Опитвах се преди два дни да обясня на изкушени в поетическия
език момчета и момичета, че в средното училище броди една голяма лъжа, която
повечето от учителите им лекомислено утвърждават. Че поезия се пише „на един
дъх“ под напора на внезапно вдъхновение, а появилите се в такива мигове стихове
са форма на крайно съвършенство.
Не, продължих, не е така. Обработвайте дълго и търпеливо поезията
си. Връщайте се към написания текст. Променяйте го и работете. Някой беше казал,
че трайността на всяко човешко дело, произведение на изкуството или каквото и
да е, е правопропорционална на вложените усилия за създаването му. Така е било с
египетските пирамиди, така е било с плавната съвършена линия на бялата статуя, която вика да я докоснеш, така е и с поетическите
текстове, които помним и до днес.
Не можах да си спомня името на този Някой.
И понеже случайностите са най-закономерното нещо в живота, днес
се рових в едно от изданията на Иво Андрич на български. Подчертаването само ме
намери сред редовете на „Съновидение за един град“ – прекрасен текст, посветен
на Дубровник (на снимката). Ето го
и него: „И тъкмо затова всичко сътворено в миналото остава живо и непроменено в
настоящето, защото е откупено и платено, а продължителността на живота му се
мери с величието на жертвата, с която е било откупено.“
Сигурен съм, че човекът, който исках да цитирам не беше Иво
Андрич. Книгата също. А това още повече потвърждава истинността на тези думи.
За мраморната устойчивост на миналото
И за нетрайния пластмасов свят на всекидневието ни…
Няма коментари:
Публикуване на коментар