Лекция с Карл Попър, лисица и рицин за финал

Чертая с маркера по бялата дъска малка червена окръжност. Оформям по страните и три малки черни удебеления. Казвам: - „Това са малки отвори в сферата. Те за запълнени с органично вещество, което се разтваря от температурата на тялото и през отворите отровата прониква в кръвта. Той умира след няколко дни…“

Така с няколко думи почти приключвам лекцията за журналистиката в тоталитарното общество.

Обяснил съм откъде в това време при хората идва усещането за спокойствие и безметежност.

Разказал съм тезата на Карл Попър, че тоталитаризмът и патриархалното семейство си приличат – някой друг се грижи за теб и взима решения вместо теб, но пък винаги си нахранен и облечен като другите. И никога не си сам, което е добре при умиране, но притеснява през цялото останало време, наречено живот.

Изяснил съм защо журналистите в това време на безметежност са добре платени, добре облечени, добре живеещи и добре премълчаващи неудобните истини.

Обяснил съм как и защо след големия пожар в центъра на Шумен през 1986 г., при който загинаха трима души, на другия ден новината от мижави десет реда в местния вестник бе сбутана на пета страница долу вляво. И как в тоталитарното общество няма лоши новини.

Дал съм многобройни примери за липсата на сказуемо в заглавията на публикациите. И как в текстове, над които се чете "Радващи резултати" или "Преизпълнен план", се крият бездействие, нищоправене, нищослучване и мисловна нищета. 

Разсъждавал съм на глас как човекът (с малко „ч“) от това време прилича на лисицата от клетката в зоопарка. Ако и отвориш вратата, тя ще излезе на свобода, но вечерта ще се върне в клетката в очакване на храната, донесена от Големия Загрижен и Даващ Храна Човек с главно „Ч“.

Нахлул съм грубо в спомените им с твърдението, че бабите и дядовците им харесват това време, но това харесване е нещо като лутането на лисицата от историята преди малко.

След което приключвам с червения маркер, сачмата с рицин, мостът „Ватерло“, устройството на странен чадър в ръката на безличен непознат и усещането за лека болка в крака. И допълвам: - „Той просто не е приемал всичко онова, за което ви говорих досега. И е имал смелостта да не го премълчи. Довечера в ефира на Българска национална телевизия ще говорят за Георги Марков.“

Прибирам лаптопа в чантата си и не очаквам нищо. Дано не съм прав. Все пак, те не са родени в клетката, в която ние живяхме някога…