И понеже отново няма сняг, да припомня една приказка, от преди седем години. На снимката отчетливо личат героите на тази подслушана през нощта на Бъдни вечер история. През деня обикновено са загадъчно мълчаливи...
- Не можете да си представите какво е да вървиш през живота с дупка в гърба! – гласът на жълтото глинено прасе звучеше настоятелно. По този начин говорят всички, които искат да привлекат вниманието върху себе си – най-често с претенции и оплаквания.
- Ама, кой би искал да промуши в гръб глинено прасенце – изхихика Великденският заек – нито ставаш за ядене, нито можеш да обидиш някого с тези кръгли и добри очи!?
- Ако става дума, мога да бъда обект на внезапна агресия – прасето почти се обиди от пренебрежителния тон – Не забравяйте, че все пак съм касичка, а в последно време при тази криза и безработица не само банките, а и прасенцата-касички привличат към себе си нездрав интерес. Но аз не говоря за мушкане и колене, а за дупката, през която децата трябва спестовно да пускат в мен монети. Ужас, създадено съм с конструктивен ишиас и от това ме боли не толкова гърба, а душата, душата...!!! - Прасето театрално изхлипа, търсейки съчувствие.
Разговорът се водеше под елхата в големия празнично тъмен салон. Отгоре сред зелените клонки на дървото празнично просветваха стъклените украшения. Примигването на гирляндите с лампички придаваше на играчките, събрани около коледното дърво вид на съзаклятници. Всяка от тях си имаше собствената история и време на поява в нарастващата им компания. През годините, или по точно от нова година на нова година групата на играчките-украшения се увеличаваше с нов член. Този път посрещаха малка кристална топка със снежен човек вътре. Когато Мъжът я постави за пръв път под елхата, той я разтърси и в топката избухна снежна буря. Милиони снежинки се завъртяха във водовъртеж, а малкият снежен човек гордо се изпъчи срещу виелицата. Беше красиво и вълнуващо. Още повече, че тази зима снегът закъсняваше и играчките се чувстваха неудобно, сякаш носеха лична отговорност за топлото и слънчево време навън.
- Всичко е от глобалното затопляне! – Великденският заек беше умникът на компанията. За това допринасяше и липсата на едното му ухо. Всички знаят, че премеждията правят препатилите ги по- съобразителни. Освен това заекът бе направен от ръцете на една детска учителка, което допълнително укрепваше безспорния му авторитет на учена личност. – От затоплянето е! – повтори Великденският - В миналото по това време на годината зайците чертаеха хитроумни следи в дълбокия сняг, а лисиците получаваха главозамайване в опита си да ги разчетат. Валеше по цели седмици и даже децата не ходеха на училище, защото преспите ставаха по-високи от пискюлите на шапките им. Ех, какви зими бяха! – заекът подсмръкна драматично – Според мен хората са станали толкова много, че затоплят света с температурата си. Ау-у-у, каква интересна хитопеза (понеже гледаше много телевизия, заекът си мислеше, че думата произлиза от „хит”) измислих току що. Трябва да я споделя с научната общност!
- Дълбокият сняг е смъртоносен понякога – В разговора плахо (като всяка сърна) се включи бялата грациозна порцеланова сърна,която до този момент слушаше внимателно опънала дългия си врат. В него затъваме лесно и вълците ни настигат. Не можете да си представите как летят те през дълбоките преспи. През разлитащия се във всички посоки сняг се виждат само очите им – алчни и зли. Като човешки са!!! – сърната замълча за секунда, за да усили ефекта от думите си. Тя имаше артистичен талант и като всяко красиво създание се оглеждаше в очите на околните и неусетно натрапваше своята крехка уязвимост. – Снегът е хубав, когато е само няколко сантиметра. Лесно го разравяме и пасем тревата и мъха. Бягаме бързо и телата ни се сливат със стволовете на дърветата. И е приятно прохладен - като нос на елен! – сърната се усмихна срамежливо, наведе глава и продължи, мислейки си явно за нещо друго – Да, снегът толкова ми липсва...
- Жената говори също като теб – в разговора се включи Ангелът от свещта. Той беше ефирен и лек, готов всеки момент да изчезне в разтапящия се парафин. – Тя често повтаря, че тези дни са тъжни без сняг. Залепва носа си на прозореца и гледа с очакване навън. После отива при Мъжа и го моли да и обещае сняг. Той пък се почесва смутено по главата и отговаря, че всичко може да обещае, но не и сняг. Защото, ако не завали, тя повече няма да вярва на нито едно негово обещание. Тя пък въздъхва тъжно и пак залепва носа си на прозореца. Мъжът се шегува, че от това носът и е влажен и студен като на домашен любимец в добро разположение на духа. Жената се усмихва леко и съска като ядосана котка.
- Явно доста внимателно ги наблюдаваш – Великденският заек присви иронично единственото си ухо. Това, ангелите, сте винаги наблизо до проблемите, нали!
- Всъщност, ние сме близо до хората – Ангелът от свещта миролюбиво се усмихна – Те пък си имат проблеми. Така, че да, по силата на простия силогизъм ние винаги сме близко до проблемите – на едно крило разстояние.
- Ами тогава, решавайте ги бе – заекът имаше излишък он пролетен великденски оптимизъм – Решавайте ги, а не гледайте сеир от първия ред на цирка!
- Е, има нещо, което не знаеш! Ние имаме право само да размахваме криле, когато хората решават проблемите си. От това главите им се проясняват и те стават по-уверени в мислите и постъпките си. Има нещо, което трябва да осъзнаят – нещо, което си създал сам, е само твоя грижа. Така е с всичко – с проблемите също...
Животните замълчаха за минута, замислени над думите на Ангела от свещта. Все пак, с ангелите трябва да се внимава, поради тяхната естествена близост с високостоящи институции и малко уважение никога не е излишно.
- Не ми е добре, когато Жената е тъжна – в разговора за пръв път се намеси Овцата с вързалка на гърба – Много съм автосугестивна и също тъгувам по цели нощи. – Овцата с вързалка на гърба беше грешка сама по себе си. По принцип тя трябваше да виси високо горе на елхата, заради което бе и вързалката на гърба. Беше обаче толкова тежка, че тънките клончета увисваха и Овцата винаги тупваше тежко в основата на дървото. След като няколко поредни години тази история се повтаряше като тъп телевизионен скеч, Мъжът и Жената взеха решение Овцата с вързалка на гърба да си остане завинаги под елхата. Вързалката на гърба обаче остана като напомняне, че от миналото и произхода си никой не може да избяга. Това бе и една от причините Овцата винаги да е съпричастна към нечие страдание. Тя най-добре от всички под елхата знаеше, че страданието обикаля, тракайки със зъби наоколо точно като вълците в дълбокия сняг. И е по-добре да не го посрещаш сам, за да оцелееш.
- Та, казвам, не ми е добре, когато Жената е тъжна. – повтори Овцата - Не можем ли да измислим нещо? Те са толкова внимателни с нас. Има ли нещо по-нежно от ръцете им, когато ни вадят от кутиите всяка Коледа и после отново ни връщат там?!
Животинчетата под елхата за миг се замислиха. Да, така беше – ръцете им бяха толкова нежни. През цялата година на тъмно в дрешника те очакваха мига, в който отново ще усетят празничното докосване на човешките ръце, за да усетят пак, че нищо не е свършило, а че пак започва. Беше нещо като раждане – раждаш се и някой внимателно те взема в ръце. Играчките просто не усещаха как всички в този момент са глупаво и щастливо усмихнати. И това беше така, защото щастието и глупостта са близнаци и си играят и с хора и играчки. Откакто свят светува...
- Имам идея! – това каза Снежният човек с половин глава - Имам идея как да и помогнем!
- Я, по-внимателно с идеите! – Великденският заек хапливо прекъсна Снежния човек – Когато последният път имаше идея, главата ти пламна и сега си на този наполовина драматичен, наполовина комичен хал!
- Не съм виновен за това – Снежният човек повиши тон – Не знам на кой глупак му е хрумнало да ме направи дебела парафинена свещ. Това е абсурд – снежен човек и пламък. Макар пък, като се замислиш, има нещо дълбоко символно в това. Радваме околните и изчезваме от очите им, топейки се... – Снежният човек замлъкна, защото усети, че всички са се втренчили в деформираната му от огъня глава.
- И, я все пак да чуем нещо по огнената ти идея! – Заекът отново стана излишно ироничен, за да прикрие за миг обхваналото го съчувствие към Снежния човек.
- Ми, тя не е толкова огнена, колкото снежна. Мислех си, защо не вземем тази стъклена топка с виелицата вътре и не я бутнем през прозореца навън. Високо е и мисля, че нещата ще се получат... – В гласа на Снежния човек с половината глава за миг се прокрадна съмнение. Сигурно очакваше оглушителния смях на компанията, но изведнъж усети, че всички го гледат с внимателно уважение. Те бяха играчки и знаеха, че всичко е възможно, защото всичко на този свят е игра...
На другата сутрин къщата бе оглушена от възторжен вик – Сн-я-я-я-г! Сн-я-я-я-г! – Жената подскачаше боса по паркета и всъщност не беше никаква Жена, а онова същото малко момиче, което някога правеше Ангели в снега – много ангели за бъдещето си на истинска Жена.
- Трябваше да ми обещаеш, трябваше! – тя подскачаше в див танц около Мъжа – Обещанието ти щеше да се сбъдне и сега щеше да бъдеш най-гордият мъж на света. Мъжът, който донесе сняг...
Той се усмихна смутено и внимателно я отмести от себе си. После се наведе към елхата и каза замислено: - Знаеш ли, прочетох, че няма да има сняг по празниците и ти купих една стъклена топка. Когато я разтърсиш, вътре става виелица и започва да вали – много сняг. Казах си, ето това ще е снегът от мен за теб. Да си виждала тази топка. Няма я никаква под елхата...
Мъжът бе толкова озадачен, че не забеляза как единственото ухо на Великденският заек под елхата потрепера за частица от секундата от възторг...
