неделя, 1 април 2018 г.

Празна чаша за изпиване






Усмихвам се недоверчиво. Стихотворението е написано от момиче на 17 години. Поетическият текст е посветен на празнотата – онази празнота, която е в основата на всичко случващо се. С метафората, че празнотата в душата ражда поезията, която тя е написала, а журито е оценило. И аз чета.
Току що са я наградили, а аз питам: „Можеш ли да изчакаш десет минути?“. Можела.
Преди половин година ми подариха луксозно издание на „Дао Де Цзин“. Вече ми става ясно защо не съм го разгърнал дори, тъй като си ползвам моето старо, с подчертавани с молив редове. Живея близо до училището, където тече литературния празник, и се връщам бързо. Подарявам и фино оформената книга, където на 64 страница пише:

„Трийсет спици влизат в една главина
Но ако тя не е куха по средата
Не би имало колело
Стомната я извайват от глина
Но ако тя не е куха отвътре, за какво би ни служила?
Къщата има прозорци, врати и стени
Но ако няма пространства между тях
Къде бихте живели
Във всичко основно е
Вътрешната пустота.“

Как да не се усмихвам озадачено?! Между дните на момичето със стихотворението за вътрешната празнота и легендарния китайски философ Лао Дзъ с учението за вътрешната пустота се плиска море от време – 2 600 години.
Като написах море, се сещам, че разбирането на водата като всепобежаващо време и морето като вечност са също толкова стари – дори повече. Ето отново Лао Дзъ:

"Водата е най-мекото и слабо нещо
Което съществува на света.
Но в преодоляването на твъдото и силното
е непобедима."

В цялостната философия на Дао твърдото и силното са синоним на старостта –животът в своя залез. Онова, което винаги надмогва същият този живот във всичките му проявления е единствено времето. То спира живота.
Но къде е връзката между водата на Дао и морето от вода и време?

В своя прословут облог с Мефистофел Фауст приема условието „това да ми е краят“ при изпълнението на едно единствено признание от негова страна - че е настъпил мигът на всеудовлетворяващото щастие. Времето след облога ще бъде една игра не между него и дявола, а игра за „надхитряване на времето“. Тази игра приключва. Но след едно необичайно усилие. Желанието на Фауст да отвоюва суша от морето, да пресуши остатъците от водата в тресавищата, е последната му битка с времето-вода. Фауст иска да отдели света на хората от времето:

„Там вътре ще са райските земи
Макар отвън потопът да гърми“

Фауст губи облога с дявола и времето в секундата на най-важното прозрение – не само за него. Мигът на щастието е не в постигането на желаното. Мигът на щастието е в прозрението какъв точно би бил мигът на щастие: „В предчувствие на този дивен час / върховен миг сега изпитвам аз.“
„Фауст“ е книга, върху която винаги може да се поговори – дори и само един път още. Дори и след като внезапно си разбрал, че никой не може да надхитри времето...    



Няма коментари:

Публикуване на коментар