По някакво необяснимо стечение на обстоятелствата, само
няколко дни преди да получа тежката като минало книга, бях срещу същия бряг. Там,
където преди почти век, фотографът е насочил обектива си в предпочитан ракурс –
снимка на крайбрежен град от морето. Линията на съвременните хотели и
крайбрежни ресторанти е някъде далеч в бъдещето. В чернобелия пейзаж личат
каменните зърнени складове на митично богатия добруджански земеделец Никола Ючормански
и лабиринтите на романтичните балчишки улици, които днес носят имена на
писатели и художници.
Чернобелите снимки са като разходка по места, където някога
си бил. Там погледът ти търси сенки от преминавали някога по улиците фигури на
жени и мъже. Старите снимки са като отдавна забравените писма в плик за
всекидневно препрочитане. Само за ценители на изтънчения поглед към живота в
детайли.
Книгата на Румен Манов „Приказки за България“ е
най-удивителният библиографски факт, който можем да си представим. Седемстотин
и тринадесет страници и над 2000 фотографии от една изгубена в миналото
България. Времето между раждането на Третото българско царство в утробата на
Османската империя и драматичния му залез в пожарите на Втората световна война.
Съчетание на класическото книжно тяло с доминиращата модерност на визуалното –
наистина фотографиите най-добре разказват минали хора, минали събития, минали
възторзи и покруси. По същия начин, по който днес Инстаграм показва мимолетно
всекидневие.
Тази книга наистина тежи като минало – в буквален и преносен
смисъл. Респектират невероятните усилия по събирането на фотосите, проучването
и коментара им, подготовката на текстовете към тях – на български и английски, графичният
дизайн на всяка една от тези седемстотин страници. Не мога да се освободя от
усещането за сетивно физическо и духовно усилие при създаването на книга, което
съм изпитвал още само веднъж – при първата ми среща с ръкописа на „Неделника“
на Софроний Врачански. И между другото – в книгата можем да видим снимката от
1910 г. на 125 годишния Кръстю Илянов от Пордим, роден през 1785 г. – двадесет и
една години преди написването на „Неделника“.
В тази книга видимият пъзел на живота е замайващ – снимки на
генерали и весели цигани, на министри и селяни, на сватби и погребения, на
оживени пазарища и покрити с трупове бойни полета. Разпиляни късове спряло
време. Истинско.
Тази книга не може да влезе във всеки български дом. Не
всеки български дом може да си я позволи. Но поне може да бъде потърсена за
среща. С книгите е като с хората...
Няма коментари:
Публикуване на коментар