сряда, 27 януари 2021 г.

Внимателно с изводите!


 

И понеже се наслушах на рефренното: "Какви зими имаше едно време!", ето една снимка от днес - пространството пред ректората на Шуменския университет.

И ето една приписка в Гръцкия триод на църквата "Св. Георги" в Арбанаси: "На 7 януари 1724 г. на Св. Иван Предтеча беше толкова горещо, че цялата махала излезе на брястовете, където ядоха пиха и се веселиха." и още за тази година: "зимата беше като лято и овошките цъфнаха на 15 януари."

По въпроса за мнемоничните парадокси курс от лекции мога да чета :) А на металния свитък на снимката се чете цитат от патрона ни епископ Константин Преславски: "Търсете книгите, защото в тях ще намерите вечния живот".

И метеорологична информация, всъщност...

събота, 16 януари 2021 г.

Овластените бърборковци – интимни неприятели на демокрацията

 


Текстът е публикуван в www.reduta., снимката е от сайта на Дойче веле

Най-неудобното място за спане са дървените скари в старите печатници. Случвало ми се е в битието на дежурен редактор на всекидневник. Беше време, когато ротационните машини се завъртаха след полунощ, а вестниците се появяваха на бял свят заедно с трудните бебета в родилните отделения.

Сигурно тогава в главата ми се е загнездило убеждението, че когато нещо става по трудния начин, то е по-ценно – не само за създателите му. Колкото повече труд, пот, сълзи и зор, толкова по-впечатляващ и траен е резултатът във времето. Я, се сетете за Хеопсовата пирамида!

Така е и с думите. Ако искайте, вярвайте! Важни и значими са, но когато се появяват по трудния начин.

Не знам как ще прозвучи днес подобно твърдение, но вече съм почти уверен, че само хора, родени и живели във време на тотален и тоталитарен контрол над словото разбират в пълна степен неговата важност, потенциална сила и отговорността пред думите, които изричаш или пишеш. И отправяш към умовете и сърцата на другите, преодолявайки далечината, която ви разделя.

В днешните дни на словесна какафония подобни разсъждения изглеждат наивни и остарели. Но нека припомним, че старите думи си заслужават да бъдат припомняни. Като думите подредени в това изречение: „Езикът кости няма, но кости троши.“

Оказа се, че езикът троши и кости и прозорци чупи и глави също. И неприкосновените порти на Капитолия в САЩ. (Ха, никак не е случайно, че Капитолий идва от латинското caput – глава!).

След погрома над светая светих на демокрацията си в САЩ проумяха и приложиха старата българска поговорката: „Вържи Тръмп, да е мирен Вашингтон!“. Е, вързаха му само езика – в Туитър, Ютуб, Фейсбук и другите социални мрежи. И се започнаха вайкания – свободата на словото това, свободата на словото онова, първата поправка, че първата поправка…

И понеже кой ли не се изказа по повод свободата на словото и блокирането на акаунтите на президента на САЩ Доналд Тръмп в най-големите социални мрежи, ще цитирам един блестящ ум, който вече не е сред нас, и който иронично отбелязваше: „За някои хора важи правилото – по добре две написани книги, отколкото една прочетена.“

Това за изказващите се…

А, колкото до това цензура ли е да запушиш устата на един президент, ето какво пише още през 2012 г. блестящият френски философ, роден в България, Цветан Тодоров: „Да се поставят ограничения на свободата на изразяване не означава да се иска въвеждането на цензура. Става дума по скоро да се търси отговорност от тези, които могат да разпространяват информация и мнения. Отговорност, която расте пропорционално на властта, с която разполагаме и която би трябвало да предизвиква съответната сдържаност. За книга, продавана в 5000 екземпляра, съществуват по-малко забрани, отколкото за телевизия с 5 000 000 зрители. По същата причина член на правителството или негов ръководител, трябва още повече да си мери думите… Правилото тук трябва да бъде, колкото по-слаба е властта с която разполагаме, толкова по-малко изключения трябва да търпи свободата на изразяване, тъй като в случая тя представлява контравласт. И обратното – когато на свободата на словото се позовават онези със силна позиция на политическата и икономическата сцена, в този случай може да се стигне до злоупотреба с власт.“

Точно Цветан Тодоров много добре знае какво е окованото слово и окованата мисъл. Точно затова е и онова еднопосочно пътуване от София към Париж през 1963 г., което дава на света един от най-проникновените и светли умове.

вторник, 12 януари 2021 г.

Избори, бъркани яйца и паниран мозък


 

Един приятел казваше, че при разговор със сервитьор в уточняване на поръчката най-голям риск крие въпросът: „Извинете, имате ли мозък?“. Така де, клиентът иска да си хапне паниран деликатес, пък сервитьорът се обижда на чест и съобразителност! Недоразуменията около тази най-важна част на физиологията не са едно и две. Още повече, че затвореното в главите ни вещество си прави такива шеги с възприятията ни, че не можем даже да си представим. И най-голямата шега е следната – струва ни се, че виждаме ставащото около нас с най-големи подробности, а всъщност в повечето случаи въобще не осъзнаваме какво наистина се случва.


В своята книга „Инкогнито“, обясняваща тайния живот на мозъка, Дейвид Игълман припомня впечатляващ експеримент. В късометражен филм актьор забърква омлет. Камерата сменя ракурса, а при смяната се сменя и актьорът с тигана в ръка. Две трети…, повтарям, две трети от гледащите филма не забелязват тази смяна на персонажите.


Припомних си тези неща за мозъка, гледането и виждането след приключването на консултациите при президента Румен Радев, относно организацията и провеждането на предстоящите парламентарни избори. На една от срещите при тези консултации на живо видяхме номера със смяната на ролите при човека с тигана. Абе, по-точно гледахме, но нищо не видяхме и затова нищо не попитахме!


Става дума за момента, в който първият човек на „Републиканци за България“ Цветан Цветанов каза буквално следното: „"Голямата тревожност идва в организационната работа. За да има допълнително спокойствие у гражданите, е нужно да има ротация на всички областни директори на полицията на МВР". В допълнение някогашният втори човек на ГЕРБ (и почти четири години вътрешен министър) обясни, че това ще даде възможност за прекъсване на зависимостите и интересите, които хора на място биха искали да упражнят върху гласоподавателя. И точно по този начин ще се противодейства срещу купения вот от гетата.


Светна ли ви нещо в главите?! Защото консултациите минаха и заминаха, а това предложение увисна без коментар в застоялия обществен въздух като забравено пране. А коментар трябва, ох как трябва!


Сега нека се върнем към късометражния филм за омлета. Защото това не е само сюжет за малък разказ. Това е стара политическа метафора. Защото, казват, не на друг, а на болшевика Владимир Ленин принадлежи проникновената фраза: „Нельзя приготовить яичницу не разбив яиц.“ (За по-младото поколение превеждаме: „Не можеш да приготвиш омлет без да счупиш яйцата“). Не знаем дали Ленин е разбирал от омлети, но от разбиване (не на яйца, а глави) е разбирал.


И сега да се върнем на родна предизборна политическа трапеза.


Значи, първо! Ако изборите са омлета, то значи не можеш да ги „хапнеш“ без да нарушиш целостта на…нещо си там.


Значи, второ! Кой години на ред подготвяше изборния омлет на ГЕРБ с всичките му подправки.


Значи, трето! Кой е напълно наясно с рецептата и изпълнението и?


Да, прави сте! Актьорът от първата част на късометражния филм преди камерата да промени ракурса си.


Предложението за ротация на областните директори на полицията на МВР преди и по време на самите избори е безпрецедентно в същността си. На практика то е едновременно и признание и предупреждение. Реализацията му е невъзможна – не знаем дали въобще това е нормативно осъществимо. А дори и да има такава възможност, едва ли точно управляващите ще го направят. Единствената цел на предложението (вероятно) бе да се насочи общественото внимание към един невидим момент на подмяна и механизма, по който тя вероятно се случва.


Ето това ние не знаем. Но поне някой трябваше да попита: „Какво знаете по въпроса, господин Цветанов?“    


четвъртък, 24 декември 2020 г.

Кой носи снега по празниците

 




    И понеже отново няма сняг, да припомня една приказка, от преди седем години. На снимката отчетливо личат героите на тази подслушана през нощта на Бъдни вечер история. През деня обикновено са загадъчно мълчаливи...


- Не можете да си представите какво е да вървиш през живота с дупка в гърба! – гласът на жълтото глинено прасе звучеше настоятелно. По този начин говорят всички, които искат да привлекат вниманието върху себе си – най-често с претенции и оплаквания.

- Ама, кой би искал да промуши в гръб глинено прасенце  – изхихика Великденският заек – нито ставаш за ядене, нито можеш да обидиш някого с тези кръгли и добри очи!?


- Ако става дума, мога да бъда обект на внезапна агресия – прасето почти се обиди от пренебрежителния тон – Не забравяйте, че все пак съм касичка, а в последно време при тази криза и безработица не само банките, а и прасенцата-касички привличат към себе си нездрав интерес.  Но аз не говоря за мушкане и колене, а за дупката, през която децата трябва спестовно да пускат в мен монети. Ужас, създадено съм с конструктивен ишиас и от това ме боли не толкова гърба, а душата, душата...!!! - Прасето театрално изхлипа, търсейки съчувствие.


    Разговорът се водеше под елхата в големия празнично тъмен салон. Отгоре сред зелените клонки на дървото празнично просветваха стъклените украшения. Примигването на гирляндите с лампички придаваше на играчките, събрани около коледното дърво вид на съзаклятници. Всяка от тях си имаше собствената история и време на поява в нарастващата им компания. През годините, или по точно от нова година на нова година групата на играчките-украшения се увеличаваше с нов член. Този път посрещаха малка кристална топка със снежен човек вътре. Когато Мъжът я постави за пръв път под елхата, той я разтърси и в топката избухна снежна буря. Милиони снежинки се завъртяха във водовъртеж, а малкият снежен човек гордо се изпъчи срещу виелицата. Беше красиво и вълнуващо. Още повече, че тази зима снегът закъсняваше и играчките се чувстваха неудобно, сякаш носеха лична отговорност за топлото и слънчево време навън.


- Всичко е от глобалното затопляне! – Великденският заек беше умникът на компанията. За това допринасяше и липсата на едното му ухо. Всички знаят, че премеждията правят препатилите ги по- съобразителни. Освен това заекът бе направен от ръцете на една детска учителка, което допълнително укрепваше безспорния му авторитет на учена личност. – От затоплянето е! – повтори Великденският - В миналото по това време на годината зайците чертаеха хитроумни следи в дълбокия сняг, а лисиците получаваха главозамайване в опита си да ги разчетат. Валеше по цели седмици и даже децата не ходеха на училище, защото преспите ставаха по-високи от пискюлите на шапките им. Ех, какви зими бяха! – заекът подсмръкна драматично – Според мен хората са станали толкова много, че затоплят света с температурата си. Ау-у-у, каква интересна хитопеза (понеже гледаше много телевизия, заекът си мислеше, че думата произлиза от „хит”) измислих току що. Трябва да я споделя с научната общност!


- Дълбокият сняг е смъртоносен понякога – В разговора плахо (като всяка сърна) се включи бялата грациозна порцеланова сърна,която до този момент слушаше внимателно опънала дългия си врат. В него затъваме лесно и вълците ни настигат. Не можете да си представите как летят те през дълбоките преспи. През разлитащия се във всички посоки сняг се виждат само очите им – алчни и зли. Като човешки са!!! – сърната замълча за секунда, за да усили ефекта от думите си. Тя имаше артистичен талант и като всяко красиво създание се оглеждаше в очите на околните и неусетно натрапваше своята крехка уязвимост. – Снегът е хубав, когато е само няколко сантиметра. Лесно го разравяме и пасем тревата и мъха. Бягаме бързо и телата ни се сливат със стволовете на дърветата. И е приятно прохладен - като нос на елен! – сърната се усмихна срамежливо, наведе глава и продължи, мислейки си явно за нещо друго – Да, снегът толкова ми липсва...


- Жената говори също като теб – в разговора се включи Ангелът от свещта. Той беше ефирен и лек, готов всеки момент да изчезне в разтапящия се парафин. – Тя често повтаря, че тези дни са тъжни без сняг. Залепва носа си на прозореца и гледа с очакване навън. После отива при Мъжа и го моли да и обещае сняг. Той пък се почесва смутено по главата и отговаря, че всичко може да обещае, но не и сняг. Защото, ако не завали, тя повече няма да вярва на нито едно негово обещание. Тя пък въздъхва тъжно и пак залепва носа си на прозореца. Мъжът се шегува, че от това носът и е влажен и студен като на домашен любимец в добро разположение на духа. Жената се усмихва леко и съска като ядосана котка.


-   Явно доста внимателно ги наблюдаваш – Великденският заек присви иронично единственото си ухо. Това, ангелите, сте винаги наблизо до проблемите, нали!


-   Всъщност, ние сме близо до хората – Ангелът от свещта миролюбиво се усмихна – Те пък си имат проблеми. Така, че да, по силата на простия силогизъм ние винаги сме близко до проблемите – на едно крило разстояние.


-    Ами тогава, решавайте ги бе – заекът имаше излишък он пролетен великденски оптимизъм – Решавайте ги, а не гледайте сеир от първия ред на цирка!


-    Е, има нещо, което не знаеш! Ние имаме право само да размахваме криле, когато хората решават проблемите си. От това главите им се проясняват и те стават по-уверени в мислите и постъпките си. Има нещо, което трябва да осъзнаят  – нещо, което си създал сам, е само твоя грижа. Така е с всичко – с проблемите също...


    Животните замълчаха за минута, замислени над думите на Ангела от свещта. Все пак, с ангелите трябва да се внимава, поради тяхната естествена близост с високостоящи институции и малко уважение никога не е излишно.


-   Не ми е добре, когато Жената е тъжна – в разговора за пръв път се намеси Овцата с вързалка на гърба – Много съм автосугестивна и също тъгувам по цели нощи. – Овцата с вързалка на гърба беше грешка сама по себе си. По принцип тя трябваше да виси високо горе на елхата, заради което бе и вързалката на гърба. Беше обаче толкова тежка, че тънките клончета увисваха и Овцата винаги тупваше тежко в основата на дървото. След като няколко поредни години тази история се повтаряше като тъп телевизионен скеч, Мъжът и Жената взеха решение Овцата с вързалка на гърба да си остане завинаги под елхата. Вързалката на гърба обаче остана като напомняне, че от миналото и произхода си никой не може да избяга. Това бе и една от причините Овцата винаги да е съпричастна към нечие страдание. Тя най-добре от всички под елхата знаеше, че страданието обикаля, тракайки със зъби наоколо точно като вълците в дълбокия сняг. И е по-добре да не го посрещаш сам, за да оцелееш.


-  Та, казвам, не ми е добре, когато Жената е тъжна. – повтори Овцата - Не можем ли да измислим нещо? Те са толкова внимателни с нас. Има ли нещо по-нежно от ръцете им, когато ни вадят от кутиите всяка Коледа и после отново ни връщат там?!


Животинчетата под елхата за миг се замислиха. Да, така беше – ръцете им бяха толкова нежни. През цялата година на тъмно в дрешника те очакваха мига, в който отново ще усетят празничното докосване на човешките ръце, за да усетят пак, че нищо не е свършило, а че пак започва. Беше нещо като раждане – раждаш се и някой внимателно те взема в ръце. Играчките просто не усещаха как всички в този момент са глупаво и щастливо усмихнати. И това беше така, защото щастието и глупостта са близнаци и си играят и с хора и играчки. Откакто свят светува...


-  Имам идея! – това каза Снежният човек с половин глава - Имам идея как да и помогнем!


- Я, по-внимателно с идеите! – Великденският заек хапливо прекъсна Снежния човек – Когато последният път имаше идея, главата ти пламна и сега си на този наполовина драматичен, наполовина комичен хал!


-   Не съм виновен за това – Снежният човек повиши тон – Не знам на кой глупак му е хрумнало да ме направи дебела парафинена свещ. Това е абсурд – снежен човек и пламък. Макар пък, като се замислиш, има нещо дълбоко символно в това. Радваме околните и изчезваме от очите им, топейки се... – Снежният човек замлъкна, защото усети, че всички са се втренчили в деформираната му от огъня глава.


-   И, я все пак да чуем нещо по огнената ти идея! – Заекът отново стана излишно ироничен, за да прикрие за миг обхваналото го съчувствие към Снежния човек.


-   Ми, тя не е толкова огнена, колкото снежна. Мислех си, защо не вземем тази стъклена топка с виелицата вътре и не я бутнем през прозореца навън. Високо е и мисля, че нещата ще се получат... – В гласа на Снежния човек с половината глава за миг се прокрадна съмнение. Сигурно очакваше оглушителния смях на компанията, но изведнъж усети, че всички го гледат с внимателно уважение. Те бяха играчки и знаеха, че всичко е възможно, защото всичко на този свят е игра...


На другата сутрин къщата бе оглушена от възторжен вик – Сн-я-я-я-г! Сн-я-я-я-г! – Жената подскачаше боса по паркета и всъщност не беше никаква Жена, а онова същото малко момиче, което някога правеше Ангели в снега – много ангели за бъдещето си на истинска Жена.


-  
Трябваше да ми обещаеш, трябваше! – тя подскачаше в див танц около Мъжа – Обещанието ти щеше да се сбъдне и сега щеше да бъдеш най-гордият мъж на света. Мъжът, който донесе сняг...


Той се усмихна смутено и внимателно я отмести от себе си. После се наведе към елхата и каза замислено: - Знаеш ли, прочетох, че няма да има сняг по празниците и ти купих една стъклена топка. Когато я разтърсиш, вътре става виелица и започва да вали – много сняг. Казах си, ето това ще е снегът от мен за теб. Да си виждала тази топка. Няма я никаква под елхата...


Мъжът бе толкова озадачен, че не забеляза как единственото ухо на Великденският заек под елхата потрепера за частица от секундата от възторг...


петък, 11 декември 2020 г.

Рецепти за всички и всичко



Преди минути разбрах, че пред своя създател се е представил монахът Епифаний от скита Милопотамос в Света Гора. Бог бе така добър да ме срещне с него в едно от местата в градината на Дева Мария. Известен с прозвището "Готвачът на Света Гора", Епифаний ни предостави гостоприемството и майсторството си. На тръгване подари на всеки един от нас книгата си за кулинарното изкуство на монасите от Атон.




Странно! Само преди дни посегнах към нея, за да приготвя Никулденската трапеза с препоръки от нейните страници. А там има не само рецепти.

Ето нещо от страницата с рецепта за Паламуд салата: "Някога авва Иперехий казал: "За предпочитане е някой да яде месо и да пие вино, вместо да яде със зъл език плътта на своите братя"

От Геронтикона (Отечник или Светоотечески наставления)



Бог да прости Епифаний Милопотамски!

вторник, 8 декември 2020 г.

Малко нескучен "Фауст" за 8-ми декември

 Мефистофел:        .......................................

                                Дано и вие от гърдите

                               на мъдростта се насладите


Студент:                Ах, искам да я овладея

                               Но как достига се до нея?


Мефистофел:        Кажете вие най-напред

                               избрахте ли си факултет?


Студент:                Държа да зная всичко, дето

                               е на земята и небето,

                               да видя тайнството, каквото

                               е в книгите и в естеството


Мефистофел:        На верен път сте според мен,

                               ако сте целеустремен


Студент:                На учене ще се отдам

                               Но грешно ли ще е, простете,

                               ако разхождам се тук-там

                               в свободното си време лете.


Мефистофел:        Отлита времето, не сте ли

                               порядък в дните си въвели!

                               ..............................................


(Преводът е на Любомир Илиев, изданието от 1999 г.)


Линк към уникалните илюстрации на Хари Кларк за англоезичното издание от 1925 г.

https://www.brainpickings.org/2015/10/19/harry-clarke-faust/

понеделник, 30 ноември 2020 г.

Из тъмните килери на забравеното

Докато преглеждах подчертани пасажи в "Психология на тълпите" на Льобон, мярнах това неподчертано: "Инфлуенцата, която преди няколко години умори само в Париж 5000 души за няколко седмици..." 

Внимание! Не става дума за пандемията от 1918-1921 г. Прословутата книга за човешките мравуняци е от 1895 г. Което означава, че някъде през 1891 г. имаме локална грипна епидемия във Франция. 

Сравненията на демографската структура в процентно отношение показват, все едно днес в Париж за един месец да починат 12 000 човека. (Между другото Париж е един от малкото мегаполиси, който бележи спад на населението от пика през 1920-та г. до днес)

До 1-ви декември за цяла година сега леталните случаи в цяла Франция са 52 918. Хм!? Тема за размисъл в много посоки. А Ръдиард Киплинг написа за племето Бандар Лог (маймуните, де!): "Дълги ръце - къса памет!"...

Теза: Забравата носи покой.

Антитеза: Знанието (информацията) носи тъга.

Синтез: Абе, я пак препрочети "Еклесиаст"!