Последният от всички даки

„Този град е един малък Рим.

Всички пътища водят към центъра…“

Орлин Дянков*

Внезапно си спомням къде съм виждал това лице. Преди седмица точно в полунощ. В тихо смълчаната пространствена цезура между шумните халета за излитащи и кацащи самолети на летище „Анри Коанда“ в Букурещ. При една от чупките в лабиринта от коридори. Никой не спира пред него, за да погледне в празните му очи. Срещите с миналото не са за бързащи, а дребните шрифтове не са за четене. С по едър е написано само името – Децебал…

……………………

Сега той се е излегнал като в удобен триклиниум, подпрян на лявата си ръка. Заключеният от години вход в стара сграда на ревящия булевард „Николае Балческу“, пази гърба му, обвит в дебели одеала. Клошарят има същата брада, същата странна шапка, същият поглед, преминаващ безстрастно през теб и хората.

……………………

Очите са вперени в широката като осемлентов булевард арена, където като в бестиариум летят с рев на носорози, слонове и бикове хиляди автомобили и джипове. Като пъргави вълци сноват тъмните сенки на мотоциклетистите. Човекът с празния поглед невъзмутимо и за кой ли път гледа вечната битка с времето и за пространството: „ -Бързай, бързай, бързай! Мачкай, свивай, натискай! Мини му отдясно! Изненадай го от ляво!“ Рев (на мотори) и писък (на спирачки). Металът поема внезапния удар. Онзи така познат и спиращ сърцето бумтеж на ударен от огромен чук празен варел. И ситният звън на разсипани стъкълца. Стройното обвито в черна кожа тяло на ездача описва плавна дъга във въздуха. Малкият автомобил застива, като убит от гръм. Шофьорът изскача, а за изненада на многохилядната публика мотоциклетистът се изправя на крака. Бързо се навежда и грабва…мобилния си телефон.

Минувачите продължават пътя си сякаш вдигнали палец нагоре. Вечерта е на прага. Зрелището е отминало – време е за хляб.

………………………

Точно тогава забелязвам чехлите. Тънки, хартиени, бели. Еднодневни чехли, познати от хилядите хотелски стаи за еднократна употреба. Поставени прилежно един до друг, чехлите седят трогателно нежно и абсурдно на отъпкания от хиляди стъпки тротоар. И тогава някак си внезапно разбирам, че последният от всички даки е у дома си. В центъра на огромната си приемна в милионната си столица. Излегнат като римски император и поздравяващ всички тези, преминаващи край него, които неминуемо ще умрат. Забързани гладиатори, роби на времето, патриции за един ден и матрони за една нощ.

Рим отдавна превзе това място и никога няма да си отиде...

………………………

 „Morituri te salutant, Decebal!“

P.S. Орлин Дянков от Варна бе изключително талантлив и обещаващ български поет, заминал си оттук внезапно на 9. 08. 1990 г. След смъртта му бе издадена единствената стихосбирка с негови текстове, озаглавена „Бунтувам се тъжен“. Днес тя е библиографска рядкост…