Илюстрацията към текста е миниатюра от Жан Фуке, включена в
„Големите френски хроники“ от XV в. Тя
изобразява мъртвия рицар Роланд. Вдясно от него е нащърбеният в сражението с
маврите меч Дюрандал, с който рицарят малко преди това си е говорил за
българите…
Не знам дали знаете, но едно от ранните литературни
появявания и споменавания на българите в световноизвестен текст става в „Песен
за Роланд“ – най-старото произведение на френската литература. Датирано в
първата половина на XII век,
то разказва историята за битката на армията на Карл Велики в прохода Ронсево в
Пиренеите. Подвигът на храбрия френски рицар Роланд, който сам прегражда пътя
на врага с верния си меч Дюрандал в ръка и загива с чест, става основен камък в
сградата на литературата, която в края на тази седмица отново бе удостоена с
Нобелова награда.
И тъй, за да не попадне блестящото оръжие в ръцете на
противниците му след неговата смърт, Роланд решава да го строши на две – трудна
задача. Преди този патетичен и трагичен момент, Роланд говори на своя меч Дюрандал
– и прави преглед на подвизите си извършени с него в ръка. Та, ето ни и нас! В
един стих сме с храбрите поляци: „С теб, мой Дюрандал, аз бих се с българите и
с поляците!“ Освен нас, в монолога на Роланд са изброени и много от днешните
членове на ЕС, но това в кръга на шегата.
По важното е, че френски рицар от онова време говори за
българите с уважение и документирано ни вкарва в европейската литературна (и не
само) история.
Литературната класика, за която става дума тук, е
най-известното произведение от така наречените chanson de geste (фр.) или песен
на жеста. С уговорката, че под жест, трябва да разбираме действие, деяниe,
което впечатлява и буди уважение и възхищение – рицарска работа.
Като заговорихме за рицарство и история, асоциациите ни не
могат да не се отплеснат към първите летци, пилоти и авиатори. В далечното
време, когато хората са гледали небето с невъзможния копнеж за полет, реещите
се във въздуха самолети са летящите коне от сънищата им. А смелите летци –
рицарите на новото технологично време. Рицарят и мощният боен кон, превъплътени
в хладнокръвния мъж, владеещ до съвършенство летящата и красива машина –
романтиката винаги намира път и място в човешката представа за нещата от
живота.
И така, българи, рицарство, летци. И най-важното – жест!
Дойдохме си на думата.
Декларацията на лидерите от Централна и Източна Европа,
подписали съвместно заявлението за приемането на Украйна в НАТО, включва
имената на девет президенти и девет държави. С някак изненадващото присъствие
на страни, в които влиянието на руската външна политика е подчертано (и дори понякога
болезнено) присъстващо – Северна Македония и Черна Гора. Да не говорим за чехи,
словаци, румънци, латвийци, литовци, естонци. О, да – и поляци! „С поляците и
българите…“ - разказва Роланд в най-известната chanson de geste - песен на жеста. Само,
че тук българите ги няма никакви. Българският президент Радев (военен летец по
професия) не положи своя подпис под декларацията.
И за неизкушените в лабиринтите на политиката и дипломацията
е от ясно по-ясно, че тази декларация не беше нищо повече от един красноречив
жест – деяние, което трябва да покаже решимостта на страни, обединени от общата
си историческа обремененост от влиянието на бившия СССР. Решимост в жестовата
си подкрепа за Украйна в тежкото и трагичното й военно настояще. Самата теза на
Румен Радев, че подписването на подобен документ доближава България до война е
нелепо и тромаво оправдание. Приемането на страна за член на НАТО е сложен
процес, изискващ пълен консенсус на страните членки – как въобще виждате
приемането на Украйна в близко бъдеще при наличието на Република Турция и решаващия
глас на президента Ердоган?!
Практически резултат относно разширяването на НАТО от точно
тази декларация няма и няма да има!
Ето защо отсъствието на България от списъка с президентите
на страните, подписали жестовата декларация за подкрепа на Украйна е също жест –
с обратна сила. Няма смелост, няма рицарство, няма солидарност с унизените и
оскърбените. Неслучилото се като събитие, дума и понятие има своята архаична
словоформа – небивалица.
Неслучилият се подпис на българския президент Радев под
декларацията на президентите от Централна и Източна Европа е една от тъжните
небивалици в новата българска политическа история. Няма и да ни има и в
редовете на ненаписаната все още героична песен на жеста „Песен за Украйна“ – в
стиха, в който сме редом до поляците.
Скрихме се!
П.С. – В „Песен за Роланд“ чрез песента за жеста историята е
запомнила още едно име – името Ганелон. Който иска, да прочете за какъв жест
иде реч!
Текстът е публикуван в www.reduta.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар