понеделник, 2 март 2020 г.

Телефонен разговор



Примигвам глупаво и говоря на език, който не съм употребявал от години. Човекът от другата страна е на хиляди километри в ателието си в една от световните столици. Смутен е също като мен. Наш общ приятел импулсивно е набрал телефона му и е бутнал слушалката в ръката ми: "Нали мислиш, че е гениален! Е, говори си с него!".

Пред мен е уникалната му бронзова пластика, представяща творчески писателски тандем - две половини от лица, пресечени от плоскостта на двустранно бронзово огледало. Погледнеш ли отдясно - огледалото сдвоява единия образ. Погледнеш ли отляво, сдвоява другия. Погледнеш ли в анфас  - виждаш две несиметрични половини от лица, събрани ведно - творческото единство на двама толкова различни хора.




Казвам му - "Вие сте гениален, а бюста на Илф и Петров е едно от най-въздействащите неща, които съм гледал в областта на бронзовата пластика!". Разговорът продължава. Ще се срещнем. Някога.

По-късно разглеждам други негови произведения. Добър е. Гениално добър. Скулптурата "Венеция" (виж фрагмента) уж представя жена, стъпила върху кокили. Същите ония, с които жителите на световния град в залива на морето, пресичали наводнените му понякога улици.

Дали!

Внезапно си спомням. Прекрасните архитектурни шедьоври на Венеция са построени върху огромни дървени стволове, забивани в дъното на тинестия залив. Смела технология, при която съвършената в красотата си тежест на сградата е "прикована" върху невидимата дървена платформа. Очите ми съзират пироните, пронизали красивото женско ходило, свързали живата красота на крака с подводната колона на кокилите.

Всяко изкуство боли.

Венеция също. Италия. Женски крака върху високата платформа на тежките обувки. Странна работа!

Досвидание уважаемы Александр Миронов! Мы с вами когда-либо встретимся





Няма коментари:

Публикуване на коментар