Написах "Има такъв човек" в далечната вече 2009 г. Десет години по-късно препубликувах текста със заглавие "Все още има такъв човек" (http://pokazno.blogspot.com/2019/11/blog-post_10.html?m=1)
Още тогава знаех, че някой ден ще пиша това. Както Славейков-син написал след Славейков-баща онова прословуто "Баща ми в мен".
Спомням си свиждането в политическия отряд на Старозагорския затвор. Зад приведената му на стола фигура на стената висеше календар. Под календара бе седнал млад затворник с най-тъжните очи на света.
Календарът и тъжните очи казват всичко за неминуемата участ на човека пред времето. Днес неговото време свърши. Внезапно и по негова воля. Отиде си напук на всичко, както и живя. Не беше съгласен с никого - най-вече със себе си. Четеше, пишеше, спореше.
Селото бе неговият Изгубен рай. Не по Милтън, а ей така - по български. Ненавиждаше унищожителите му - дълбоко и искрено - без прошка. Последното му желание бе - в недовършената градина на края на родното му село, до баща му, а преди това - в селската църква, построена в кметуването на прадядо му.
"за подвига свещен на земната любов."
Нищо повече...
Петър Йорданов Проданов (20.09.1932 - 16.03.2021)
Няма коментари:
Публикуване на коментар