Харесвам сянката си. На залез.
И рано сутрин.
Издължена и изящна е.
Обичам да я следя с поглед.
Под вежди.
Завиждам и.
По нея няма бръчки.
Освен релефа на тротоарните плочки.
Почти съвършена е.
Не и личи дали е тъжна.
Или гневна.
Косата и е тъмна.
Без бяло тук - там.
Аз съм тук, а тя – там.
Мълчаливо недостъпна.
Събира ни точката на токчето.
Так-так. Тук-так. Там-так.
Завиждам и.
Защото я харесвам.
Нали съм аз…
* * *
Ами ако полетя?
Ваня, 11. 10. 2018
Няма коментари:
Публикуване на коментар