Целувки от вчера и днес

Уточнение: Мога да се закълна, че тази снимка е правена от терасата на нашата къща в Горталово, където всяка вечер преди да заспя, очите ми виждаха точно това. Не знам кой е правил снимката, но я има в интернет. Първата сцена на филма "Възвишение" от 2017 г. е снета на около километър оттук. В пещерата има къща (разбира се с покрив без керемиди). В къщата от пещерата някога в детските ми години живееше момче със странното име Танушко. Приказка отвсякъде!

Автоматичните врати за пореден път се плъзват встрани и в салона за посрещачи на летището в Букурещ нахлува огромна група от мургави младежи и девойки. Почти всички са облечени в еднообразни, но шарени спортни екипи. Преобладават оранжевият и виолетов цвят, а съзнанието ми политнекоректно констатира: „Пакита!“. Усмихвам се наум, защото разбирам, че пътниците от самолета, идващ от Лондон най-после са минали пасконтрола…

След малко ги виждам и двете – руси и синеоки. Прегръщам и целувам по-голямата. По-малката ме гледа скептично. За поздрав удряме дланите си в сдържаното: „Дай пет!“.

На другата вечер сме вкъщи – отново горещи целувки и прегръдки, а племенницата ми отново бърчи притеснено нос от възторженото ни нахлуване в личното и пространство.

…………………..

Майка ми ме води за ръка. За поредна година пристигаме – очаквани както никога и както винаги. Красивото като филм село има главна улица. На единият и край е големият и шарен „колониален“ магазин за всякакви стоки. Това е пещерата на съкровищата, а аз съм Аладин. Пазачът на портата е дядо ми. По знак на съдбата той е продавач и уредник в къщата на чудесата. Можете ли да си представите? Магазинът е мой с всичките му бонбони, шоколади, кутии с джобни ножчета, вафли и какво ли не още. Как така, мой? Ами, дядо ми на кого е дядо?! Мой!

На другия край на улицата е нашата къща. Някога много отдавна там е била селската кръчма, за което свидетелства високият първи етаж на сградата и гладкия бетонов под на огромната маза. Той е с лек наклон към центъра, където има дълбок цилиндричен отвор. Вече са ми обяснили, че това е направено от съображения за сигурност. Ако се пръсне някоя от огромните бъчви с вино, то не попива в земята, а се събира по наклона в кръглия като огромна кофа отвор, откъдето може с кофи да се спаси в здрави съдове. Тънка предвидливост или как да си правиш сметките не без, а с кръчмаря.

Но сега предстои най-тежкото. Аз трябва да премина цялата тази улица, а знам какво ме очаква… Държа майка си здраво заръка и леко надничам зад нея. Вече са я забелязали. И нея и мен. По цялата дължина на улиците са насядали бабички. Едни такива малки, приведени и усмихнати. Те се надигат бавно от пейките в празничен шпалир. Започва се! Първо се чува едно провлачено и възторжено: „Ма, мале-е-е-е! След това поредната бабичка ме награбва и започва да ме целува. Бърча нос и се опитвам да не се дърпам и да не дишам. Напредваме бавно, а накрая ме награбва моята лична, синеока и възторжена баба. А аз вече съм почти мокър. Влизаме вкъщи, а аз сядам на леглото, клатя крака и си мисля какво ме очаква следващата година.

………………………

Свършвам разказа си. Синеоката ми сестра, синеоката ми племенница и всички очи около масата са широко усмихнати.

Всъщност, всички вчерашни целувки са усмивка от спомен!

   

Лекция с Карл Попър, лисица и рицин за финал

Чертая с маркера по бялата дъска малка червена окръжност. Оформям по страните и три малки черни удебеления. Казвам: - „Това са малки отвори в сферата. Те за запълнени с органично вещество, което се разтваря от температурата на тялото и през отворите отровата прониква в кръвта. Той умира след няколко дни…“

Така с няколко думи почти приключвам лекцията за журналистиката в тоталитарното общество.

Обяснил съм откъде в това време при хората идва усещането за спокойствие и безметежност.

Разказал съм тезата на Карл Попър, че тоталитаризмът и патриархалното семейство си приличат – някой друг се грижи за теб и взима решения вместо теб, но пък винаги си нахранен и облечен като другите. И никога не си сам, което е добре при умиране, но притеснява през цялото останало време, наречено живот.

Изяснил съм защо журналистите в това време на безметежност са добре платени, добре облечени, добре живеещи и добре премълчаващи неудобните истини.

Обяснил съм как и защо след големия пожар в центъра на Шумен през 1986 г., при който загинаха трима души, на другия ден новината от мижави десет реда в местния вестник бе сбутана на пета страница долу вляво. И как в тоталитарното общество няма лоши новини.

Дал съм многобройни примери за липсата на сказуемо в заглавията на публикациите. И как в текстове, над които се чете "Радващи резултати" или "Преизпълнен план", се крият бездействие, нищоправене, нищослучване и мисловна нищета. 

Разсъждавал съм на глас как човекът (с малко „ч“) от това време прилича на лисицата от клетката в зоопарка. Ако и отвориш вратата, тя ще излезе на свобода, но вечерта ще се върне в клетката в очакване на храната, донесена от Големия Загрижен и Даващ Храна Човек с главно „Ч“.

Нахлул съм грубо в спомените им с твърдението, че бабите и дядовците им харесват това време, но това харесване е нещо като лутането на лисицата от историята преди малко.

След което приключвам с червения маркер, сачмата с рицин, мостът „Ватерло“, устройството на странен чадър в ръката на безличен непознат и усещането за лека болка в крака. И допълвам: - „Той просто не е приемал всичко онова, за което ви говорих досега. И е имал смелостта да не го премълчи. Довечера в ефира на Българска национална телевизия ще говорят за Георги Марков.“

Прибирам лаптопа в чантата си и не очаквам нищо. Дано не съм прав. Все пак, те не са родени в клетката, в която ние живяхме някога…

Et mulier umbra

Харесвам сянката си. На залез.

И рано сутрин.

Издължена и изящна е.

Обичам да я следя с поглед.

Под вежди.

Завиждам и.

По нея няма бръчки.

Освен релефа на тротоарните плочки.

Почти съвършена е.

Не и личи дали е тъжна.

Или гневна.

Косата и е тъмна.

Без бяло тук - там.

Аз съм тук, а тя – там.

Мълчаливо недостъпна.

Събира ни точката на токчето.

Так-так. Тук-так. Там-так.

Завиждам и.

Защото я харесвам.

Нали съм аз…

* * *

Ами ако полетя?

Ваня, 11. 10. 2018

Последната тръба за Поручика

Странно съвпадение. Точно преди девет години в един февруарски ден съм отворил да чета „Агамемнон“ на Есхил. Резултатът от срещата с античната драматургия се е оказал неочакван. Стигнал съм до заключението, че Троя е превзета някъде в тъмното време след 4 часа сутринта. Моментът, в който гърците излизат от утробата на Троянския кон, в думите на Агамемнон е времето, в което съзвездието Плеяди (казано народно - Квачката) залязва:  „…цял град срази аргивското чудовище, / народът лекощитен, скрит в утробата / на коня. Че при залеза на Квачката / се втурна пряко крепостта и – лъв свиреп - / залочи той неудържимо царска кръв./”

Това е едно от нещата, за които си мислех, когато в краткото съобщение за внезапната смърт на Красимир Узунов, очите ми се спряха на лаконичното: „ 56-годишният Узунов е издъхнал тази сутрин към 4 ч.“

Всички мъже, които някога в живота си са запазвали топлина в леглото единствено с кафявото одеяло с надпис „МНО“, знаят какво обикновено се случва по това време на денонощието. Тревогите. Почти винаги учебни и понякога истински. Тъмнина, пулс в гърлото, блъсканица пред пирамидите с оръжие, хаос от движения и случайни удари с лакти. И по-бързо – навън, навън, навън…

Какво да кажа за Краси Узунов?! Фактите от биографията ги написаха всички вестници, радиа и телевизии, които съобщиха за смъртта му. Точно седмица преди това да се случи, говорихме дълго по телефона. Последното, което ми каза са думите му за това как Йордан Йовков почти сигурно е създавал сюжетите за своите военни разкази от кореспонденции в пресата за хода на сраженията по време на кървавите баталии на Балканите. И как христоматийният „Белият ескадрон“, преди да се появи като разказ е бил публикуван като военен репортаж, описващ атаката на „еди кой си“ ескадрон. Това „еди кой си“ го казвам аз. Иначе Красимир Узунов цитира точно пълното название на армейската кавалерийска част. Тези неща той ги знаеше и помнеше в подробности.

Поручикът беше и си остана български офицер. Дори и след като униформата и пагоните останаха назад в миналото. И като един истински действащ български офицер си тръгна от живота внезапно, след тръбата за тревога.

В четири часа сутринта. Навън, навън, навън...

Кратка шуменска история с имигранти

Един разговор в ефира на Радио "Фокус" на 17.02.2019 г. в предаването "Съкровищницата на тайните" с водещ Анна Ангелова

Водещ: Доц. Проданов, какво според Вас определя Шумен като един от основните културни и просветни центрове у нас и в кои периоди да търсим предпоставките за това?

Юрий Проданов: Има един принцип – когато говорим за култура, винаги трябва да имаме предвид културните натрупвания през годините. Няма как изведнъж да се появят артефакти, свързани с така наречената висока култура – литература, музика, изкуство, живопис – ако няма някакви предпоставки за това. В това отношение Шумен е изключително интересно явление. Винаги съм си мислел, че в неговата история, особено що се касае до културата, наблюдаваме един парадокс. Още от възникването си в пределите на Втората българска държава и до наши дни Шумен винаги е бил голям военен гарнизон. Този фактор от една страна е предпоставка за консерватизъм – все пак армията е една от консервативните институции в историята на човечеството. Но парадоксът е именно в това, че гарнизонът и армията представляват сигурност и особено в размирни времена дават възможност на местната общност да извършва необезпокоявано всички естествени човешки дейности – производителност, занаят, търговия. Именно зад сигурните „стени“ на гарнизона през цялото свое съществуване Шумен предлага сигурност, а тя от своя страна – добри финансови средства, които естествено се трансформират в културни събития и факти. Така че особено през 19 век с наближаването към времето на българското Възраждане, става така, че Шумен е сред най-големите културни центрове по българските земи. След Кримската война (1853-1856) имаме такъв финансов излишък, свързан с това, че търговията и военните доставки по време на войната идват и в българското население, че съвсем естествено в Шумен идва един от най-големите учители по българските земи – Сава Доброплодни. Не трябва да пропускаме факта, че той е един от най-добре платените преподаватели и малко български общини биха могли да отговорят на изискванията му, но шуменци го правят. И тук искам да обърна внимание на неговото прозвище – Доброплодни. Известна гръцка поговорка гласи: „Добро дърво – добри плодове“, а плодовете на един учител са неговите ученици. Да видим тогава кои са само трима от тях: Васил Друмев – бъдещият български митрополит Климент Търновски, два пъти министър-председател на България; Добри Войников – един от създателите на българския театър, голям писател и драматург; и, разбира се, Васил Стоянов – един от създателите на Българската академия на науките. Дори само тези трима културни дейци да бяха негови ученици, биха били достатъчни като аргумент, за да разберем какво място е Шумен в навечерието на Българското Освобождение. Освен това Сава Доброплодни е инициатор на създаването на едно от първите български читалища – „Архангел Михаил" през 1856”, заедно с това в Лом.

Водещ: Това ни отвежда до извода, че богатото културно развитие на Шумен и след Освобождението намира своите предпоставки именно в бурното Възраждане, за което Вие разказвате.

Юрий Проданов: Точно така. Важно е и да отбележим, че тези дейци, с изключение на Добри Войников, който се разболява от тиф и умира по време на Руско-турската война, пренасят своята дейност и след Освобождението. Така че тази културна и образователна инерция е съвсем естествена и от Възраждането се трансформира в развитието на града и региона и след Освобождението.

Водещ: Говорейки за личностите, оставили сериозен отпечатък и повлияли на последващото развитие на културата в Шумен, кои други имена можем да наредим по важност до това на Сава Доброплодни и учениците му?

Юрий Проданов: Веднага трябва да споменем Варненския и Преславски митрополит Симеон, който остава в историята на Българската православна църква с това, че в продължение на 65 години – от 1872 до 1937 година – е начело на Варненско-преславската митрополия. Няма такъв прецедент в целия православен свят. Но това не е само дългогодишно присъствие. Той е инициатор на построяването на прекрасния катедрален храм във Варна, на издаването на „Църковен вестник“, синодалния превод на Библията. А в историята на Шумен той влиза като инициатор на първия учителски събор по българските земи – именно в този град. По време на него е приет Устав на селските училища, уеднаквяват се учебните програми, регламентира се издръжката на учителите и поддръжката на пансиони за деца от селата. С други думи – 4 години преди освобождението на България имаме действия, които наподобяват тези на днешното Министерство на образоването – регламентация на учителската професия и уеднаквяване на учебно съдържание, което и до днес е в основата на всеки образователен процес. Тук искам да отворя една скоба – ние идеализираме Възраждането и неговите образователни постижения, но трябва да се отбележи, че през 1878 година имаме държава с три процента грамотно население. Представете си какъв изключителен проблем е това – с едва три процента грамотно население трябва да бъде формирана администрация, министерства, Народно събрание, да се напишат закони. Първата и най-важна необходимост е наличието на учители за другите 97%. Точно Шумен става мястото, на което за първи път да се организират подобни педагогически курсове, а след това там се създава и Педагогическият институт, наследник на който е днешният Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“.

Водещ: Както по-рано дадохте пример със Сава Доброплодни – добрите учители винаги имат добри ученици. Така и педагогическите курсове в Шумен дават своите резултати. Трябва да припомним на нашите слушатели, че библиотеката в Шумен неслучайно носи името „Стилиян Чилингиров“. Изобщо в този град има редица примери за български дейци, които оставят силен отпечатък в културата – и на Шумен, и на страната като цяло.

Юрий Проданов: Да, безспорно. Друг много интересен факт е, че всички по-големи български градове след Освобождението са родно място на много от нашите водещи личности във всяко едно отношение. Но често те изминават пътя от родния си град към столицата. През 1878 година Шумен наброява около 24 хиляди жители, докато в София техният брой е около 15 хиляди. След Освобождението обаче, когато Великото Народно събрание избира София за столица на България, съвсем естествено административният център започва да привлича към себе си образования елит на страната от всички български градове.

Водещ: Кои шуменци са пример именно за това – чрез процеса на преселване и продължаване на дейността си в столицата стават неизменна част от националната ни култура?

Юрий Проданов: Веднага се сещам за родения в Шумен Боян Пенев – един от бащите на българската литературна наука и история. И до днес неговото фундаментално изследване „История на новата българската литература“ в 4 тома е едно от най-важните заглавия в библиотеката на всеки филолог. Той е роден в Шумен, но тръгва за София и става един от най-атрактивните преподаватели в Софийския университет в началото на 20 век, а също и изключителен преводач, направил много за навлизането на полската, чешката култура и литература у нас. Да не забравяме кой е до него – Дора Габе: тя е учила в Шумен, но продължава образованието си във Варна. Двамата правят изключително много именно за тази културна връзка със славянската литература. Мисля, че няма нужда да припомняме какво означава самата тя за българската литература и особено за поезията. Тук е редно да наредим името и на Стилиян Чилингиров, роден в Шумен през 1881 година. Интересен факт е, че той е наричан последният възрожденец. Изключителна фигура – писател, етнограф, обществен деец, политик, един от основателите на Съюза на българските писатели през 1941 година, директор на Националната библиотека в София. Там той създава архивния отдел на българското Възраждане. Бил е директор и на Народния етнографски музей. По инициатива на Стилиян Чилингиров е построена сградата на Студентския дом в София. Така че неслучайно името на регионалната библиотека в Шумен носи неговото име, а днес тя се слави с факта, че е втората в България след Националната библиотека по каталожни единици. С други думи това е една от най-авторитетните библиотеки у нас днес.

Водещ: Несъмнено трябва да споменем и читалището в Шумен с впечатляваща архитектура, където е изнесено първото у нас театрално представление – побългарената от Сава Доброплодни комедия „Михал Мишкоед“.

Юрий Проданов: От известно време шуменската културна общественост прави усилие да докаже – и мисля, че имат всички аргументи за това – че първото театрално представление по българските земи се е състояло много преди това – още през 1813 година. Има едно писмо на арменския пътешественик Минас Пъжъшкян, намерено в Мъхитаристка конгрегация –религиозен орден във Венеция –  от месец май 1813 година. То е написано в деня, в който е роден композиторът Вагнер. Дори в една статия, която писах за сп. „L’Europeo“, си позволих да предположа, че българският театър и Вагнер са родени в един и същи ден. Пъжъшкян разказва, че тогава е бил на вечеря в дома на един известен шуменец и след това са го завели на място, където наблюдавал танци и нещо като театрална сценка, направена от българите. Именно това писмо е изключително любопитно и е повод да говорим, че българският театър е проходил още през 1813 година в Шумен. Но, знаете ли, малко ще е трудно това да бъде вкарано в оборот в днешно време, тъй като образованието вече е приело 1856 година за началото на българския театър. Този исторически документ все още няма достатъчна популярност, но може би с това предаване, търсещо неоткрити съкровища, ще се опитаме да разкажем на нашата аудитория и на цяла България, че раждането на българския театър се е случило още през 1813 година.

Водещ: В този ред на мисли нека обърнем внимание и на нещо също малко известно в някои свои детайли, към което самият Вие имате принос с откриването на едно писмо. Става дума за двете имигрантски влияния, които имат своя отпечатък върху шуменското общество през XIX, а по-късно и през XX век: едната вълна, западната – от Полша и Унгария, а другата – източна – от Русия. Какво всъщност е тяхното значение?

Юрий Проданов: Изключително интересна тема за разсъждение, особено във време, когато терминът „имигрант“ предизвиква единствено негативни усещания. Няма да навлизам обаче в съвременните детайли на този феномен, а ще се върна назад в историята, за да поговорим за това какво са били за Шумен имигрантите. Първата вълна е през 1848 година, когато в Европа избухват неуспешните национални въстания на унгарци, поляци, чехи и италианци в рамките на Австрийската империя. Голяма част от тези хора търсят спасение в естествения противник на Австрийската империя – Турската империя. По този начин те попадат по нашите земи и от съображения за сигурност са насочени към големия гарнизон в Шумен. Можете ли да си представите в един 20-хиляден град да дойдат 2 хиляди чужденци? Това са 10 % от населението! Ако София в момента живеят около 1,5-2 милиона души, то наведнъж да дойдат 200 хиляди чужденци – представете си за какъв културен и демографски шок става дума. Идването на поляците и унгарците в Шумен е един изключително мощен тласък във всяко отношение – културен и поведенчески пример. Нашите съграждани тогава са можели да виждат тези хора европейски облечени, с европейско поведение по улиците, нямащо нищо общо с бита на Източната Османска империя. Има изключително любопитни факти от това време. Но в общи линии тази първа имигрантска вълна е огромен шанс за града – за да стане той това, в което по-късно се превръща.

Водещ: Доц. Проданов, а какво можем да разкажем за втората имигрантска вълна? С какво се характеризира тя и също толкова обширно ли е нейното влияние?

Юрий Проданов: В началото на XX век след Първата световна война, когато в Русия избухва Октомврийската революция и започва Гражданската война, големи части от т.нар. Бяла армия започват да търсят спасение, най-често през Черно море или през източните граници на Русия. Така в Шумен в началото на 20-те години се появяват близо 2 000 руски имигранти – елитът на Русия: графове, професори от университети заедно с техните съпруги. По много интересен начин е решен техният битов проблем – в Шумен по онова време има една изключително модерна за времето си сграда, която е била военна болница на турската армия. И до днес тази сграда се нарича Руската болница, макар че е построена много преди руснаците да дойдат. Те също дават своя принос за промяната на шуменци. По този повод в Шумен съм се натъквал на изключително интересни артефакти – ще ви разкажа само за два от тях. В едно от семействата, които имам удоволствието да познавам, се пази много скъп златен часовник с изключително качество на изработка. Върху единия от капаците му пише, че този часовник е личен подарък за руски офицер, командир на брониран влак, от императрицата на Русия. А има и нещо още по-интересно – духовно завещание, написано от руския благородник Пьотр Таранов – Белозеров, към неговата съпруга и неговия син. Най-интересното беше, че в епохата на интернет аз тръгнах по следите на това завещание и така стигнах до потомците на неговия брат, а те се оказаха изключителни хора. Човекът, който открих – Андрей Таранов – е един от най-големите руски архитекти, дълги години главен архитект на Москва, а неговите родители също са архитекти, създатели на руския Метрополитен – московското метро.

Водещ: Сигурна съм, че колкото по-надълбоко навлизаме в подобни истории, до толкова по-ценни съкровища ще достигаме – такива, каквито ефирът на „Фокус“ позволява да видят бял свят с гости като Вас. Точно тук си позволявам и да Ви поканя отново да гостувате в нашия ефир, за да продължим тази и други теми, които засягат развитието на българската култура и книжовност както през XIX и XX, така и през настоящия XXI век. Нека към края на нашия разговор направим преход към настоящето. Какво наследство оставят всички тези процеси, личности и културни институти в Шумен, за които говорихме, и как изглежда този град днес в културен и книжовен план?

Юрий Проданов: И тук мога да кажа изключително много неща, но ще потърся една метафора. През 2016 година Шумен отбеляза рождението на Иван Пейчев – един от най-големите български съвременни поети, който, тръгвайки от този град, влезе в българската литература и култура. Във връзка със 100-годишнината му пред Регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ бе построен един прекрасен паметник. Именно там на празника на града – 11 май – Шуменският университет „Епископ Константин Преславски“ организира Национален студентски литературен конкурс – най-старият у нас, тъй като се провежда за 47-ма година. От този конкурс към българската литература са тръгнали писатели и поети като Миряна Башева, като Георги Господинов, Захари Карабашлиев. Връзката между поколенията много силно проличава в този конкурс, а наградите от него се раздават именно пред паметника на Иван Пейчев. Това е един добър пример и метафора за връзката между културната традиция и културното настояще – едното без другото не може.

Анна АНГЕЛОВА

Не мога да го кажа по-добре

След една седмица в зимната планина разбираш най-добре, че случайно подочутите всекидневни разговори между хората не са нищо повече от банален ритуал, от който никой нищо не научава. А желанието да "вземеш" нещо за себе си от космоса на зимната красота не може да се случи през колективните екзалтации на щуращите се насам-натам по пистите и влековете хора.

И ето какво пише Той в далечната 1862 година: "Най-хубавите части от земята понастоящем не са частен имот; пейзажът няма собственик, та ходещият все още се радва на относителна свобода. Навярно обаче ще настъпи денят, когато и тая земя ще бъде разпределена на така наречените "кътчета за наслада", където насладата ще е само ограничена и мимолетна за единици, когато ще се намножат оградите и ще бъдат измислени всевъзможни примамки за хора и разни съоръжения, предназначени да закрепостят човека към ОБЩИЯ път, а ходенето по лицето на божията земя ще се сведе до недопустимо преминаване през площите на един или друг господин. Да опитваш "изключителна наслада" обикновено означава да се изключиш от истинската наслада. Нека тогава използваме възможностите си, преди да са настъпили черните дни." (Хенри Дейвид Торо - "Ходенето")

Тази февруарска шипка край зимната пътека в един ден на ходене е точно това. Използвана възможност... 

 

Три в една (приказки) за Коледа

Илюстрация: Ваня

-         Маслините ми хлътнаха навътре, морковът ми увисна! Нещата не отиват на добре! - Снежният човек въздъхна дълбоко, а главата му опасно се наклони напред. Между тъмните стволове на дърветата в пустата през нощта градска градина се усещаше силният полъх на неочаквания за това време на годината топъл вятър. Декемврийската нощ бе изпълнена с пролетни звуци – капките на топящия се сняг почукваха като ситен дъжд по локвите на шарения асфалт, а с внезапен пукот сух клон тръгваше към земята.

-         Не мърдай много, че не само си се смалил, ами направо ще се разпаднеш! – Лисицата бе застанала на безопасно разстояние от тъжната снежна купчина и гледаше нагоре със загрижено любопитство – А ти, вземи литни от метлата му, че и без теб му е достатъчно тежко!

Думите бяха отправени към предупредителния силует на черна врана, кацнала току до облото рамо на Снежния човек.

-         Просто искам да съм по-близо! – прозвуча обяснително тихото грачене – През цялото това време свикнах с него и не мога да си представя, че ще изчезне по вятъра и повече няма да го видя!

Необичайната компания отново млъкна. Сякаш и тримата едновременно осмислиха безвъзвратността в думите на Враната. А иначе, цялата им история започна по предпразнично весело. Внезапният сняг изчисти до бяло града и напълни градината в центъра му с деца и весел шум. Усмихнат, също до бяло, млад учител затъркаля топка след топка по снега сред все още неизчистените алеи. Така се появи Снежният човек – две маслини от съседното заведение, морков от преминаваща с покупки млада жена, метла от фирмата за почистване и пластмасово кошче на главата пак от там оформиха класическата завършеност на образа. След това снежният човек стана бърза атракция във фейсбук профилите на по-младата половина от града. Сега по-всичко личеше, че наближаваше краят на мимолетната му популярност.

-         Честно, завиждах му, че толкова го харесват! – Враната размаха за кратко криле и кацна върху близката пейка – С него се снимат, а нас ни гонят. Даже разбрах, че щели да пускат някакви бръмчащи и летящи чудесии, за да ни разкарат от градината. Грачели сме, цвъкали сме по главите им… Абе, луда работа! Не се виждат и чуват, как си крещят и се карат и как цапат навсякъде с фасове и хартийки. Ама, на! Те са си тукашни, а ние нагли навлеци, чужденци и имигранти. Все едно съм сирийска, а не тукашна родна врана…

-         Свиквай! – Лисицата бе реалист по природа, тъй като още от майка си знаеше, че другите се интересуват единствено от качеството на кожата ти, а не толкова от самия теб – Освен това, тази година и ние, лисиците, се намножихме. Така, че за известно време ще отклоним вниманието от вас, враните. Забелязала съм, че хората много обичат да се страхуват. Страхуват се, страхуват се – после свикват и веднага се огледат за нещо друго, от което да се страхуват. И не виждат, че истински страшното не е наоколо , а вътре в тях.

-         Голям си философ! – Снежният човек се намеси в разговора – Редиш ги такива, все едно преди малко не си излязла от казана с боклука, където си търсиш храна, а от някоя мъдра басня. Не искам да те обидя, ама съм малко нервен. Това с топенето ми е за първи път…и май за последен!

Тримата замълчаха. Бяха свикнали един с друг в това внезапно и странно приятелство. Всяка вечер се събираха заедно. Лисицата слизаше от тъмното възвишение над града и преглеждаше кофите за пилешки кокалчета, а Враната си живееше в клоните на градината. След появата на Снежния човек неусетно разбраха, че трима разговарят по-добре от двама. Така винаги има някой, който мълчи и следи какво си казват другите. Намесва се, когато думите им станат прекалено много или, когато мълчанието се върне. Единият от двамата млъква на свой ред и…така. Бяха хубави вечери – студени и смислени. Говореха за какво ли не. Онзи, който върви близо до земята винаги има какво да научи от летящия. И обратното. Снежният човек пък им разказваше за какво си говорят през деня хората, разхождащи се в градината и за какво си мечтаят децата, снимащи се с него.

-         Разкажете ми нещо като за последно! – гласът на Снежния бе тих – Не знам дали думите ви ще ми липсват, когато се разтопя, но в момента ми липсват, защото все още мога да ги чуя. Ако може, всеки от вас да ми разкаже по една приказка. Този ден чух как млад мъж обяснява на красивото си момиче за една жена. Тя всяка вечер трябвало да разказва по една приказка или щяла да изчезне завинаги. И така откарала до 1001 приказки. Момичето не повярва и се засмя. Каза, че дори и жените не говорят толкова много. Младежът също се засмя и отговори, че всичко е възможно, когато си на зор. Ето, аз също съм на зор и ви моля – не една приказка на нощ, а две. Но… само за една нощ…

Лисицата и Враната се спогледаха. Враната се засмя кратко. Не защото и беше смешно, а за да свали напрежението, което се настани между тях след думите на Снежния човек. И добави: - Хайде, ще започна аз, защото в онази глупава басня проговарям последна, а сиренето отива в лисицата. Този път ще се сменим:

Враната разказва първата приказка

Момчето живееше под капандурата на последния етаж. Малка стаичка три на три. Малка баня с тоалетна метър на метър. Не толкова малък наем на всяко 28-мо число на месеца. Така и не ми стана ясно учи или работи. Май и двете, защото по леглото му често бяха разхвърляни книги и един изписан бележник, но пък също така често сменяше дрехите си с работни и тръгваше нанякъде – вечер. Два дни в месеца заминаваше – най-вероятно към близко до града село, защото се прибираше с пълна чанта. Следваха няколко дни на обилно хапване.

Лесно ми беше да го наблюдавам. През топлите летни дни и нощи капандурата беше постоянно вдигната. Понякога виждах усмихнатите му очи – набираше са на ръце и гледаше над покривите на града. Беше не само красиво, но и добро момче – точно, когато се бяха излюпили малките ни и обикалях като луда за храна, не знам как разбра, че съм в нужда, но започна да оставя на керемидите до капандурата неща от пълната чанта, с която се връщаше от село.

Лятото мина, малките поотраснаха и аз се поосвободих, но наобикалях покрива с капандурата. По навик, пък и младежът ми беше станал симпатичен. Когато ме видеше да марширувам по керемидите, подсвиркваше с уста и се опитваше да грачи. Ако трябва да бъда честна, доста неумело, всъщност!

Всичко си беше както от първия момент, когато го видях под капандурата, докато един ден, надничайки, не го сварих свит на две върху малкото тясно легло. Говореше по телефона: „Да, нямам пари за семестъра! Да, ще прекъсна! Да, ще замина за Англия! Да, ще ме забравиш! Да, няма как да те поканя тук – тясно е, а и не съм си плащал наема и се прибирам на пръсти. Не, няма да стане, защото, откакто се помня, в най-важните моменти от живота си чувам само „Не!“. После разговорът прекъсна и настана тишина. После хълцане като от плач, ама едно такова… детско.

Нали знаете, че ние враните си умираме за разни лъскави работи – събираме и ги носим в гнездата си. В нашето има какво ли не – стъкълца, пирончета, шарени топчета (Много е неудобно да летиш с топче в клюн, между другото). Върхът в семейната ни колекция бе един жълт пръстен със зелен камък. Ама, голям пръстен, ви казвам! Намерих го в тъмна сутрин до входа на една от онези зали със светещите надписи, от които рано сутрин излизат предимно отчаяни и клатушкащи се самотни мъже. Зърнах го заради отблясъците от мигащите светлини и веднага го отнесох в гнездото. Така тежеше, че летях с темето напред и клюн надолу –поне три пъти се праснах в клоните на нашето дърво, но си струваше. Бижу, истинско бижу! Та, казвам, настана време отново да летя с темето напред и с клюн надолу. Този път към отворената капандура на онзи ревльо. Вероятно беше на работа. Пуснах пръстена върху тясното легло и литнах по семейни задачи. Така де, аз нямам телефон, на който да се оплаквам, че животът е тежък!

На другия ден наминавам към покрива с капандурата и какво да видя. Онзи, нашият, се набрал на ръце, главата му навън, гледа ме ухилен, подсвирква ми и грачи. Ако трябва да бъда честна, доста успешно, всъщност…

Снежният човек се опита да подсвирне, а Лисицата неуверено изграчи. После и тримата прихнаха в смях, а тъгата от предстоящата неизбежна раздяла сякаш си бе наполовина отишла. Лисицата прочисти гърлото си и на свой ред започна:

Лисицата разказва втората приказка

Момичето имаше всичко на света. Малката и червена спортна кола без покрив спираше пред красивата едноетажна вила насред гората. По-късно тялото и разпръскваше сините води на хладния басейн, а след това събираше слънчевите лъчи на спрялото над гората слънце. Обичах да я гледам. Ние, лисиците обичаме красивите неща, защото природата ни е дала протяжен финес, неповторимо рижо присъствие и вродена наблюдателност. Странно защо, хората определят това като хитрост. Глупаво твърдение, всъщност!

Единствено кучето разваляше цялата тази хармония. Още повече, че не беше някоя разглезена болонка с панделки вместо очи, а пъргав доберман – силен и глупав, като охранител.

Наблюдавах я всеки ден от гъстите храсти. Кучето не представляваше опасност – оградата бе направена така, че никой да не може лесно нито да влезе нито да излезе.

Лятото вървеше бавно и спокойно – точно като човек без проблеми и работа, който не бърза за никъде. Момичето разпръскваше водите на басейна, събираше слънчева светлина и четеше – четеше много и много пишеше. Промени се едно единствено нещо. В първите месеци на лятото смехът и често се блъскаше в стволовете на дърветата край къщата. После спря изведнъж. Даже чух как спря. Тя говореше по телефона. Нервен разговор: - „Не, не заминавай за тази шибана Англия! Не, нямам всичко на света! Не, няма да те забравя, дори и да заминеш! Да, ти си глупав мъж… Да, баща ми е причината! Да, не ме пуска при теб! Да, да, да!“.     После разговорът прекъсна и настана тишина. После хълцане като от плач, ама един такъв… като на зряла жена.

Нали вече стана ясно, че ние лисиците сме наблюдателни. Можем да стоим търпеливо и да се взираме. Да наблюдаваме къде е дупката в курника, откъдето да влезем при кокошките. Да видим къде е дупката в оградата, откъдето да избягаме. Дупка в оградата ли казах. Разбира се, че глупавият доберман също не я бе забелязал…

На другият ден, когато момичето остана само край басейна, излязох от гората и отидох до оградата. Доберманът бе в града, заедно с черната кола на бащата. Стоях спокойно и гледах втренчено към момичето. То ме забеляза, ахна и се засмя. За пръв път от много време. После тръгна внимателно към оградата и мен. Не мърдах, но леко кимнах с глава, а момичето отново ахна. Тръгнах бавно, гледайки към нея, а тя ме следваше предпазливо. Вървяхме доста – оградата бе дълга, тук-там обраснала с храсти и бръшлян. Така стигнахме до дупката – аз се приближих до големия отвор и наведох муцуна към него. Момичето го видя и също се наведе. Коленичи на четири крака и сякаш подуши отвора. Повдигна глава към мен и леко се усмихна. Лицето и се издължи, а очите се присвиха леко. Стояхме неподвижни и се гледахме почти допряли носовете си – две малки лисици. После се обърнахме и всеки тръгна в собствената си посока.

На другият ден край вилата бе необичайно тихо. Водите на басейна бяха гладки като небето отгоре. Момичето го нямаше. Само бащата говореше ядосано по телефона, а доберманът се разхождаше нервно край оградата. Но това вече не ме интересуваше. Нямах повече работа там…

Сега и тримата замълчаха. Нямаше шеги, нямаше смях, подсвиркване, грачене. Изведнъж усетиха, че нещо край тях се бепроменило. Вятърът бе обърнал посоката си. Клоните над тях съскаха тревожно, а капките по асфалта вече не се чуваха. Студът идваше властно и неотменимо, а декемврийският мраз триумфално се връщаше. Тримата вдигнаха глави към небето и примижаха от нежни докосвания по клепачите си. Валеше. Валеше сняг. Валеше, както вали в детските сънища и по коледните картички.

И тъй като точно в такива моменти думите не вършат никаква работа, Враната лаконично изграка: „Е, работата стана ясна! Утре пак тук по същото време. Както досега - и тримата…

Снежният човек се усмихна щастливо в тъмното, но никой не го видя. Враната бе литнала, а в настъпилата коледна нощ Лисицата ситнеше към тъмното възвишение над града.