вторник, 30 юли 2019 г.

За поезията ви лъжат!



Опитвах се преди два дни да обясня на изкушени в поетическия език момчета и момичета, че в средното училище броди една голяма лъжа, която повечето от учителите им лекомислено утвърждават. Че поезия се пише „на един дъх“ под напора на внезапно вдъхновение, а появилите се в такива мигове стихове са форма на крайно съвършенство.

Не, продължих, не е така. Обработвайте дълго и търпеливо поезията си. Връщайте се към написания текст. Променяйте го и работете. Някой беше казал, че трайността на всяко човешко дело, произведение на изкуството или каквото и да е, е правопропорционална на вложените усилия за създаването му. Така е било с египетските пирамиди, така е било с плавната съвършена линия на бялата статуя, която вика да я докоснеш, така е и с поетическите текстове, които помним и до днес.

Не можах да си спомня името на този Някой.

И понеже случайностите са най-закономерното нещо в живота, днес се рових в едно от изданията на Иво Андрич на български. Подчертаването само ме намери сред редовете на „Съновидение за един град“ – прекрасен текст, посветен на Дубровник (на снимката). Ето го и него: „И тъкмо затова всичко сътворено в миналото остава живо и непроменено в настоящето, защото е откупено и платено, а продължителността на живота му се мери с величието на жертвата, с която е било откупено.“

Сигурен съм, че човекът, който исках да цитирам не беше Иво Андрич. Книгата също. А това още повече потвърждава истинността на тези думи.

За мраморната устойчивост на миналото

И за нетрайния пластмасов свят на всекидневието ни…     

Няма коментари:

Публикуване на коментар