За очите на живите

Авторът на „История на четенето“ Алберто Мангел е известен и с това, че за период от четири години (от 1964 до 1968 година) е нещо като личен секретар на Хорхе Луис Борхес, на когото чете на глас книгите, привлекли вниманието на слепия гений. Една от главите на текста на Мангел е озаглавена „Картинното четене“ и е посветена на книги, в които преобладава (да не кажа властва изображението). Естествено проблемът е свързан с иконичното значение на образа като текст и начинът, по който смисълът и значението на този визуален текст намират своята реализация в главата на зрителя-читател.

Точно в тази част на изложението си Мангел цитира Маршал Маклуън, който пък пише, че при срещата си и възприемането на текст, в който преобладава визуалното – картината, иконата, снимката – зрителят или читателят е подтикнат да участва в завършването или тълкуването на ограничена в същността си информация, която ни дава изображението.

С други думи, става въпрос за едно интелектуално и емоционално съучастие в акта на четене, допълващо онова, което окото вижда като образ по страниците на книгата.

Правя тази необходима, според мен, уговорка тъй като срещата с книгата на Румен Манов „Приказка за България“ предполага именно подобна стратегия на четене – интелектуално и емоционално съучастие, при което читателят не усеща, че е вкаран във вълнуващата игра на „съавтор“ при разчитането на визуалното изображение.

Може би в това изложение закъснявам с изтъкването на най-важния факт. Книгата „Приказка за България“ представя по своите 713 страници над 2000 изображения (предимно черно-бели фотографии , но така също и картини, икони, гравюри, артефакти, свързани с материалната и духовната култура на българите, с нумизматиката, хералдиката и фалеристиката).

Циганчета от Никополско. Снимката е от 30-те години на миналия век.

И понеже стана дума за емоционалната съпричастност при четенето на тази книга, ето какво написах при първата си среща с нея:  „Книгата на Румен Манов „Приказки за България“ е най-удивителният библиографски факт, който можем да си представим. Седемстотин и тринадесет страници и над 2000 фотографии от една изгубена в миналото България. Времето между раждането на Третото българско царство в утробата на Османската империя и драматичния му залез в пожарите на Втората световна война. Съчетание на класическото книжно тяло с доминиращата модерност на визуалното – наистина фотографиите най-добре разказват минали хора, минали събития, минали възторзи и покруси. По същия начин, по който днес Инстаграм показва мимолетно всекидневие.“

Тази книга наистина тежи като минало – в буквален и преносен смисъл. Докато разлиствах страниците и, някъде в главата ми се опитваше да провокира чрез своята надменност прословутата реплика на Чърчил, че нашите географски ширини произвеждат повече история, отколкото могат да понесат.

Тя (книгата) има необичайни във всяко едно отношение полиграфски параметри на книжното тяло – височина 38 см, ширина 30 см. И респектиращо тегло от 5 кг. 540 гр. Което веднага поставя един от най-важните въпроси, свързан отново със стратегията на четенето и начинът, по който четем. Азбучна тайна в полиграфията и дизайна на книгата е, че форматът на текстовото поле и книжното тяло е свързан с местата за четене. Това означава единствено, че актът на четене при „Приказка за България“ е ритуален и тържествен в същността си. Той трябва да се случи в задължителното затворено, но същевременно публично пространство на обществената бибиотека, музея, читалището, но така също и в уюта на фамилната обител. Ако имате щастието да притежавате тази книга, ще разберете, че първото, което ще трябва да направите, е да и намерите подходящо място в дома си – по същия начин, по който някой ваш прадядо се е оглеждал за място на голямата семейна библия.

Пазар в Русе от края на 19-ти век.

Един от водещите принципи при всеки творчески акт е стремеж към запълване на някаква усещана от автора липса – вътрешна или външна. По скромното ми мнение „Приказка за България“ си поставя задачата да запълни празнината в публичните представи на българите за времето на Третото българско царство и (не е странно) предхождащото го национално Възраждане. Онова идеологическо Damnatio memoriae от втората половина на 20-ти век, което през образователната система и популярната култура съзнателно изтри от паметта на две поколения образи, имена и събития. Неслучайно на титулната страница на книгата, редом до цитатите на добре известните ни академични авторитети - Дмитрий Лихачов и Стивън Рънсиман – четем и кратките думи на заместник държавния секретар на САЩ Лорънс Игълбъргър от 1990 г. : „България е най-добре пазената тайна на Източна Европа“. „Включително и от българите“ - бих добавил аз.

Първо от огромните предизвикателства пред съставителя и автор на книгата „Приказка за България“ е първоначалният избор на визуалните документи, които ще влязат съставната част от съдържанието и. Тук трябва да направя важната уговорка, че Румен Манов е завършил история и право, колекционер, автор на книги, сериозен дарител на редица национални и регионални институции. По неговите думи при подготовката на изданието той е трябвало да избира между 20 000 изображения, които стеснява до 5 000, след което стигаме до влезлите в книгата над 2 000 фотоса. Само в едно изречение описах един в същността си изключително сложен процес.

От гледна точка на съдържанието, организацията на визуалните изображения и съпъстващите ги поясняващи авторски текстове следват териториален принцип. Ако си представим картата на България като циферблад на огромен часовник, времето на повествованието „тръгва“ от 12-тия час на Централна Северна България. Следват Североизточна България, Югоизточна, Централна Южна, Югозападна, Северозападна България и приключва с частта - Столица София.

Подобна композиция на текста е напълно логична и бих казал задължителна. Неслучайно в изграждането на националната идеология, сглобяването на територията на родното и родния край през фрагментите на регионите е доминиращ конструкт. Нека си припомним текста на Цветан Радославов (химна на България), но и много по-въздействащия на Христо Ботев от поемата „Хайдути“. 

В тези общо седем части – изображенията са систематизирани основно чрез представянето на големите населени места. И точно тук искам да отбележа внушителното въздействие на книгата върху всеки. То е в съзнателния избор на автора при систематизирането и представянето на историческия фотодокумент. Бих го определил като латентен енциклопедизъм. Става дума за факта, че алфавитния принцип за подредба на понятията при енциклопедиите поставя в съседство факти и явления от напълно различен порядък. Но едно малко отклонение – именно този енциклопедичен подход на подобни несъвместими съседства дава тласък по-късно в човешкото мислене и изобретателност в изграждането на асоциативни вериги и нова възприемчивост за света. Постенциклопедичната метафоричност – в мислене, технологии, философски стратегии и т.н. е внушителна тенденция.

По аналогичен начин в „Приказка за България“ визуалните документи са поставени в подобно съседство. Снимки на държавници и генерали, съседстват с лица на весели цигани. Образите на познати министри и короновани величия са до калпаците на селяни и носиите на съпругите и дъщерите им, Усмивките от сватбите са до покрусата на погребения, оживените пазарища с грънци и занаятчии са до покритите със застинали трупове полета на страшния занаят на войната. Пасторалните сцени от оран, жътва и вършитба са до фотоси на проходилите и вече стъпващи уверено българско предприемачество и промишленост.

Подобно съжителство на патетичното и всекидневното, на високата история и историята на битово равнище е изключително въздействащо. Особена симбиоза на познатия ни академичен исторически наратив и модерния историзъм, вглеждащ се във всекидневието на миналото и ролята на анонимния човек.

Стар турчин от селата край Разград

Следващо важно предизвикателство при оформянето на книгата е подготовката на съпътстващите всяка фотография текстове. При респектиращия обем на визуалните документи, става ясно, че подготовката на тези текстове изисква академично историческо познание, умение за разчитането и анализа на ситуационния контекст, за датировка на фотодокумента по косвени данни. В коментарните текстове се наблюдава и едно от сериозните достойнства на тази книга – добре балансирана публицистичност на изказа, която не накърнява историческата достоверност на факта. И присъствието на този публицистичен пласт е напълно логичен. Нека не забравяме, че в предговора на книгата Румен Манов пише: „Тази книга е моя мечта, желание, борба, мъка, страх и време.“

Когато става дума за подобна отдаденост при каквото и да е дело, не можем отново да не направим още един  паралел с издателската практика през българското Възраждане. Книгата е двуезична – всички текстове са в български и английски вариант. Този полиграфски феномен винаги е свързан с амбицията за преодоляване на локалната политическа, културна и всякаква затвореност, която по презумпция е предположена от националния език. Нека припомним двуезичните вестници на Георги С. Раковски (Дунавски лебед, Бъдъщност и Бранител) като осъществяване на идеята му за интернационализиране на българския национален въпрос.

По същия начин и „Приказка за България“, следвайки тази практика, разширява неограничено възможната рецепция на книгата. По този повод и в разговор с Умберто Еко относно бъдещето на книгите Жан Клод Кариер казва: „Ако една култура е самотна, тя не заслужава да се нарича култура.“ Успоредният превод в това издание е именно преодоляване на подобна опасност.

Проект за герб на Шумен от 1942 г., одобрен от общинския съвет през същата година

В тази книга има едно друго огромно предизвикателство и то е в областта на графичния дизайн при оформлението на страниците. Не знам дали е възможно да си представите композирането в страници  на 2000 снимки и текст (в два варианта). Аз все още не мога. В своето монументално издание „Графичната комуникация днес“ Уилям Райън и Тиодор Коновър говорят за петте принципа на графичния дизайн – баланс, пропорция, последователност, открояване и единство.

Ще дам само един пример, за да стане ясно как книгата „Приказка за България“ се справя с тези пет железни изисквания. На страница 678 долу виждаме снимка на бездомни деца на тавана на хотел „Средна гора“ в София. Едно от децата с цигара в уста гледа нагоре вдясно. Страница 679 – царското семейство на терасата на двореца в София – гледат надолу и вляво. Внушението е изключително, но то само потвърждава респектиращата работа на автора по графичния дизайн на книгата. Колкото до качеството на книжното тяло можем да кажем само едно – единствено сънародниците на Гутенберг могат да направят това, което се е получило – библиографски уникат за ценители. Книгата е печатана в Германия.

Ще завърша с нещо, с което може би трябваше да започна. Заглавието на книгата. Няма да тръгна в очакваната посока, тълкувайки жанра на приказката и неговите особености като повествователен модел. В заглавието „Приказка за България“ за мен е определяща морфемата „при“, която в ядрения си смисъл е свързана с центростремителното движение на събиране в някаква цялост. Нека я усетим в думи като притегля, притисна, пристъпя, привлека, прибавя. Идеята за нацията като въобразена общност, но и за човешките общности по принцип носят в себе си представата за подобно личностно и колективно сближаване и приближаване на отделни части. В този смисъл „Приказка за България“ прибавя към нашето знание за страната ни спасените от забравата образи на отминалото време.

След атаката при Тутракан на 5-ти септември 2016 г. 

български войници помагат на свой ранен другар.

И наистина последно.  Не мога да се освободя от усещането за сетивно физическо и духовно усилие при създаването на книга, което съм изпитвал още само веднъж – при първата ми среща с ръкописа на „Неделника“ на Софроний Врачански. Дори, докато я гледаш, усещаш физическата и тежест и онова - другото.

Този ръкопис, както всички тук знаят, се намира на броени метри от нас, съхраняван в нашия Регионален исторически музей. Между раждането на тези две книги лежи малко повече от едно българско столетие. Точно това столетие ни гледа с хиляди очи от всяка страница на „Приказка за България“. И точно тези очи ни припомнят втората част от онази паметна максима: „Живите затварят очите на мъртвите – мъртвите отварят очите на живите“

P.S. Текстът е четен при представянето на "Приказки за България" в програмата на международната научна конференция "Пътуване за България" (24-26 април) в Регионалния исторически музей в Шумен.