От прилепналите по ходилата му обувки се стича солена вода. Очите
ми машинално фиксират марката - „Окун“. В паметта ми помръдва опашка на риба, а
един ден по-късно проверката ще покаже, че паметта не лъже, а окунът обитава и
солените морски води със своите отровни шипове по гръбната перка.
Преди броени минути невярващо съм гледал как виси на пръстите на
едната си ръка над дишащите тежко вълни. Пулсът е в гърлото ми, тъй като самият
аз съм установил току-що, че слизайки по бялата пропастна скала съм обут с
най-неподходящите за момента бели маратонки. Плъзгат се с покана за бърза среща
с дълбоките води отдясно.
Пълзящият по скалите не е сам. За секунди осъзнаваме, че сме
заобиколени от тела и мисли, току що напуснали жизнерадостния тремор на „тийн-ейдж“.
Неспирно желание да скочищ, да се покатериш, да увиснеш над, да разсечеш с
тялото си тялото на морето. Адреналинът и тестостеронът са навсякъде във
въздуха, а раждащият се живот тържествува. Дори в изрязания от слънцето релеф
на скалите на силует на танцуваща млада двойка – той в костюм, а тя в бяла
булчинска рокля. Бръмчащият над главите им дрон допълва налудната картина –
сухите треви и грапави скали в съчетание с беззвучния марш на Менделсон. Все
едно да видиш актриса с безумно скъпи маратонки в постановка на провинциален
театър…
Часове по-късно вече съм разбрал, че полудивата пустош на
северното ни крайморие дърпа в прегръдките си онова, което самите ние сме били
някога и някъде. Сенките на ръба на скалите над пропастта са слаби, с развети
коси, грациозни, държащи се за ръце, без лица, със сърца.
И още нещо – осъзнавам, че точно там, където момчето с дълги коси
висеше над пропастта безгрижно на едната си ръка, с тяло полюлявано от ритъма
на вълните под него, да, точно там някога за последно се е промъкнал тромавият
силует на тюлена-монах и е разсякъл за последно зеленосиньото махало на водата.
След което паметта ми отново безстрастно припомня – монах – монос – един-ствен…
Минава време и нощта ни е оставила напълно сами и единствени на
отрязаната от вода и въздух самотна скала. Край нея морето кашля дълбоко в
тъмното като на умиране. Лазим в тъмното нагоре. Поставям ръката си под
ходилото на бялата и маратонка за опора, а гърбът ми усеща тъмната пропаст. Минути
по-късно сме горе, а краката ни, обути в петли и крокодили леко потръпват.
Окунът на момчето от скалата спи в подмолите на краткия му сън. Време е да
събуем днешния ден. И да изберем подходящите обувки за следващия…
Няма коментари:
Публикуване на коментар