понеделник, 17 септември 2018 г.

In memoriam Деян Накев (1959 - 2018)


Илиян е нахлузил синя манта и сини дочени гащи, като прислужник в селско училище. Гащите са навити, сякаш за да се видят по-добре обутите на босо черни гумени галоши. Остриган до кожа, а старият белег на лицето и присвитите остри зелени очи те карат неволно да отстъпиш крачка назад. Как да повярваш, че зад тази външност се крие един от обещаващите български поети, че майка му е една от топ-шивачките и модистки на тоталитарна България, а баща му - известен габровски бохем с вкус към автомобили, купени с валута и луксозен живот?!
На всичкото отгоре Илиян е допълнително насинен. В главата прилича на боксьор тежка категория, неслучил на добронамерен спаринг. Тъжна работа.

В момента, за който разказвам, Илиян е част от спасителния план за българското земеделие от обезлюдения Север на област Шумен. Годината е 1989, а турците бягат от разхлабената примка на „възродителния процес“. Празни са вече не само къщите и селата. Празни са кабините на селскостопанските машини, цистерни, комбайни. Поетът от Габрово и студент в Шуменския университет сега шофира цистерна за мляко. Става по тъмно и обикаля да събира надоеното мляко от други такива като него пишман[1]-животновъди.

Та така, прибрал се каталясал от работа, заспал непробудно и като се събудил разбрал благата вест, че в студентските общежития  пристигнала група френски ученички. Ама истински! Като същи Франсоа Вийон ударил няколко за кураж и тръгнал да се сприятелява с наследничките на Жана ДАрк. Тук трябва да припомним как изглежда Илиян от началото на разказа. Естествено е, че куражът напуска френския лагер и те, заключени, започват да призовават на помощ всите светии. Светиите идват бързо под облика на милиционерска жълтосиня „лада“ и призовават към галантност и бон тон. Уви, в добрите традиции на средновековното студентство Илиян започва да опитва как летят милиционерски фуражки. Всичко приключва бързо и болезнено…

Деян е образец на човек на правото. Строг костюм, добре овладян и контролиран тембър. Изречението е образец на правилна синтактическа конструкция, а гласът присъства с модулациите, присъщи на човек, говорещ често пред строга и взискателна аудитория. Той е един от прокурорите в окръжната прокуратура в Шумен. Най сетне съм го открил и сега разговаряме по моя въпрос. Съученици сме, а се усещам неловко. Ходатайствам. Пред действащ прокурор. Разказвам всичко, което знам за Илиян. И също най-хубавото, което мога да си представя за неговото бъдеще. Ако, то нещо… не се обърка.

Деян ме слуша внимателно. През годините съм забелязал, че често присвива очи. Сигурно е нещо със зрението, но от това лицето му придобива сякаш леко усмихнато и загрижено изражение. Като човек, който наистина те слуша. И то си е така. Разбирам го седмица по-късно в залата на съда. Времената са объркани, също като хората, съдът има много работа, а превръзката на очите на Темида и по-стегната от всякога.
Илиян е оправдан. Е, не напълно, но пък като се знае какво се случва по същото време. Речта на представителя на окръжна прокуратура е образец на правото. Личи си, че е дълго обмисляна. И до днес съм сигурен, че дори и да не бях разговарял с него, всичко щеше да се развие по абсолютно същия начин. Защото и като прокурор и по-късно като адвокат Деян Накев бе изключително взискателен – най-вече към себе си. Сякаш се наблюдаваше отстрани и внимателно пазеше авторитета на прависта в очите на другите. Сигурен съм, че принадлежеше към онази изчезваща порода на юристите от едно друго време. Или не – не точно време. Защото отговорността не е белег на историческа епоха, а качество на хора, които оставят след себе си усещането за липса и дефицит – на справедливост, на право, на умението да изслушваш, да слушаш и говориш, когато и както трябва.

P.S. – Никъде в интернет няма да намерите снимка на Деян Накев. Неразбираема за днешното време скромна дискретност. Просто си го представете! Добър и почтен мъж…
   




[1] Pişman (тур.) – достоен за съжаление

вторник, 11 септември 2018 г.

11 септември



Този текст бе публикуван тук (и в Редута.бг) на същата дата преди 7 години. Актуализирам го отново сега, поради непреходното му значение :)

Днес всички ще си говорят за кули и атентати. И едва ли някой ще се сети за едно по-важно събитие. На тази дата е роден Уилям Сидни Портър, повече познат като О’Хенри.
Сега си мисля, че ако зимата ме затрупа високо в планината, се надявам в хижата да има три книги – „Наръчникът на Хименей", поезията на Омар Хайям и разказите на О’Хенри. С тях и най-дългите житейски зими, ще бъдат приятни.
Това е журналистът писател, който ни научи, че дори, когато на света ти е останал само един картоф, то винаги трябва да вярваш, че някъде наоколо объркано ходи човекът с последната глава лук. И ще се срещнете, и от това ще се случи най-вкусната супа на света. Истинската супа за душата.
Или, че зад обърканата зелена врата в огромните жилищни сгради ни чака щастието.
Или, че си струва да отрежеш косите си, защото в този миг някой продава ланеца за часовника на дядо си.
И най-важното, че можем какво можем, но трябва да сме запазили в себе си умението да нарисуваме лозов лист, който никога няма да падне от лозницата на нечии живот...
Такива ми ти работи. Сега си мисля, че Америка, САЩ на този ден просто трябва да си припомнят какви са били по времето на О,Хенри, а не в епохата на Мерил Линч и Лемън Брадърс...
Същото важи и за България