сряда, 3 април 2019 г.

Целувки от вчера и днес



Уточнение: Мога да се закълна, че тази снимка е правена от терасата на нашата къща в Горталово, където всяка вечер преди да заспя, очите ми виждаха точно това. Не знам кой е правил снимката, но я има в интернет. Първата сцена на филма "Възвишение" от 2017 г. е снета на около километър оттук. В пещерата има къща (разбира се с покрив без керемиди). В къщата от пещерата някога в детските ми години живееше момче със странното име Танушко. Приказка отвсякъде!

Автоматичните врати за пореден път се плъзват встрани и в салона за посрещачи на летището в Букурещ нахлува огромна група от мургави младежи и девойки. Почти всички са облечени в еднообразни, но шарени спортни екипи. Преобладават оранжевият и виолетов цвят, а съзнанието ми политнекоректно констатира: „Пакита!“. Усмихвам се наум, защото разбирам, че пътниците от самолета, идващ от Лондон най-после са минали пасконтрола…

След малко ги виждам и двете – руси и синеоки. Прегръщам и целувам по-голямата. По-малката ме гледа скептично. За поздрав удряме дланите си в сдържаното: „Дай пет!“.
На другата вечер сме вкъщи – отново горещи целувки и прегръдки, а племенницата ми отново бърчи притеснено нос от възторженото ни нахлуване в личното и пространство.
…………………..

Майка ми ме води за ръка. За поредна година пристигаме – очаквани както никога и както винаги. Красивото като филм село има главна улица. На единият и край е големият и шарен „колониален“ магазин за всякакви стоки. Това е пещерата на съкровищата, а аз съм Аладин. Пазачът на портата е дядо ми. По знак на съдбата той е продавач и уредник в къщата на чудесата. Можете ли да си представите? Магазинът е мой с всичките му бонбони, шоколади, кутии с джобни ножчета, вафли и какво ли не още. Как така, мой? Ами, дядо ми на кого е дядо?! Мой!

На другия край на улицата е нашата къща. Някога много отдавна там е била селската кръчма, за което свидетелства високият първи етаж на сградата и гладкия бетонов под на огромната маза. Той е с лек наклон към центъра, където има дълбок цилиндричен отвор. Вече са ми обяснили, че това е направено от съображения за сигурност. Ако се пръсне някоя от огромните бъчви с вино, то не попива в земята, а се събира по наклона в кръглия като огромна кофа отвор, откъдето може с кофи да се спаси в здрави съдове. Тънка предвидливост или как да си правиш сметките не без, а с кръчмаря.

Но сега предстои най-тежкото. Аз трябва да премина цялата тази улица, а знам какво ме очаква… Държа майка си здраво заръка и леко надничам зад нея. Вече са я забелязали. И нея и мен. По цялата дължина на улиците са насядали бабички. Едни такива малки, приведени и усмихнати. Те се надигат бавно от пейките в празничен шпалир. Започва се! Първо се чува едно провлачено и възторжено: „Ма, мале-е-е-е! След това поредната бабичка ме награбва и започва да ме целува. Бърча нос и се опитвам да не се дърпам и да не дишам. Напредваме бавно, а накрая ме награбва моята лична, синеока и възторжена баба. А аз вече съм почти мокър. Влизаме вкъщи, а аз сядам на леглото, клатя крака и си мисля какво ме очаква следващата година.

………………………

Свършвам разказа си. Синеоката ми сестра, синеоката ми племенница и всички очи около масата са широко усмихнати.

Всъщност, всички вчерашни целувки са усмивка от спомен!
   

1 коментар: