въглена. Исихастите си бяха тръгнали преди столетия, но той изпълваше пустотата на скалната обител. Изпълваше я.

Приключихме със снимките. Филмът стана. После загубихме архива. Мина време.

Един ден след Възкресение тази година - отново сме на Шуменското плато. Няма хора, зелено е точно както винаги по това време. Гората е като напуснат и изоставен от монасите манастир. Вървим. Вдигам глава и отново го виждам. Тих и замислен, както тогава. Убрус, сиреч образ неръкотворен на Сина Божи.