събота, 13 април 2019 г.

Лентата на Мьобиус




Представям си люлка. От черга тъкана и плъстено, остро въже.
Отляво черешата. Вдясно – не помня. А аз съм превита на две.
Навеждам се силно, с глава в коленете. Изправям се бързо. Летя!
Очите се силят да видят небето. А после обратно - земя.

Обръща се люлката. Падам. Не плача. Разтривам коляно и пак…
Косата ми – рошава, бретонът ми пречи да видя пред себе си как
превита на две, уморена, притихнала, баба ме моли – „по-кротко“.
Видяла е раната на коляното. Аз – усмихната. В скута ми котката.

Дърветата плачат протрити от полети. Следи по кората личат.
Става тъмно. Изгуби се плочникът. Новините вървят, аз летя...
Тъканата черга под мен губи времето и в люлка превита на две

събира точките на летенето. Аз съм отново дете.


Ваня
 2019



понеделник, 8 април 2019 г.

Последният от всички даки


„Този град е един малък Рим.
Всички пътища водят към центъра…“
Орлин Дянков*

Внезапно си спомням къде съм виждал това лице. Преди седмица точно в полунощ. В тихо смълчаната пространствена цезура между шумните халета за излитащи и кацащи самолети на летище „Анри Коанда“ в Букурещ. При една от чупките в лабиринта от коридори. Никой не спира пред него, за да погледне в празните му очи. Срещите с миналото не са за бързащи, а дребните шрифтове не са за четене. С по едър е написано само името – Децебал…



……………………

Сега той се е излегнал като в удобен триклиниум, подпрян на лявата си ръка. Заключеният от години вход в стара сграда на ревящия булевард „Николае Балческу“, пази гърба му, обвит в дебели одеала. Клошарят има същата брада, същата странна шапка, същият поглед, преминаващ безстрастно през теб и хората.

……………………

Очите са вперени в широката като осемлентов булевард арена, където като в бестиариум летят с рев на носорози, слонове и бикове хиляди автомобили и джипове. Като пъргави вълци сноват тъмните сенки на мотоциклетистите. Човекът с празния поглед невъзмутимо и за кой ли път гледа вечната битка с времето и за пространството: „ -Бързай, бързай, бързай! Мачкай, свивай, натискай! Мини му отдясно! Изненадай го от ляво!“ Рев (на мотори) и писък (на спирачки). Металът поема внезапния удар. Онзи така познат и спиращ сърцето бумтеж на ударен от огромен чук празен варел. И ситният звън на разсипани стъкълца. Стройното обвито в черна кожа тяло на ездача описва плавна дъга във въздуха. Малкият автомобил застива, като убит от гръм. Шофьорът изскача, а за изненада на многохилядната публика мотоциклетистът се изправя на крака. Бързо се навежда и грабва…мобилния си телефон.
Минувачите продължават пътя си сякаш вдигнали палец нагоре. Вечерта е на прага. Зрелището е отминало – време е за хляб.

………………………

Точно тогава забелязвам чехлите. Тънки, хартиени, бели. Еднодневни чехли, познати от хилядите хотелски стаи за еднократна употреба. Поставени прилежно един до друг, чехлите седят трогателно нежно и абсурдно на отъпкания от хиляди стъпки тротоар. И тогава някак си внезапно разбирам, че последният от всички даки е у дома си. В центъра на огромната си приемна в милионната си столица. Излегнат като римски император и поздравяващ всички тези, преминаващи край него, които неминуемо ще умрат. Забързани гладиатори, роби на времето, патриции за един ден и матрони за една нощ.
Рим отдавна превзе това място и никога няма да си отиде...

………………………

 „Morituri te salutant, Decebal!


P.S. Орлин Дянков от Варна бе изключително талантлив и обещаващ български поет, заминал си оттук внезапно на 9. 08. 1990 г. След смъртта му бе издадена единствената стихосбирка с негови текстове, озаглавена „Бунтувам се тъжен“. Днес тя е библиографска рядкост…


сряда, 3 април 2019 г.

Целувки от вчера и днес



Уточнение: Мога да се закълна, че тази снимка е правена от терасата на нашата къща в Горталово, където всяка вечер преди да заспя, очите ми виждаха точно това. Не знам кой е правил снимката, но я има в интернет. Първата сцена на филма "Възвишение" от 2017 г. е снета на около километър оттук. В пещерата има къща (разбира се с покрив без керемиди). В къщата от пещерата някога в детските ми години живееше момче със странното име Танушко. Приказка отвсякъде!

Автоматичните врати за пореден път се плъзват встрани и в салона за посрещачи на летището в Букурещ нахлува огромна група от мургави младежи и девойки. Почти всички са облечени в еднообразни, но шарени спортни екипи. Преобладават оранжевият и виолетов цвят, а съзнанието ми политнекоректно констатира: „Пакита!“. Усмихвам се наум, защото разбирам, че пътниците от самолета, идващ от Лондон най-после са минали пасконтрола…

След малко ги виждам и двете – руси и синеоки. Прегръщам и целувам по-голямата. По-малката ме гледа скептично. За поздрав удряме дланите си в сдържаното: „Дай пет!“.
На другата вечер сме вкъщи – отново горещи целувки и прегръдки, а племенницата ми отново бърчи притеснено нос от възторженото ни нахлуване в личното и пространство.
…………………..

Майка ми ме води за ръка. За поредна година пристигаме – очаквани както никога и както винаги. Красивото като филм село има главна улица. На единият и край е големият и шарен „колониален“ магазин за всякакви стоки. Това е пещерата на съкровищата, а аз съм Аладин. Пазачът на портата е дядо ми. По знак на съдбата той е продавач и уредник в къщата на чудесата. Можете ли да си представите? Магазинът е мой с всичките му бонбони, шоколади, кутии с джобни ножчета, вафли и какво ли не още. Как така, мой? Ами, дядо ми на кого е дядо?! Мой!

На другия край на улицата е нашата къща. Някога много отдавна там е била селската кръчма, за което свидетелства високият първи етаж на сградата и гладкия бетонов под на огромната маза. Той е с лек наклон към центъра, където има дълбок цилиндричен отвор. Вече са ми обяснили, че това е направено от съображения за сигурност. Ако се пръсне някоя от огромните бъчви с вино, то не попива в земята, а се събира по наклона в кръглия като огромна кофа отвор, откъдето може с кофи да се спаси в здрави съдове. Тънка предвидливост или как да си правиш сметките не без, а с кръчмаря.

Но сега предстои най-тежкото. Аз трябва да премина цялата тази улица, а знам какво ме очаква… Държа майка си здраво заръка и леко надничам зад нея. Вече са я забелязали. И нея и мен. По цялата дължина на улиците са насядали бабички. Едни такива малки, приведени и усмихнати. Те се надигат бавно от пейките в празничен шпалир. Започва се! Първо се чува едно провлачено и възторжено: „Ма, мале-е-е-е! След това поредната бабичка ме награбва и започва да ме целува. Бърча нос и се опитвам да не се дърпам и да не дишам. Напредваме бавно, а накрая ме награбва моята лична, синеока и възторжена баба. А аз вече съм почти мокър. Влизаме вкъщи, а аз сядам на леглото, клатя крака и си мисля какво ме очаква следващата година.

………………………

Свършвам разказа си. Синеоката ми сестра, синеоката ми племенница и всички очи около масата са широко усмихнати.

Всъщност, всички вчерашни целувки са усмивка от спомен!