петък, 9 август 2019 г.

За маратонки, адреналин и липсващия монах



От прилепналите по ходилата му обувки се стича солена вода. Очите ми машинално фиксират марката - „Окун“. В паметта ми помръдва опашка на риба, а един ден по-късно проверката ще покаже, че паметта не лъже, а окунът обитава и солените морски води със своите отровни шипове по гръбната перка.

Преди броени минути невярващо съм гледал как виси на пръстите на едната си ръка над дишащите тежко вълни. Пулсът е в гърлото ми, тъй като самият аз съм установил току-що, че слизайки по бялата пропастна скала съм обут с най-неподходящите за момента бели маратонки. Плъзгат се с покана за бърза среща с дълбоките води отдясно.

Пълзящият по скалите не е сам. За секунди осъзнаваме, че сме заобиколени от тела и мисли, току що напуснали жизнерадостния тремор на „тийн-ейдж“. Неспирно желание да скочищ, да се покатериш, да увиснеш над, да разсечеш с тялото си тялото на морето. Адреналинът и тестостеронът са навсякъде във въздуха, а раждащият се живот тържествува. Дори в изрязания от слънцето релеф на скалите на силует на танцуваща млада двойка – той в костюм, а тя в бяла булчинска рокля. Бръмчащият над главите им дрон допълва налудната картина – сухите треви и грапави скали в съчетание с беззвучния марш на Менделсон. Все едно да видиш актриса с безумно скъпи маратонки в постановка на провинциален театър…

Часове по-късно вече съм разбрал, че полудивата пустош на северното ни крайморие дърпа в прегръдките си онова, което самите ние сме били някога и някъде. Сенките на ръба на скалите над пропастта са слаби, с развети коси, грациозни, държащи се за ръце, без лица, със сърца.

И още нещо – осъзнавам, че точно там, където момчето с дълги коси висеше над пропастта безгрижно на едната си ръка, с тяло полюлявано от ритъма на вълните под него, да, точно там някога за последно се е промъкнал тромавият силует на тюлена-монах и е разсякъл за последно зеленосиньото махало на водата. След което паметта ми отново безстрастно припомня – монах – монос – един-ствен…

Минава време и нощта ни е оставила напълно сами и единствени на отрязаната от вода и въздух самотна скала.  Край нея морето кашля дълбоко в тъмното като на умиране. Лазим в тъмното нагоре. Поставям ръката си под ходилото на бялата и маратонка за опора, а гърбът ми усеща тъмната пропаст. Минути по-късно сме горе, а краката ни, обути в петли и крокодили леко потръпват. Окунът на момчето от скалата спи в подмолите на краткия му сън. Време е да събуем днешния ден. И да изберем подходящите обувки за следващия…        

Няма коментари:

Публикуване на коментар