Сигурно не сте се замисляли, но първата жертва на
информационния стрес, не сте вие или детето ви, втренчено в смартфона си по
време на семейната вечеря. Отчаяният вопъл на датския принц Хамлет от
едноименната трагедия на Шекспир: „Думи, думи, думи!!!“ преди четири столетия е
взривен протест срещу объркания свят, след технологичната революция на
книгопечатането. Думи много – истини малко: „Светът е разглобен, о дял проклет!
Как трудно е да го поставиш в ред“ изохква пак младият датчанин.
Ясно е, че многото думи не обясняват нищо, а само объркват
нещата. Понякога само една дума е достатъчна, за да обясни всичко случващо се в
света около нас. Ето така Виктор Юго се хваща за онова прословуто и кратко „Merde!“, изкрещяно от
френския генерал Пиер Камброн сред полето на Ватерло, когато чул предложението
на англичаните към гвардейците му да се предадат. В своя епичен роман „Клетниците“
великият Юго се хваща за мръсничката и кратка дума, за да покаже как точно тя
слага край на една цяла епоха в историята на Европа и света.
И го прави.
Като си говорим за думи, да припомним, че из вестникарските
редакции (поне преди време) с опитни и начетени редактори (къде ги вече?)
бродеше неписаното правило: „Една снимка говори повече от хиляди думи!“
Та да си дойдем на думите за снимката, която никой не
публикува…
Намалявам телевизора, защото неистовият шум от освиркванията
на стадиона в Скопие става оглушителен. Сякаш за да го надвикат единадесетте
момчета в бели фланелки пеят националния химн. Пеят е силно казано. По скоро
дерат гърла във фалшив и възторжен фалцет. Последният тържествен акорд
отзвучава, а единадесетте, събрали яд и огорчение, изревават нещо като: „Айде-е-е-е-е!!!“
И тогава идва моментът за паметната и непубликувана от
никого снимка.
Гледали сме хиляди пъти преди началото на (най-вече) международни
срещи футболистите да излизат на терена, държейки за ръка малки дечица,
облечени с фланелките на противниковия отбор. Мил жест, припомнящ, че спортът е
не само зрелище и сблъсък, а и възпитаващ в уважение към другия, към
противника, двубой. Ангелските лица и усмивки на малките спортисти, станали част от
голямото шоу, припомнят на възрастните, че всичко е само игра. А за дребосъците
от терена преди началото на играта – спомен за цял живот.
И така. Химнът свършва насред неистови дюдюкания, нашите
изревават мощно… И тогава видях детето.
Облечено във фланелката на македонския национален отбора и застанало
пред един от нашите футболисти, то присви внезапно рамене. Вдигна ръце към трогателно
русата си глава с дълга коса силно ги
притисна към ушите си. Притискаше ги със затворени очи, за да махне от себе си
свирките, ревът и цялото онова напрежение и омраза, летящо над стадиона…
После телевизионната камера смени общия план и малко
по-късно съдията наду свирката за първия сигнал.
На другия ден вестници, агенции, външни министерства в
Северна Македония и България осъждаха, обсъждаха и разсъждаваха надълго и
нашироко случилото се. Гологлави политици патетично се изказваха по повод
видяното. Думи, думи, думи!
Снимката, която никой не публикува би казала всичко. Децата
на България и Северна Македония просто един ден ще запушат ушите си и ще
затворят очите си за омразата и ненавистта на изгубените в еднакви идеологии и различни
истории поколения на дядовците и бащите си.
Дано да е по-скоро!
