За Цветан, Григор, тенисът като философия и обратно

Необходимо уточнение: Този текст написах преди повече от две години - през 2017 - за РЕДУТА.БГ, а после в. "24 часа" го препубликува с разрешение на редакцията. Оттогава се случиха много неща, но някои остават непроменени. Мислещите хора намаляват. Индивидуализмът не е за всеки. Красивите неща (хора, мисли, творби) - също.

Красивото в спортното състезание е самопреодоляването. Но така също и ролята на fatum-a точно във философския смисъл на понятието. Което прави случващото се в момента на US Open 2019, още по-вълнуващо!

  

На 7-ми февруари в Париж почина философът Цветан Тодоров. Всички големи световни агенции съобщиха новината.

На 12-ти февруари в София тенисистът Григор Димитров спечели турнир от сериите АТР. Всички големи световни агенции съобщиха новината.

Първата си ракета за тенис далеч назад във времето купих от магазин, който носеше напълно естественото за тогавашната българска социална действителност име „Спортмаг”. Ракетата беше дървена и китайска. Съчетание от обстоятелства, което я превръщаше в най-непредвидимия спортен уред по тези географски ширини. С елегантност на тупалка за килими и също толкова тежка.

Става ясно защо, когато няколко години по-късно по волята на съдбата и „Балкантурист” попаднах в кипърското пристанище Лимасол, първото място, в което влязох не бе исторически музей. Вълнението от срещата с марковата, лъскава и безкрайна редица от тенис ракети може да се сравни само с екстаза на кръстоносец, видял в маранята стените на Йерусалим. И издъхнал пред тях. Социалистическият реализъм под формата на 15 законни долара в джоба на всеки български турист правеше любовта от пръв поглед невъзможна.

В годините преди 1989 г. тенисът бе поглед към забранения Запад и блян за простосмъртните. Извън дипломатическите клубове и партийните почивни станции, с него се занимаваха единствено странници, дисиденти и арменци, което много често бе едно и също. Затова повечето случващо се в българския тенис по това време бе като сюжет на налудна фантастична повест. В далечното от жълтите павета Хасково (където предстоеше логично по-късно да се роди Григор Димитров) д-р Пюзант Касабян построи тенис кортове и постави началото на бадминтона, а Юлия Берберян поведе трите си тенис-дъщери далече към Запад и спортната слава. И, ако искате вярвайте, на тенис кортовете в...Бяла Слатина пристигна за участие в юношески турнир слаб дългуч, записан в схемата под името Иван Лендъл. Силно се надявам неизменно мрачната му физиономия в ложата на Анди Мъри да не е трайно последствие от това приключение.

Както и да е. Казват, че тенисът се играе с глава и много мислене. Това просто правило сигурно и точно обяснява липсата на тенис ракети и кортове в тоталитарните общества. И на успели тенисисти. И философи, всъщност...

Първата книга на отдавна емигриралия в Париж философ Цветан Тодоров купих в една книжарница в Белград, където бях попаднал по волята на съдбата и рехавия културен обмен между България и всичко друго на запад от Калотина. Четеше го целия образован  и свободен свят – не и ние неговите сънародници. По това време книгите му за нас – отсамните българи -  бяха нещо средно между НЛО и Йети. Всички говореха за тях, но никой не ги беше виждал, а камо ли да ги преведе от френски на български. В родните книжарници тогава човек спокойно можеше да види и си купи например книга със заглавие „Мъдрата власт на колектива” от съветския педагог В.А. Сухомлински (фамилия, която в превод би трябвало да означава сух хляб) С риск да се отклоня от основната тема тук трябва да добавя, че за децата съветските педагози се оказаха по-опасни от американските педофили. Жертви на първите бяха милиони, а състоянието на днешния български политически елит е ярко доказателство за подобно твърдение. Но да се върнем на темата.

Белградската книжарница беше като пещерата на Аладин. Огромна, цветна и пълна със забранените съкровища на свободната човешка мисъл. И тогава ги намерих – цели две книги с неговото име – „Поетика” и „Увод във фантастичната литература” на Цветан Тодоров. Този път онези задължителни и законни туристически 15 долара се оказаха достатъчни. Така за пръв път в живота си прочетох френския философ с български произход на сръбски език.

Сега си мисля, че добрата тенис ракета и умната книга трябва да са достъпни за всяко едно дете. Не знам какво да си мисля за нашите поколения, за коите те се оказаха недостъпна мечта или закъсняла среща. Но съм убеден - общото между тях е, че са ключ към умението да се научиш да мислиш и вземаш самостоятелни решения. Самотните часове на зазоряване или по здрач на тенис корта или над страниците са част от индивидуалните усилия на самоусъвършенстването. И е странно, че жестът на насочения към челото показалец на световно известния български тенисист Григор Димитров означава не друго, а: „Човече, мисли с главата си!” Нещо, на което с тихата си усмивка искаше (и все още иска) да ни научи и световноизвестният български философ Цветан Тодоров.

Затова. Не вярвайте на хора, които вярват на хора, забранявали ни някога умните книги и добрите тенис ракети.

Мислете с главите си!

Обсебен от Мишел

Както става ясно от снимката, първия том си купувам в толкова далечната 1979 г. Току що съм се демилитаризирал, а трепетното очакване за среща с университетските аудитории и тайните на филологията  подкрепям с началото на собствена библиотека. Не мога да отговоря на въпроса защо започвам точно с Монтен. В никакъв случай не осъзнавам, че поставям началото на съдбовна връзка. Чета с усилие. „Родната казарма“ е загладила усета за абстракция. Но се наблюдавам отстрани и съм горд със себе си – не чета какво да е. А?!

Третият том пристига в библиотеката ми някъде към 1997 г. Купувам го от антиквар, разположил стоката си в кашони на тротоара. Годината е революционна и изглежда френските философи също са излезли като хората по улиците. Във времето между първия и третия том (втори по ред в библиотеката) са студентските години, годините на семейство и родителство, годините на „И си построиха дом!“. Чета с настървение. Отдавна съм придобил навика да подчертавам собствените си книги. Когато днес взимам в ръка тубата с лепило, за да скрепя разпадащото се от четене тяло, установявам, че точно в този том са най-многото подчертавания. Имам обяснение защо е така – това са последните есета на Монтен и някак всичко ми е толкова близко…

Втория том заемам от градската библиотека през 2009 г. и безсрамно го нареждам до двата собствени. За дълго време влизам в групата на некоректните читатели, дето завличат с години важни и търсени книги. Успокоявам съвестта си, че точно Монтен едва ли е сред търсените в тези години кримки и любовни авантюри. Така удържам почти 5 години, но обстоятелствата ме принуждават да върна книгата със свито сърце.

Най-сетне запълвам празнината между първи и трети том. Годината е 2019, а аз се чудя защо не съм го направил по-рано. Сигурно подсъзнателно съм изчаквал между купуването на първи том и пристигането на втори да легне времето на точно четири десетилетия. Книгата идва от Стара Загора с любезното съдействие на онлайн антикварна книжарница. От прилежно поставен личен печат разбирам, че е била част от богатата домашна библиотека на г-жа Румяна Лупова. Благодаря ви, госпожо! С усмивка си припомням, че томът започва с текст, многозначително озаглавен „За непостоянството на нашите постъпки“.

Преди няколко дни машинално установявам, че съм с Мишел в продължение на точно четири десетилетия. Сам не вярвам колко съм заприличал на него (с извинение за нескромността). Чета „За трите вида общуване“…

Мисля си за важността на декадите в човешкия живот – реална или плод на самовнушение и онова мистично човешко преклонение пред кабалата на цифрите. Докато си мисля преглеждам кореспонденцията си от изминалия месец и отново чета онова кратко:  Entendu, c’est noté pour 15h, puis je avoir un numéro de téléphone également ? Merci, L’équipe du Château de Montaigne.

Така де, потвърждават, че ще ни очакват в 15 часа след обед в Шато де Монтен на 58 километра от Бордо. Датата е ясна от преди 60 години. Четиридесет от тях, споделени с Мишел.

Отсега мислено изкачвам стъпалата на кулата…

За маратонки, адреналин и липсващия монах

От прилепналите по ходилата му обувки се стича солена вода. Очите ми машинално фиксират марката - „Окун“. В паметта ми помръдва опашка на риба, а един ден по-късно проверката ще покаже, че паметта не лъже, а окунът обитава и солените морски води със своите отровни шипове по гръбната перка.

Преди броени минути невярващо съм гледал как виси на пръстите на едната си ръка над дишащите тежко вълни. Пулсът е в гърлото ми, тъй като самият аз съм установил току-що, че слизайки по бялата пропастна скала съм обут с най-неподходящите за момента бели маратонки. Плъзгат се с покана за бърза среща с дълбоките води отдясно.

Пълзящият по скалите не е сам. За секунди осъзнаваме, че сме заобиколени от тела и мисли, току що напуснали жизнерадостния тремор на „тийн-ейдж“. Неспирно желание да скочищ, да се покатериш, да увиснеш над, да разсечеш с тялото си тялото на морето. Адреналинът и тестостеронът са навсякъде във въздуха, а раждащият се живот тържествува. Дори в изрязания от слънцето релеф на скалите на силует на танцуваща млада двойка – той в костюм, а тя в бяла булчинска рокля. Бръмчащият над главите им дрон допълва налудната картина – сухите треви и грапави скали в съчетание с беззвучния марш на Менделсон. Все едно да видиш актриса с безумно скъпи маратонки в постановка на провинциален театър…

Часове по-късно вече съм разбрал, че полудивата пустош на северното ни крайморие дърпа в прегръдките си онова, което самите ние сме били някога и някъде. Сенките на ръба на скалите над пропастта са слаби, с развети коси, грациозни, държащи се за ръце, без лица, със сърца.

И още нещо – осъзнавам, че точно там, където момчето с дълги коси висеше над пропастта безгрижно на едната си ръка, с тяло полюлявано от ритъма на вълните под него, да, точно там някога за последно се е промъкнал тромавият силует на тюлена-монах и е разсякъл за последно зеленосиньото махало на водата. След което паметта ми отново безстрастно припомня – монах – монос – един-ствен…

Минава време и нощта ни е оставила напълно сами и единствени на отрязаната от вода и въздух самотна скала.  Край нея морето кашля дълбоко в тъмното като на умиране. Лазим в тъмното нагоре. Поставям ръката си под ходилото на бялата и маратонка за опора, а гърбът ми усеща тъмната пропаст. Минути по-късно сме горе, а краката ни, обути в петли и крокодили леко потръпват. Окунът на момчето от скалата спи в подмолите на краткия му сън. Време е да събуем днешния ден. И да изберем подходящите обувки за следващия…        

(Без)Черноморски молитвеник

„Средиземноморски молитвеник“ на Предраг Матвеич е книга, която най-добре е да четеш посред лято. В такива дни усещаш морето като една по-голяма част от теб, която си напуснал в безпаметност някога, но която пък никога не си е отивала от теб – дори и само като шума в ушите в безсънна нощ. Жалко, че няма подобна книга за Черно море – сигурно защото от различните брегове не можем да се разберем даже за името му – за едни е гостоприемно, а за други с цвета на неживото.

Както е да е, но без да има предвид никое конкретно море, Иво Андрич пише следното: „Истинската история на всеки народ започва от срещата му с морето“.

От няколко дни съм на неговия бряг и си мисля, че съобразно тези думи нашата истинска история е едва столетие, а срещата ни с морето изглежда твърде закъсняла.

Като си помислиш – морските ни градове са гръцки поселища до 1910 г., когато гърците във Варна са повече от българите, а имената на Василико, Анхиало, Созополис, Месемврия казват достатъчно.

Като си помислиш – всички наименования на риби в същото това море са турски или отново гръцки – кая (камък), чатал куйрук, кефал (главоч), зарган, сафрид и т.н. Който дава имената на рибите, той е и рибарят. И до днес откъм мауните, газещи тежко към таляните звучи турски или цигански.

Като си помислиш – двата летни двореца край същото това  наше море са построени преди около сто години, от немски княз и английска принцеса, обединени от общото родословно дърво на Кобург.

И като си помислиш – нашият краткотраен и нездрав български интерес към морето е най-вече като към място, откъдето можем да изнасяме онова, от което най-разбираме – зърно. Това е и архитектурното ни присъствие и до днес в някогашния Дионосополис – от преустроените складове на Ючормански, до изоставените силози на товарното пристанище и реставрираната стогодишна бяла мелница с двойник в Германия.

Сигурно и затова му причиняваме всичко това. На същото това море – рушим бреговете му с абсурдните си летни поселища, цапаме пясъците му, унищожаваме живота му. Сухоземни твари, безчувствени към спотаеното му дишане.

Ето защо няма кой да напише „Черноморски молитвеник“.

Ето защо няма дори кой да се помоли за Черно море.

Сутрин и вечер…

За поезията ви лъжат!

Опитвах се преди два дни да обясня на изкушени в поетическия език момчета и момичета, че в средното училище броди една голяма лъжа, която повечето от учителите им лекомислено утвърждават. Че поезия се пише „на един дъх“ под напора на внезапно вдъхновение, а появилите се в такива мигове стихове са форма на крайно съвършенство.

Не, продължих, не е така. Обработвайте дълго и търпеливо поезията си. Връщайте се към написания текст. Променяйте го и работете. Някой беше казал, че трайността на всяко човешко дело, произведение на изкуството или каквото и да е, е правопропорционална на вложените усилия за създаването му. Така е било с египетските пирамиди, така е било с плавната съвършена линия на бялата статуя, която вика да я докоснеш, така е и с поетическите текстове, които помним и до днес.

Не можах да си спомня името на този Някой.

И понеже случайностите са най-закономерното нещо в живота, днес се рових в едно от изданията на Иво Андрич на български. Подчертаването само ме намери сред редовете на „Съновидение за един град“ – прекрасен текст, посветен на Дубровник (на снимката). Ето го и него: „И тъкмо затова всичко сътворено в миналото остава живо и непроменено в настоящето, защото е откупено и платено, а продължителността на живота му се мери с величието на жертвата, с която е било откупено.“

Сигурен съм, че човекът, който исках да цитирам не беше Иво Андрич. Книгата също. А това още повече потвърждава истинността на тези думи.

За мраморната устойчивост на миналото

И за нетрайния пластмасов свят на всекидневието ни…     

Неподчертано или какви ги върши днес „Младият англичанин“?!

Тази приказка по особен начин ме преследва. И по-точно един цитат от нея, който ще се появи в края на тези редове. Написана е преди около двеста години от младеж, който ще спази неписан литературен закон на романтизма и ще си отиде от този свят едва на 24 години.

В една от познатите днес по целия свят литературни приказки Вилхелм Хауф разказва за странните събития в едно малко немско градче. Местната общност е обсебващо увлечена от пристигналия сред тях чужденец и младия му племенник. Особено от младежа, дал и името на превода на приказката на български език – „Младият англичанин“. Подражават му във всичко – облекло, обноски, танци. Следват примера му безрезервно и без никакви съмнения.

Един ден чужденецът изчезва от градчето. Племенникът остава сам в къщата, но започва да се държи странно. Крещи, скача, катери се по мебелите, напада пристигналите да го видят граждани. В опит да го усмирят, дрехите му се разкъсват и те установяват, че младият англичанин е… маймуна.

Ето го и неподчертаният, но запомнен цитат (стих) от писмото, което чужденецът е оставил на бившите си домакини, освен „племенника“ си: „Хора със празни кратуни/вземат за пример маймуни.

Размишлявайки върху анекдотичните прояви на политическото лидерство (изразяващо се не само в разрошените руси прически) от двете страни на Атлантическия океан, в паметта ми избухна илюстрацията (разгледайте я внимателно) към „Младия англичанин“ от българското издание на приказките. То е от 1966 г., а днес смаян не мога да отрека провиденческата визия на илюстратора-художник Петър Чуклев – особено до разрошената руса перука на въпросния персонаж.

В името на истината трябва да кажем, че заглавието „Младият англичанин“ е на българския преводач, а на немски то е Der Affe als Mensch.

Което пък подчертава българския визионерски принос на преводач и художник по отношение на (бъдещи тогава) събития, които днес тревожат Европа и света…

#Подчертаване за омаята и болката

Предстои ми да говоря пред аудитория, за която историята на е въпрос от първа необходимост. Потърсих съдействие за грабващ вниманието разказ от първия историк. Спомних си, че някъде из „История“ на Херодот бях подчертавал абзац сред обстоятелствените обяснение за обичаите на скитските племена. По точно онзи момент, в който любознателният грък разказва за растящия при скитите коноп, от който те (подобно на лена) си правели дори дрехи. Но аз, всъщност, бях подчертал една друга по-деликатна употреба. Херодот разказва как сктитите вземали зърна от този коноп, мушвали се под покривалата на шатра и хвърляли семената върху предварително нагорещени камъни. Хвърлените семена пушели и се получавало толкова много пара, колкото нито една парна баня в Елада не можела да даде. Според Херодот скитите били очаровани от този вид баня и надавали силни викове.

Херодот едва ли е предполагал, че не точно хигиенният възторг е предизвиквал спонтанните скитски овации. Нещо, което обаче, всеки днешен гимназист или студент би могъл добре да му обясни.

Сами разбирате какъв жив интерес би предизвикал подобен исторически наратив пред аудитория от тийнейджъри и защо по този начин историческата наука може да спечели нови възторжени последователи.

Но, докато търсех сред 666-те страници на „История“ от Херодот поменатия епизод, мернах друго направено преди години  от мен подчертаване. И то е много по-важно от гледна точка на онова, което много от нас чувстват пред лентата от български новини и събития върху екрана на компютрите си. Става дума за изреченото от един безименен персиец в разговор с елина Терсандрос. Ето го и подчертаното: „Най-мъчителната болка, която съществува у хората, е да разбират много неща, но да не могат нищо да направят.“

Какво повече…