Илиян е нахлузил синя манта и сини дочени гащи, като
прислужник в селско училище. Гащите са навити, сякаш за да се видят по-добре
обутите на босо черни гумени галоши. Остриган до кожа, а старият белег на
лицето и присвитите остри зелени очи те карат неволно да отстъпиш крачка назад.
Как да повярваш, че зад тази външност се крие един от обещаващите български
поети, че майка му е една от топ-шивачките и модистки на тоталитарна България,
а баща му - известен габровски бохем с вкус към автомобили, купени с валута и
луксозен живот?!
На всичкото отгоре Илиян е допълнително насинен. В главата
прилича на боксьор тежка категория, неслучил на добронамерен спаринг. Тъжна
работа.
В момента, за който разказвам, Илиян е част от спасителния
план за българското земеделие от обезлюдения Север на област Шумен. Годината е
1989, а турците бягат от разхлабената примка на „възродителния процес“. Празни
са вече не само къщите и селата. Празни са кабините на селскостопанските
машини, цистерни, комбайни. Поетът от Габрово и студент в Шуменския университет
сега шофира цистерна за мляко. Става по тъмно и обикаля да събира надоеното
мляко от други такива като него пишман[1]-животновъди.
Та така, прибрал се каталясал от работа, заспал непробудно и
като се събудил разбрал благата вест, че в студентските общежития пристигнала група френски ученички. Ама
истински! Като същи Франсоа Вийон ударил няколко за кураж и тръгнал да се
сприятелява с наследничките на Жана Д’Арк. Тук трябва да припомним как изглежда Илиян от началото на
разказа. Естествено е, че куражът напуска френския лагер и те, заключени,
започват да призовават на помощ всите светии. Светиите идват бързо под облика
на милиционерска жълтосиня „лада“ и призовават към галантност и бон тон. Уви, в
добрите традиции на средновековното студентство Илиян започва да опитва как
летят милиционерски фуражки. Всичко приключва бързо и болезнено…
Деян е образец на човек на правото. Строг костюм, добре
овладян и контролиран тембър. Изречението е образец на правилна синтактическа
конструкция, а гласът присъства с модулациите, присъщи на човек, говорещ често
пред строга и взискателна аудитория. Той е един от прокурорите в окръжната
прокуратура в Шумен. Най сетне съм го открил и сега разговаряме по моя въпрос.
Съученици сме, а се усещам неловко. Ходатайствам. Пред действащ прокурор.
Разказвам всичко, което знам за Илиян. И също най-хубавото, което мога да си
представя за неговото бъдеще. Ако, то нещо… не се обърка.
Деян ме слуша внимателно. През годините съм забелязал, че често
присвива очи. Сигурно е нещо със зрението, но от това лицето му придобива сякаш
леко усмихнато и загрижено изражение. Като човек, който наистина те слуша. И то
си е така. Разбирам го седмица по-късно в залата на съда. Времената са объркани,
също като хората, съдът има много работа, а превръзката на очите на Темида и
по-стегната от всякога.
Илиян е оправдан. Е, не напълно, но пък като се знае какво
се случва по същото време. Речта на представителя на окръжна прокуратура е
образец на правото. Личи си, че е дълго обмисляна. И до днес съм сигурен, че
дори и да не бях разговарял с него, всичко щеше да се развие по абсолютно същия
начин. Защото и като прокурор и по-късно като адвокат Деян Накев бе
изключително взискателен – най-вече към себе си. Сякаш се наблюдаваше отстрани
и внимателно пазеше авторитета на прависта в очите на другите. Сигурен съм, че
принадлежеше към онази изчезваща порода на юристите от едно друго време. Или не
– не точно време. Защото отговорността не е белег на историческа епоха, а качество
на хора, които оставят след себе си усещането за липса и дефицит – на справедливост,
на право, на умението да изслушваш, да слушаш и говориш, когато и както трябва.
P.S. – Никъде
в интернет няма да намерите снимка на Деян Накев. Неразбираема за днешното
време скромна дискретност. Просто си го представете! Добър и почтен мъж…
